избавление от тази каша, а и заради негово добро. Той скърбеше по загубата на брат си, ала също и заради това, с което се беше занимавал Джери. Едно време Лиз също беше обичала и страдала не само заради загубата, а поради изживяното разочарование.
Някога, в един друг живот. Дали изобщо успяваме наистина да се избавим от прежното си съществуване и да заживеем отново? Или годините минават, обстоятелствата се променят, а ние продължаваме да носим своето бреме през всички етапи на живота си? И все по нещо прибавяме към това бреме с всеки следващ етап. Никаква полза няма от тези размишления, каза си тя решително и се измъкна от леглото. Оттук нататък не й оставаше нищо друго, освен да действа.
Джоунъс я чу като стана. Беше буден още в пет часа, въртеше се неспокойно и се ослушваше. Повече от час напрягаше ум да намери начин за измъкване на Лиз от положението, в което брат му и той самият я бяха въвлекли. Вече му бяха хрумнали няколко възможности как да отвлече вниманието от нея и да го насочи към себе си, но това не би гарантирало същевременно нейната безопасност. Тя не искаше, нямаше да замине за Хюстън и Джоунъс разбираше опасенията й, беше му ясно, че в никой случай и за нищо на света не би изложила дъщеря си на опасност.
С течение на дните започна да я опознава все по-добре. Беше се обрекла на самота, ала само защото смяташе това за най-сигурният и незастрашаващ я път. Беше се заловила с бизнес само защото поставяше на първо място благополучието на дъщеря си. Вътре в нея, помисли той, тлееха мечти, на които Лиз не даваше да се разгорят, имаше любов, която тя държеше в плен. Своите блянове и обич беше насочила единствено към детето, като изцяло се бе отрекла от себе си. На всичкото отгоре беше успяла да си внуши, че е доволна.
И това му беше ясно, защото само до преди няколко седмици той също бе убеден, че е доволен. Едва сега, когато имаше възможността да погледне живота си отстрани, разбра, че просто се бе носил по течението. Навярно ако се смъкнеше външното лустро, ако ги нямаше привидните белези на благополучието, Джоунъс не би се отличавал много от брат си. И за двамата успехът бе главната цел, те просто се стремяха към него по различен начин. Макар Джоунъс да имаше солидна професия и да притежаваше собствен дом, в живота му така и не присъстваше жена, която да бе от значение за него. На първо място винаги бе слагал кариерата си. Вече не бе сигурен дали можеше да продължи да я кара така. Трябваше да загуби брат си, за да разбере, че се нуждае от нещо повече, че в живота има и други важни неща. Усвояването на тънкостите на закона беше само работа. Печеленето на съдебни дела носеше само временно удовлетворение. Възможно беше и да не го бе разбрал чак сега, да го бе знаел от известно време насам. В крайна сметка не беше ли купил онази стара къща в Чедс Форд, за да си достави усещането за нещо постоянно и непреходно?
Но тъй или инак, разсъжденията върху собствения му живот не решаваха проблема на Лиз Палмър и не даваха отговор на въпроса какво да прави с нея. Ясно е, че нямаше да замине в Хюстън, ала имаше други места, където би могла да отиде, докато той не бъдеше в състояние да я увери, че животът й отново ще потече в старото русло, както тя искаше. Първото, което му дойде на ум, беше тихата, провинциална къща на родителите му в Ланкастър, където се бяха оттеглили на спокойствие. Ако намереше начин да я измъкне от Мексико, то там Лиз щеше да бъде в безопасност. Дори бе възможно да доведе и дъщеря й при нея. Тогава съвестта щеше да престане да го измъчва. Ни най-малко не се съмняваше, че родителите му щяха радушно да приемат и двете, а впоследствие да ги обикнат.
Веднъж приключил с това, което бе длъжен да свърши тук, той самият щеше да отиде в Ланкастър. Би му харесало да види Лиз там, сред познатата обстановка. Искаше му се да имат време да разговарят за обикновени, прости неща. Искаше отново да чуе смеха й, което му се бе случило един-единствен път за цялото време, откакто се познаваха. Озовали се веднъж там, без тревоги и страхове, Джоунъс щеше да има възможност по-добре да я опознае и разбере чувствата й. Може би тогава щеше да му се удаде да анализира и какво стана с него, какво се преобърна в душата му, когато тя притисна буза в лицето му и му предложи безусловната си подкрепа.
