адвокатите.
Нещо се мярна в очите й.
— Старая се да нямам никакви отношения.
Той взе кърпата и нежно избърса лицето й.
— Бащата на Фейт адвокат ли е?
Без да бе помръднала дори, тя сякаш се отдалечи от него.
— Не те засяга, Джоунъс.
— Но засяга теб.
— Всъщност, да. През последните няколко седмици доста често мислех за това, ала то си е моя грижа.
Той преметна хавлията през раменете й и я притегли по-близо към себе си.
— Бих искал да ми разкажеш.
Гласът му, помисли Лиз, бе тъй благ и подкупващ, караше я да отвори сърцето и душата си. Като го гледаше сега, бе готова да повярва, че Джоунъс наистина се интересуваше, че искаше да разбере. Тази част от съществото й, която вече го обичаше, се нуждаеше от вярата, че не му бе безразлична, че той се вълнуваше от нея.
— Защо?
— Не зная. Навярно заради този поглед в очите ти. На човек му идва да направи нещо, за да го пропъди.
Брадичката й съвсем леко се вирна.
— Нямам нужда от състрадание.
— Мисля, че не състрадание е точната дума.
Неочаквано той отпусна чело върху нейното. Внезапно се почувства грохнал. Беше се уморил да се бори с призраци и демони, да търси отговори.
— Проклятие…
Тя стоеше нерешително, без да помръдва.
— Добре ли си?
— Не! Не съм!
Отдръпна се и тръгна към другия края на алеята, където сред наредени в кръг бели камъчета имаше саксия с нежни оранжеви цветя.
— Много неща, които ги каза днес, са верни. Изобщо много от нещата, за които си говорила досега, са верни. Но аз нищо друго не мога да сторя.
— Не зная какво очакваш да ти отговоря.
— Нищо — почувствал се неимоверно уморен, Джоунъс прокара ръце през лицето си. — Опитвам се да живея, примирил се с факта, че брат ми е мъртъв и че е бил убит заради решението си лесно да спечели пари, като се занимава с наркотрафик. Джери имаше ум, ала винаги го използваше по най-лошия начин. Всеки път, щом се погледнех в огледалото, се питах защо е така.
Лиз се озова до него. Не бе в състояние, не се и опита да възпре порива. Той страдаше. За първи път тя прозря под повърхността и видя болката му. Знаеше какво е да живееш с болка.
— Двамата сте различни, Джоунъс. Не смятам, че той беше лош, просто слаб. Да скърбиш за него е едно, а да се обвиняваш за това, което е правил, и за това, което се случи с него, е друго.
Джоунъс не подозираше, не беше съзнавал, че се нуждае от утеха, но ръката й, почиваща върху рамото му, накара нещо вътре в него да се отпусне.
— Аз бях единственият, който до известна степен можеше да му влияе, да го поддържа на някакво ниво. Обаче настъпи момент, когато просто се уморих да направлявам два живота.
— Наистина ли мислиш, че би могъл да го спреш, да предотвратиш действията му?
— Не зная, може би. Това е още едно нещо, с което ще трябва да живея занапред.
— Я, чакай малко! — Лиз пак го хвана за ризата по същия начин, както бе сторила днес следобед. Лицето й сега не изразяваше съчувствие, а раздразнение. Той не знаеше, че бе имал нужда и от това. — Бяхте братя, близнаци, ала отделни личности. Джери не беше дете, което да бъде наглеждано и наставлявано. Беше зрял мъж, който е вземал своите решения.
— Там е белята. Джери така и не порасна.
— Но ти си пораснал. За това ли смяташ да се наказваш?
Именно това правеше, едва сега ясно осъзна той. Беше се върнал вкъщи и погребал брат си, беше утешил, доколкото съумя, родителите си, и не престана да се самообвинява, че не бе предотвратил нещо, което дълбоко в сърцето си знаеше, че бе неизбежно.
— Трябва да открия убиеца, Лиз! Не мога да се отърва от всичко останало, ако не го направя.
— Ще го открием! — тя поривисто допря буза в неговата. Понякога най-беглият човешки допир може да облекчи море от болка. — И тогава всичко ще свърши.
Джоунъс не бе убеден, че искаше да свърши, не всичко. Прокара длан по ръката й, изпитал нужда да я докосне. Кожата й бе хладна.
— Слънцето залезе — зави я с хавлията, което към друга жена би било просто един жест на любезност. Към Лиз то представляваше израз на защита. — Трябва да махнеш този мокър бански. Отиваме на вечеря.
— Тук ли?
— Естествено. Ресторантът на хотела се смята за един от най-изисканите.
Тя се сети за лукса в апартамента и съдържанието на пътната си чанта.
— Нямам какво да облека.
Той се засмя и я прегърна през рамо. Това беше първото обикновено нещо, което я бе чул да казва.
— Прибави към сметката още нещо.
— Ама…
— Не се притеснявай. Имам най-печените счетоводители във Филаделфия.
Седма глава
Лиз се събуди. Понеже на лягане бе твърдо убедена, че изобщо няма да може да мигне на чуждо място, с изненада видя, че стаята вече бе заляна от слънчева светлина. Тя се протегна в прекомерно голямото легло. Не само беше спала като младенец, а се чувстваше свежа и отпочинала. Вярно, едва минаваше шест и нямаше закъде да бърза, но тялото й бе свикнало да се пробужда в този час на утрото. Пътуването до Акапулко не беше променило навика.
Ала бе променило други неща. Неспасяемо я беше забъркало в убийство и контрабанда. Тези две думи я накараха да притвори очи. Ако беше на кино, с интерес щеше да следи развоя на събитията. Ако четеше книга, с нетърпение щеше да обръща страниците. Но то беше истина, действителност, а в своя живот Лиз предпочиташе по-прозаичните и обикновени неща. Беше твърде трезвомислеща, за да се самозалъгва повече и да вярва, че би могла да се откачи по някой начин от тази заплетена история. За добро или зло, тя беше лично замесена в драмата. Която включваше и Джоунъс Шарп. Единственият въпрос сега беше какво да предприеме.
Не можеше да избяга. Това за нея никога не бе представлявало решение. Вече си беше дала сметка, че не може вечно да се крие зад Моралес и неговите хора. Рано или късно мъжът с ножа щеше да се върне или пък друг, по-безмилостен и непоколебим. Втори път нямаше да се измъкне. От мига, когато надникна в банковата касета, Лиз стана участник в играта. Което пък затваряше кръга и отново я връщаше към Джоунъс. Сега нямаше друг избор, освен да му се довери. Ако той се откажеше от намерението да изяснява убийството на брат си и се върнеше във Филаделфия, тя оставаше сам-сама. Колкото и да й се искаше да бе иначе, истината бе, че се нуждаеше от него не по-малко, отколкото Джоунъс от нея.
Да, има неща, които действително се бяха променили, помисли си. Чувствата й към Джоунъс бяха станали дори по-неясни и объркани, отколкото бяха в началото. Да го види вчера тъй страдащ и съкрушен, бе предизвикало нещо повече от безлично съчувствие или физическо привличане. То я беше накарало да почувства близост и съпричастие, които събудиха желанието й да помогне, не само заради собственото си
