Време е да го признаеш, рече си тя, защото не можеш да се изправиш пред нещо, ако не си си го признала. И никога не би могла да разрешиш нещо, ако не го погледнеш право в очите. Беше се придържала към това правило по време на най-тежките моменти в живота си. То още важеше.
И така, Лиз бе влюбена. Обичаше го или бе на път да го направи. Но вече не беше толкова наивна, та да мисли, че любовта бе отговорът на всичко. Джоунъс щеше да я накара да страда. За това не съществуваха никакви съмнения. Беше й откраднал единственото нещо, което бе успявала здраво да владее през последните десет години. Пленил веднъж сърцето й, какво щеше да прави с него? Имаше ли то някакво значение за Джоунъс Шарп? Тя поклати горчиво глава. Не по-голямо, отколкото подобно завоевание означаваше за мнозина от тези, които го постигаха.
Той имаше определена цел и Лиз представляваше за него само едно средство, един ориентир по пътя към преследването й. Джоунъс беше безмилостен и непреклонен по своя търпелив начин. Когато изпълнеше това, за което бе дошъл, щеше да й обърне гръб, да се върне във Филаделфия и никога повече нямаше да се сети за нея.
Някои жени, каза си тя, са обречени вечно да попадат на мъже, които най-много ги карат да страдат. Взе решение обаче да изпразни за момента главата си от всякакви мисли, съблече се и надяна банския. Ала Джоунъс, мисълта за Джоунъс се промъкваше неканена и преодоляваше поставените бариери.
Може би ако поговореше с Фейт, ако се докоснеше до най-истинската брънка, свързваща я с реалния свят, нещата пак щяха да дойдат на мястото си. Водена от порива, Лиз вдигна слушалката на телефона до леглото и започна да набира номера. Фейт тъкмо се е върнала от училище, пресмяташе наум, и вълнението й нарастваше с всяка следваща цифра. Когато чу свободния сигнал, се отпусна върху леглото. Вече се усмихваше.
— Ало?
— Мамо? — обзе я едновременно радост и чувство за вина при гласа на майка й. — Аз съм.
— Лиз! — Роуз Палмър изпитваше подобни усещания. — Не те очаквахме да се обадиш. Последното ти писмо току-що пристигна тази сутрин. Да не се е случило нещо?
— Не, не, всичко е наред — нищо не е наред, помисли. — Просто исках да чуя Фейт.
— О, Лиз, толкова съжалявам! Нея я няма. Днес е урокът й по пиано.
Разочарованието беше мъчително, но тя напрегна сили да не му се поддаде.
— Вярно, бях забравила — сълзите също заплашваха да рукнат, макар и да съумя да се справи с тях на първо време. — Харесва й, нали?
— Ходи с голямо удоволствие. Трябва да я чуеш как свири. Помниш ли твоите уроци?
— Бях вързана в ръцете — успя да се усмихне. — Искам да ти благодаря за снимките. Толкова пораснала изглежда! Мамо, тя… Чака ли с нетърпение да си дойде?
Майка й чу копнежа, усети болката. Прииска й се не за първи път дъщеря й да се намираше достатъчно близо, та да можеше да я прегърне.
— Отбелязва всеки ден в календара. Купила ти е подарък.
Лиз преглътна.
— Така ли?
— Трябваше да е изненада, затова не ме издавай, че съм ти казала.
— Няма.
Изтри потеклите сълзи, благодарна, че поне успяваше гласът й да звучи нормално. Разстрои се, че не можа да завари Фейт, ала все пак беше утеха да поговори с някой, който разбираше дъщеря й така добре, както и тя самата.
— Мъчно ми е за нея. Последните няколко седмици изглеждат най-тежки.
Гласът й не бе тъй твърд, както си мислеше, а и майките чуват това, което другите не могат.
— Лиз, защо не си дойдеш у дома? Прекарай остатъка от месеца тук, докато тя свърши училище.
— Не, не мога. Как е татко?
