я възпламени, да възбуди желанието й до такава степен, та да престане да мисли за своите сметки, клиенти и графици. Може би това беше въпрос на мъжко надмощие, стремеж към притежание и власт — не бе сигурен. Ала преди всичко и необяснимо защо Джоунъс искаше да заличи спомена за израза в очите й, когато я завари в детската стая, вкопчена в плюшеното мече.
Когато таксито спря пред банката, Лиз стъпи на тротоара, без да каже дума. Отсреща на улицата имаше лъскави магазини с големи витрини, бутици с невероятно елегантни дрехи, изложени изкусно върху изящни манекени в находчиви и удачни пози. Дори от разстояние можеше да се види сиянието и блясъка на бижутата. Една лимузина с тъмни стъкла и безшумен двигател намали ход наблизо. Оттатък високите, модерни сгради Лиз отправи поглед към планината и простора.
— Предполагам, че това е от местата, които ти допадат — подхвърли.
Джоунъс я беше наблюдавал. И без да му казва, не беше трудно да се досети, че сравняваше видяното с нейното кътче от Мексико и намираше Акапулко за по-малко привлекателен.
— При определени обстоятелства — отвърна й. Хвана я за ръка и я поведе вътре.
В банката, както и се полагаше, беше тихо, цареше атмосфера на улегналост и достолепие. Служителите носеха спретнати костюми и учтиви усмивки. Ако имаше разговори, то те се водеха с приглушен тон. Джери, помисли си Джоунъс, винаги бе отдавал предпочитание на консервативния начин за съхранение на парите, докато в харченето им беше къде по-неразумен. Без всякакво колебание той се насочи към хубавичката касиерка зад едно от гишетата.
— Добър ден.
Тя вдигна поглед. В следващия миг вежливата й усмивка засия.
— Господин Шари, буенос диас! Приятно ми е да ви видя отново.
Стоящата редом Лиз изтръпна. Бил е тук и преди, помисли. Защо не й каза? Изгледа го продължително.
Каква игра играеше?
— На мен също — Джоунъс се облегна на гишето — любезен, галантно усмихнат и, както забеляза Лиз, явно флиртуващ. Съвсем неочаквано я обзе известна ревност. — Чудя се дали ме помните.
Касиерката се изчерви и погледна скришом към шефа си.
— Разбира се. С какво мога да съм ви полезна днес?
Той извади ключето от джоба си.
— Бих искал да надзърна в касетата.
Обърна се нехайно и възпря с поглед Лиз, която понечи да проговори.
— Ще го уредя веднага — служителката му подаде бланка. — Само се подпишете тук.
Джоунъс взе химикалката й и постави подпис. Лиз прочете: „Джеръмая С. Шарп“. Погледна го бързо, но той продължаваше спокойно да се усмихва на жената. Тъй като шефът й се въртеше наблизо, тя спази процедурата и сравни подписа с този върху личния му формуляр в папката с документи. Двата идеално съвпадаха.
— Оттук, господин Шарп.
— Това не е ли незаконно? — прошепна Лиз, когато чиновничката ги поведе вън от главната зала.
— Да — спря Джоунъс пред вратата на трезора и я пусна да мине пред него.
— Не ме ли прави съучастник?
Той се усмихна, докато чакаше служителката да издърпа дългата метална кутия от гнездото й.
— Да. Ако имаш неприятности, ще ти препоръчам добър адвокат.
— Чудесно. Само това ми липсва — още един адвокат.
— Може да използвате тази стаичка, господин Шари. Позвънете, щом свършите.
— Благодаря.
Джоунъс побутна Лиз вътре, после затвори и заключи вратата.
— Откъде знаеше?
— Какво да знам? — постави той кутията на масата.
— Да отидеш точно при нея. Когато те заговори, помислих, че вече си идвал тук.
— Бяха трима мъже и две жени. Другата е над петдесетте. Що се отнася до Джери, той би сметнал, че в залата има само една служителка — да речем, че подобен ход на мислене бе достатъчно понятен, ала не и действията му. С ключа в ръка, Джоунъс я изгледа. — Джери беше част от самия мен. Ако се намирахме в една и съща стая, можех да кажа какво мисли в момента. Да възпроизведа неговия подпис ми е толкова лесно, колкото и своя собствен.
— И при него ли беше същото?
Ето че болката, само спотаила се, отново го преряза, остро и ненадейно.
— Да, същото.
Лиз обаче си спомни как Джери беше описал брат си като „задръстеняк“. Това определение някак не пасваше на мъжа, когото тя започваше вече да опознава.
— Чудя се все пак дали наистина сте се разбирали така добре, както смяташ — тя хвърли поглед към кутията. В края на краищата, всичко това не бе нейна работа.
Много би желала да е вярно. Но вече не изпитваше същата увереност, както в началото.
— Мисля, че е по-добре да я отвориш — добави.
Той пъхна ключа и го превъртя беззвучно. Отвори капака и Лиз зяпна онемяла. Никога не бе виждала толкова пари през живота си. Лежаха подредени, в стегнати и прилежно завързани пачки — шумящо нови американски долари. Тя не можа да се въздържи и протегна ръка да ги докосне.
— Господи… Изглеждат хиляди — преглътна. — Стотици хиляди.
С безизразна физиономия Джоунъс започна да прехвърля пачките. В стаичката стана тихо като в гробница.
— Грубо към триста хиляди, в двадесет и петдесетдоларови банкноти.
— Мислиш ли, че ги е откраднал? — прошепна Лиз, твърде замаяна, за да забележи как ръката му се сви конвулсивно. — Това трябва да са парите, които търсеше онзи, дето нахлу вкъщи.
— Сигурен съм, че са именно те — той остави пачката, която бе стиснал, зарови надолу и напипа малко пакетче. — Ала не ги е откраднал. — С мъка успя да сподави чувствата и да запази ледено спокойствие. — Подозирам, че ги е спечелил.
— Как? — възкликна тя припряно. — Никой не печели такива пари за няколко дни, а мога да се закълна, че Джери беше без пукнат грош, когато го взех на работа. Помня, че Луис му даде назаем десет хиляди песо до първата заплата.
— Положително.
Не си даде труд да допълни, че беше пратил на брат си запис за двеста долара, преди Джери да напусне Ню Орлийнс. Внимателно извади найлоновото пликче, пъхна пръст и опита съдържанието. Макар вече да знаеше.
— Какво е това?
С каменно лице той го затвори. Нямаше повече място за скръб.
— Кокаин.
Лиз ужасена се вторачи в плика.
— Не мога да проумея… Джери живееше в моята къща. Бих разбрала, ако употребяваше наркотици.
Джоунъс се питаше дали тя проумява друго — колко несведуща бе за тъмната страна на човешката природа. До този момент той самият не си даваше напълно сметка колко близко бе запознат с нея.
— Може би да, а може би и не. Във всеки случай, Джери не е бил по тази част. Поне не лично.
Лиз бавно приседна.
— Искаш да кажеш, че го е продавал?
— Наркодилър? — за малко да се усмихне Джоунъс. — Не, това надали щеше да му се стори достатъчно вълнуващо.
На дъното на кутията имаше малък черен бележник за телефони и адреси. Джоунъс го разлисти.
— Но контрабанда… — пророни той. — Виж, нея Джери би харесал. Би я приел. Опасност, риск… И бързи пари.
Мислите й кръжаха в опита да се върне назад към впечатлението си за мъжа, когото тъй бегло
