познаваше. Смяташе, че той й бе ясен, бързо му беше прикачила определения, ала се оказа, че сега й бе по-непознат, отколкото когато беше жив. Едва ли вече имаше някакво значение кой и какъв е бил Джери Шарп. Но мъжът, който стоеше срещу нея, бе от значение.
— А ти? — попита. — Ти приемаш ли я?
Джоунъс закова поглед в нея. Очите му бяха безизразни. Толкова безизразни, че в тях не се четеше абсолютно нищо. Не отговори. Продължи да прелиства тефтерчето.
— Записал е инициали, дати, часове и някакви числа. Доколкото схващам, отбелязани са десет пъти по пет хиляди.
Лиз отново хвърли поглед на парите в кутията. Вече не й изглеждаха шумящо нови и чистички, а гнусни и противни.
— Това прави само петдесет хиляди. Ти каза, че са триста.
— Точно така. Като се брои непокътнатия пакет кокаин по уличната му цена на дребно.
Той извади своя бележник и преписа всичко от тефтерчето на брат си.
— Какво смяташ да правиш с всичко това?
— Нищо.
— Нищо? — тя се изправи невярващо. Струваше й се, че сънува. — Да не искаш да кажеш, че просто ще ги оставиш тук? Ще ги оставиш ей така в тази кутия и ще си тръгнеш?
Джоунъс преписа последните цифри и сложи черното тефтерче на мястото му.
— Именно.
— Защо тогава изобщо дойдохме, щом няма да предприемем нищо?
Той пъхна и своя бележник в джоба си.
— За да ги намерим.
— Джоунъс… — Лиз го хвана за ръката, преди да бе затворил капака на кутията. — Трябва да отнесеш всичко в полицията! На капитан Моралес.
Той бавно отстрани ръката й. После прибра и пакета с кокаин. Тя схвана несъгласието му и се накани сама да възрази, да спори и да го убеждава. Ала това, което зърна в очите му, не беше несъгласие. То бе стаена ярост.
— Искаш да качим това в самолета ли, Лиз? Случайно да имаш представа какво е наказанието в Мексико за пренасяне на забранени вещества?
— Нямам.
— Не ти и трябва — Джоунъс затвори капака и заключи кутията. — Засега просто забрави какво си видяла. Аз ще се оправям както си знам.
— Не.
Нервите му бяха опънати, чувствата — объркани и противоречиви, търпението — изчерпано.
— Не ме тормози, Лиз.
— Аз те тормозя? — настръхнала от гняв, тя го сграбчи за предницата на ризата. — Ти си този, който ме тормози дни наред! Въвлече ме и ме забърка в нещо толкова неприсъщо на моя начин на живот, че дори не съм в състояние да го осъзная напълно. Сега, когато съм затънала до гуша в история с контрабанда на наркотици и четвърт милион долара, ти ми казваш да забравя! Какво очакваш от мен? Преспокойно да се върна и да раздавам плавници и шнорхели? Може би си изпълнил своето намерение да ме използваш, Джоунъс, обаче аз няма да се оставя да ме отпратиш просто ей така. Навън има убиец, който мисли, че зная къде са парите. — Лиз замълча. По гърба й полазиха ледени тръпки. — А вече наистина зная.
— Точно там е работата — рече кротко Джоунъс. За втори път отстрани ръцете й от себе си, но не ги пусна. Уплашена е, помисли. Усещаше бързите удари на сърцето й. Беше сигурен, че не бе само защото беше ядосана. Беше я страх. — Вече знаеш. И най-правилното, което можеш да сториш за свое добро, е да стоиш настрани, да ги оставиш да насочат вниманието си към мен.
— И как точно ще стане това?
Гневът у него се надигаше все по-силно, гневът, който бе искал да заключи в кутията заедно с това, което го породи.
— Замини в Хюстън, иди при дъщеря си.
— Как да замина? — промълви тя, ала трепетният й шепот сякаш проехтя. — Могат да ме проследят. — Очите й се приковаха в блестящата метална кутия. — Ще ме проследят. Няма да изложа дъщеря си на опасност.