Роуз я подразни смяната на темата, но премълча. Не познаваше по-голям инат от дъщеря си. Освен може би внучката.
— Добре е. Едва чака да тръгнем, за да се гмуркал до насита.
— Ще вземем една от лодките, само за нас четиримата. Кажи на Фейт, че аз… Кажи й, че съм се обаждала — довърши глупаво.
— Естествено, че ще й кажа. А защо да не ти позвъни, щом се върне? Автобусът я оставя в пет.
— Не, недей. Не съм вкъщи. В момента съм в Акапулко, по работа — Лиз си пое дълбоко дъх. — Само й предай, че много ми липсва и че ще я чакам на летището. Знаеш колко съм ти признателна за всичко, което правиш. Аз просто…
— Лиз — прекъсна я нежно майка й. — Ние обичаме Фейт. Теб също те обичаме.
— Зная — тя притисна с пръсти клепачите си. Наистина знаеше, ала така и не бе съвсем сигурна какво произтичаше оттук. — И аз ви обичам. Просто нещата понякога се объркват.
— Ти добре ли си?
Лиз отпусна ръка. Очите й отново бяха сухи.
— Ще бъда, когато ви видя при мен. Кажи на Фейт, че аз също зачерквам в календара дните до пристигането й.
— Непременно.
— Довиждане, мамо.
Тя затвори и стоя така, докато кухото усещане за пустота не премина. Ако имаше по-голяма увереност в подкрепата на родителите си, ако повече вярваше в обичта им, щеше ли да напусне Щатите и да започне нов, самостоятелен живот? Прокара ръка през косата си. Не знаеше, а и какъв бе смисълът да разсъждава върху това? Беше изгорила мостовете зад себе си. Единственото важно нещо, което имаше значение, беше Фейт и нейното щастие.
Час по-късно Джоунъс я откри в басейна. Плуваше с дълги, плавни загребвания, тялото й беше гъвкаво и подвижно. Изглеждаше неуморима и изцяло отдадена на заниманието. Банският й беше яркочервен, но с толкова опростена кройка, че явно се разчиташе на изящните форми, които щеше да покрива. Джоунъс изпита усещането, че този заобикалящ я лукс някак странно й подхождаше.
Изброи двадесет дължини, преди Лиз най-после да спре да плува, и се запита колко ли още бе направила преди идването му. Остана с впечатлението, че тя сякаш искаше да свали, да отмие от себе си някакво напрежение или угнетеност, нещо, което я измъчваше. Всяка измината дължина като че я приближаваше към успеха. Гледаше я как потапя глава назад и косата й се разстила във водата. Синините по шията бяха започнали да избледняват. Изправи се с блестяща от капчици кожа.
— Никога не съм те виждал тъй спокойно отпусната — обади се той.
Още докато правеше забележката, видя как Лиз трепна и отново цялата се напрегна. Тя откъсна очи от залеза над планината, който съзерцаваше в захлас, и се обърна.
Лиз на свой ред забеляза, че видът му бе уморен. Имаше сенки под очите, които тази сутрин не бяха там. Не се беше преоблякъл. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете на светло бежовите панталони. Усъмни се дали изобщо бе влизал в апартамента.
— Не си носех бански — опря тя ръце в края на басейна и се измъкна горе. Водата се стичаше по тялото й. — Купих този и го писах в сметката на стаята.
Джоунъс се улови, че я зяпа. Краката й започваха едва ли не от кръста. Мина му мисълта какви ли бяха на допир.
— Хубав е.
Лиз взе хавлията си.
— Скъп е.
Той само повдигна вежда.
— Мога да си го приспадна от наема.
Устните й лекичко се извиха.
— Не можеш — каза и започна да трие косата си. — Ала след като си адвокат, мисля, че ще намериш начин да го приспаднеш от нещо друго. Запазила съм касовата бележката.
Изненада го собственият му смях.
— Браво! Знаеш ли, не останах с впечатлението, че имаш кой знае колко добро отношение към
