скута си.
— Бая време, а Джери?
— Ъ-хъ, бая.
— Сприятелихме се преди шест… Не, седем години. Действахме по една баламска далавера в Лос Анджелис. Щяхме да измъкнем онези двадесет хиляди от старата дама, ако дъщеря й не се беше усетила — Дейвид извади тънка табакера. — Брат ти те отърва тогава, нали? Адвокатът от Източното крайбрежие.
— Ъ-хъ.
Джоунъс си спомняше задействаните връзки и изпращането на гаранцията.
— Пък аз съм се установил тук от вече близо пет години. Същински бизнесмен — той шляпна Джоунъс по ръката. — Къде-къде по-добре от дребните игрички, а, Джери?
— Парите са по-добри.
Дейвид се разтресе в смях.
— А бе, защо не ви разведа вас двамата из Акапулко тази вечер?
— Трябва да се връщаме — Джоунъс даде знак на келнера да донесе сметката. — Работа, нали знаеш?
— Ясно — той кимна към входа на ресторанта. — Ето го и клиентът ми. Другия път се обади, като дойдеш.
— Дадено.
— И предай поздрави на стария Кленси.
Дейвид отново се разсмя и им махна за довиждане. Те го наблюдаваха как прекосява помещението и се ръкува с мъж в тъмен костюм.
— Не говори тук — измърмори Джоунъс, докато подписваше сметката. — Хайде да тръгваме.
Смачканата салфетка на Лиз падна на пода, когато стана. Той не проговори, докато вратата на вилата не се затвори зад гърба им.
— Защо ти трябваше да му казваш, че сме партньори?
Тъй като беше готова за атаката, тя невъзмутимо сви рамене.
— Той каза повече, щом разбра.
— Щеше да каже точно толкова и ако беше се извинила и напуснала масата.
Лиз скръсти ръце.
— Проблемът ни е общ, забрави ли?
Хич не му пукаше, че го замерят с камъни от собствената му градина.
— Можеше да измислиш нещо друго! Или да го наречеш поне по друг начин.
— Защо? Останалите знаят коя съм. Рано или късно той ще се види, с който там им е шефът и ще научи цялата история.
Беше права. Ала това също не го интересуваше.
— Багажът ти събран ли е?
— Да.
— Тогава да тръгваме. Плащаме и отиваме на летището.
— А после?
— После направо при Моралес.
— Създадохте ни грижи — Моралес се размърда нервно на стола, но сдържа яда си. — И ни отворихте доста работа. Двамина от моите хора губиха от ценното време да ви дирят из Акапулко. Трябваше да ми кажете, господин Шарп, че възнамерявате да вземете госпожица Палмър със себе си.
— Сметнах, че полицейската опашка в Акапулко ще създаде неудобства.
— А сега, след като сте приключили разследването си, ми носите това — той вдигна ключа и се взря в него. — Това, което госпожица Палмър е открила още преди няколко дни. Като адвокат би следвало да ви е ясен смисълът на фразата „укриване на веществени доказателства“.
— Разбира се — кимна хладно Джоунъс. — Ала нито госпожица Палмър, нито аз самият бихме могли да знаем, че ключът е веществено доказателство. Предполагахме, естествено, че има вероятност да е принадлежал на брат ми. Укриването на предположения едва ли е престъпление.
— Може би не, но е лоша преценка. Лошата преценка често се тълкува като нарушение.
Джоунъс се облегна назад. Ако Моралес искаше да обсъждат закона — дадено, ще го обсъждат.
— Щом ключът е принадлежал на брат ми, тъй като съм наследник на неговото имущество, той става мой. Във всеки случай, след като се убедих, че наистина е бил на Джери, и че съдържанието на сейфа представлява веществено доказателство, аз ви предоставям както ключа, така и описание на съдържанието на банковата касета.
— Тъй. А да имате също предположения как брат ви е се е сдобил с въпросното съдържание?
— Да.
Моралес изчака секунда и се обърна към Лиз.
— А вие, госпожице Палмър, вие също ли имате някакви предположения?
Тя седеше, стиснала здраво ръце в скута си, ала гласът й беше спокоен и твърд.
— Зная, че този, който ме нападна, търсеше пари, очевидно голямо количество пари. Тези, които намерихме, бяха много.
— Също и пакет, чието съдържание, както господин Шари… предполага, е кокаин? — Моралес преплете пръсти върху бюрото. — Госпожице Палмър, да сте виждали някога господин Джеръмая Шарп да притежава кокаин?
— Не.
— Споменавал ли ви е някога за кокаин или трафик на наркотици?
— Не, разбира се, че не. Щях да ви кажа.
— Както ми казахте за ключа ли?
Джоунъс понечи да възрази, но Моралес само махна с ръка.
— Ще ми е нужен списък на вашите клиенти за последния месец и половина, госпожице Палмър. Имена и, доколкото е възможно, адреси.
— На клиентите ми? Защо?
— Повече от вероятно е господин Шарп да е използвал магазина ви са своите контакти.
— Магазина ми! — Лиз се изправи почти вбесена. — Моите лодки? Да не мислите, че е могъл да превозва наркотици под носа ми, без аз да разбера?
Моралес извади пура и взе да я разглежда.
— Много се надявам да сте били в неведение, госпожице Палмър. Донесете ми списъка с клиентите до края на седмицата — той погледна към Джоунъс. — Естествено, вие сте в правото си да поискате съдебно разпореждане. Това само ще забави процедурата. А аз, разбира се, съм в правото си да привлека госпожица Палмър като важен свидетел по делото. Дори да я задържа, ако намеря за необходимо.
Джоунъс съзерцаваше бледосиньото облаче дим на цигарата си, плуващо към тавана. Изкушаваше се да окачестви блъфа на Моралес просто като упражнение за изпробване двата края на закона. Ала така двамата с капитана можеха с часове да си подхвърлят топката, тоест Лиз.
— Има случаи, капитане, когато е по-мъдро да не се използват определени права. Мисля, спокойно мога да заявя, че ние, тримата тук, желаем, в общи линии, едно и също — стана и поднесе запалка към върха на пурата в ръката на Моралес. — Ще получите нужния ви списък, капитане. Но има и още нещо.
Моралес вдигна поглед и зачака.
— Пабло Манчес — каза Джоунъс и отбеляза със задоволство как очите на Моралес се присвиха.
— Какво за Манчес?
— Той е на Косумел. Или поне беше — обясни Джоунъс. — Брат ми се е срещал с него на няколко пъти в тукашните барове и нощни клубове. Може би ви интересува също и Дейвид Мериуърт, американец, подвизаващ се в Акапулко. Явно той е запознал брат ми със съучастниците си на острова. Ако се свържете с властите в Щатите, ще откриете, че Мериуърт има впечатляващо криминално досие.
С акуратния си почерк Моралес записа името, макар да нямаше вероятност да го забрави.
— Благодаря за информацията. Между другото, за в бъдеще, господин Шарп, ще съм ви още по- признателен, ако не се пречкате на пътя ми. Буенас тардес, госпожице Палмър.