Беше права и понеже той самият също го съзнаваше, гневът му стана още по-зъл. Беше попаднал в капан, разкъсван между обичта и истината, между доброто и лошото. Справедливостта и законността.
— Ще говорим с Моралес, щом се върнем. Взе кутията. Мразеше я.
— Сега къде отиваме?
Джоунъс отключи вратата.
— Да пийнем по нещо.
Лиз не остана с него в бара до фоайето, а реши да посвети малко време на себе си. Понеже смяташе, че й бе длъжник, се отби в магазинчето на хотела, избра си семпъл цял бански и го записа в сметката на стаята. Не беше взела друг багаж, освен бельо и тоалетни принадлежности. Щом като щяха да стоят в Акапулко до утре, то поне щеше да се понаслаждава на самостоятелния басейн, какъвто имаше всяка вила.
Когато за първи път влезе в наетия апартамент, се стъписа. Родителите й не бяха особено заможни и тя беше израснала в сравнително скромните условия на средната класа. С нищо не бе подготвена за пищния разкош на тристайния апартамент с изглед към океана. Краката приятно потъваха в дебел мек килим. Тапетите бяха слонова кост, върху стените висяха картини в пастелни цветове. Канапето в сиво, зелено и синьо беше достатъчно широко, за да побере двамина, излегнали се за следобедна дрямка.
В банята откри телефон до ваната, която беше толкова голяма и дълбока, че едва не я изкуши да се потопи уютно вътре. Умивалникът имаше формата на раковина с бледорозов цвят.
Ето, значи, как живееха богаташите, помисли Лиз на път за спалнята, където леглото се оказа достатъчно за трима. Завесите към балкона бяха дръпнати, така че се виждаха бурните води на Пасифика, вълните, които се надигаха мощно и разбиваха сред пяна. Отвори остъклената врата, за да пусне вътре плясъка на прибоя.
Това бе светът, за който Маркъс й беше разказвал преди толкова много години. Накарал я бе да си го представя като приказка. Тя не беше виждала дома му, така и не бе допусната там, но той непрекъснато й го описваше. С бели колони и мрамор, с балкони и вити стълби. С прислуга, която ти поднася следобедния чай, и конюшня, където очакват разпореждания, за да оседлаят лъскави, охранени коне. Шампанското се пие във френски кристал. Вълшебна приказка, към която Лиз не се стремеше. Искаше само него.
Глупостта на едно младо момиче, каза си тя. Със своята наивност тогава виждаше принц в лицето на мъж, който се оказа слаб, разглезен и егоистичен. Ала през изминалите години беше мислила за къщата, която Маркъс й рисуваше, беше си представяла Фейт на онази вита стълба. Това беше нейното разбиране за справедливост.
Сега обаче видението не й се струваше тъй бляскаво и кристално, не и след като бе зърнала богатството в дългата метална кутия и бе разбрала откъде бе дошло. Не и след като бе видяла израза в очите на Джоунъс, когато й говореше за справедливостта такава, каквато той я разбираше. Не беше вълшебна приказка, а сурова, безжалостна действителност. Налагаше й се сериозно да помисли. Но преди да прави планове за бъдещето, за своя живот и този на дъщеря си, трябваше да премине през настоящия момент.
Джоунъс. Озова се свързана с него не по свое желание. Навярно и той по същия начин се чувстваше обвързан с нея. Възможно ли бе това да беше причината, която я привличаше към него? Че бяха оплетени в една и съща загадка? Ако всичко намереше обяснение, то навярно нямаше повече да изпитва тази нужда, която сега тлееше в нея? Ако историята бъдеше разнищена и излезеше наяве, може би тя пак щеше да си възвърне душевното равновесие?
Ала как да обясни чувството, което я завладя по време на мълчаливото им пътуване обратно към хотела? Едва сподави желанието си да го прегърне, да му предложи утеха, когато нищо в държането му не подсказваше, че той търси или се нуждае от такава. Нямаше ясен отговор, изобщо никакъв отговор на въпроса как така стана, че Лиз бавно и неизбежно започна да се влюбва в него.