В онзи миг му се искаше да я прегърне и задържи, да не я пуска, а целият останал свят да върви по дяволите. Имаше в нея нещо, което го караше да си представя морни вечери на прохладна веранда и дълги разходки в неделните следобеди. Не знаеше защо. Във Филаделфия рядко отделяше време за подобни неща. Дори светските му контакти се бяха превърнали в бизнес. С очите си бе видял как и Лиз вечно си намираше нещо за вършене, как не си позволяваше и час, в който просто да помързелува. Защо тогава той, мъж, отдаден на работата си, седи и бленува за бездейни дни с жена, посветена на своята?
Тя за него оставаше загадка и вероятно това само по себе си съдържаше отговора. Ако мислеше за нея така често, прекалено често, то сигурно бе именно защото все още я познаваше твърде малко. И ако понякога му се струваше, че да открие какво представлява Лиз Палмър бе точно толкова важно, колкото да открие убиеца на брат си, то причината бе, че двамата, тя и Джери, бяха свързани. Как би могъл да изключи единия от ума си, без да направи същото и с другия? Като мислеше сега за нея обаче си я представяше излегната в люлеещия се стол на майка му върху верандата, очакваща го, незастрашавана от нищо.
Ядосан на себе си, Джоунъс погледна часовника си. На Източното крайбрежие минаваше девет. Реши да се обади в офиса. Някой и друг юридически казус можеше да проясни ума му. Тъкмо вдигна слушалката и Лиз се появи от спалнята си.
— Не знаех, че си станал — каза, като си играеше нервно с колана на хотелския халат.
Странно, чувстваше се съвсем различно да са под един покрив в малката, елегантна вила, отколкото при нея вкъщи. Е, в крайна сметка, при нея той плащаше наем, разсъди тя.
— Мислех, че ще спиш до по-късно — отвърна Джоунъс.
Остави слушалката. Офисът можеше да почака.
— Никога не спя много след шест — чувстваше се неловко и отиде до големия панорамен прозорец. — Страхотна гледка.
— Вярно е.
— Не съм била в хотел от… от години — довърши. — Когато пристигнах на Косумел, започнах работа в същия хотел, в който отсядахме с родителите ми. Чувството беше особено. Както и сега.
— Не те ли гони неустоимо желание да смениш чаршафите и да събереш кърпите?
Лиз се усмихна и неловкостта изчезна.
— И през ум не ми минава.
— Лиз, когато всичко това свърши, когато остане зад гърба ни, ще ми разкажеш ли за онази част от живота си?
Тя се извърна към него, но и двамата усетиха как разстоянието помежду им сякаш се увеличи.
— Когато всичко това свърши, ще е безсмислено да ти го разказвам.
Джоунъс стана и се приближи. С жест, който я свари съвсем неподготвена, хвана ръцете й. Повдигна едната към устните си, после и другата.
— Не съм сигурен — прошепна. — А ти?
Лиз не бе сигурна за нищо, когато гласът му беше тъй благ, а ръцете нежни. За момент просто стоеше и попиваше усещането да си жена, към която един мъж се отнася мило. После отстъпи назад. Не защото го искаше, а понеже си даваше сметка, че бе длъжна да го направи.
— Джоунъс, веднъж ти ми каза, че имаме един и същи проблем. Тогава не се съгласих с теб, ала то е вярно. След като този проблем се разреши, между нас няма да има нищо общо. Твоя живот и моя ги дели нещо значително по-съществено, отколкото километрите.
Той пак се сети за своя дом и внезапно появилото се желание да го сподели с нея.
— А не би трябвало.
— Може би някога щях да мисля така.
— Ти живееш в миналото — хвана я за раменете Джоунъс, този път не така нежно. — Сражаваш се с призраци.
— Дори и да имам своите призраци, не живея в миналото. Не мога да си го позволя — тя посегна да махне ръцете му от раменете си. — Не мога също и да се самозалъгвам относно теб.
Обзе го желание да я вдигне и отнесе на канапето, да й докаже, че греши. Но устоя. Не един път уменията от съдебната зала и прилаганата там тактика му помагаха да спечели и в личните взаимоотношения.
— Нека оставим засега нещата по твоему — каза спокойно. — Ала случаят не е приключил. Гладна ли
