След малко бяха на улицата.
— Не обичам да ме заплашват — каза Лиз. — Той именно това правеше, нали? Заплашваше да ме пъхне в затвора!
Съвсем спокоен, дори леко развеселен, Джоунъс запали цигара.
— Капитанът само изтъкваше възможностите и правата си, нашите също.
— Да, ама теб не те заплашваше със затвор — промърмори тя.
— Той не се безпокои толкова за мен, колкото за теб.
— Да се безпокои ли?
Лиз се закова с ръка върху дръжката на колата, която Джоунъс бе взел под наем.
— Той е добро ченге, а ти си от неговите подопечни.
Тя погледна намръщено към сградата на полицията.
— Странен начин да показва загрижеността си.
Отнякъде изникна опърпано момченце и галантно й отвори вратата. Още преди да протегне ръка, Лиз вече бъркаше в чантата си за монета.
— Грасиас.
То погледна монетата, ухили се като видя стойността й и кимна одобрително.
— Буенас тардес, сеньорита.
Точно толкова галантно затвори вратата след нея, а монетата изчезна в джоба му.
— Хубаво, че не идваш често в града — подхвърли Джоунъс.
— Защо?
— Ще се разориш за една седмица.
Тя извади шнола и върза косата си назад.
— Защото дадох на момченцето двадесет и пет песо ли?
— Колко още даде на другото хлапе, преди да влезем при Моралес?
— Нали купих нещо от него.
— Да, бе — той подкара. — Вярно, имаш вид на човек, който не може да изкара до края на деня без пакетче дъвки.
— Сменяш темата.
— Правилно. Я ми кажи сега къде е най-доброто място, откъдето мога да купя продукти за чилито.
— Искаш да ти го сготвя довечера ли?
— Поне ще ти отвлече ума от всичко останало. Направихме каквото можахме за момента — добави. — Тази вечер ще отмаряме.
Щеше й се да вярва, че е прав. А и наистина, от нерви и напрежение наистина се чувстваше като смазана.
— Готвенето за отмора ли го броиш?
— Яденето. Просто е неизбежно обстоятелството, че трябва първо да го сготвиш.
Звучеше толкова абсурдно, че Лиз премълча. След малко се обади.
— На следващия ъгъл завий наляво. Казвам ти какво да купиш, ти го купуваш, после изчезваш от погледа ми.
— Става.
— Чистенето е за теб.
— Нямаш грижа.
— Спри тук — нареди му. — И помни, че сам го поиска.
Лиз никога не жалеше материала, когато готвеше, включително и мексиканските подправки, които в оригиналния си тукашен вид бяха много по-силни от продаваните в обикновения американски супермаркет. Вкус към мексиканската кухня и юкатанските специалитети доби още като дете, докато пътуваше из полуострова с родителите си. Не си падаше особено по кулинарните занимания и, когато беше сама, често минаваше само с по някой сандвич, ала ако се хванеше с желание да сготви нещо, правеше го повече от задоволително.
Може би до известна степен й се искаше да впечатли Джоунъс. Защо да не го признае? Навярно е съвсем нормално и естествено една жена да иска да впечатли някого със своите кулинарни умения.
Подобни мисли се въртяха в ума й, докато приготвяше салата по стара индианска рецепта на маите. Обели авокадото и го наряза на тънки парченца, после и доматите. Странно, но действително бе започнала да се чувства по-спокойна и отпусната.
Последните няколко дни се оказаха тежки, почти всичко, което й се налагаше да върши, беше необичайно. Истинско облекчение изпитваше да не взема по-важни жизнени решения от това, по кой най- добър начин да нареже плодовете и зеленчуците. Накрая, след като отдели на външното оформяне повече старания от нужното, тя остана доволна от контрастиращите зелени, червени и жълто-оранжеви цветове. Всъщност това беше единствената салата, която Фейт скланяше да хапне, и то само защото я смяташе за достатъчно красива. Лиз не усети, че се усмихва, захванала да кълца лука и чушките. Добави щедра доза чесън и ги сложи да се задушат.
— Вече мирише хубаво — появи се на вратата Джоунъс.
Тя само се озърна през рамо.
— Разбрахме се да не ми се пречкаш.
— Ти готвиш, аз подреждам масата.
Лиз само вдигна рамене и пак се извърна към печката. Сипваше, бъркаше и добавяше подправки, докато кухнята не се изпълни със смесица от ухания. Ястието, пълно с месо и зеленчуци, къкреше на тих огън и бавно се сгъстяваше. Доволна от себе си, тя изтри ръце в кърпата и се обърна. Той се беше разположил на масата и я наблюдаваше.
— Изглеждаш добре — рече й. — Дори много добре. Толкова естествено й се струваше да бъдат двамата заедно в кухнята, яденото да ври, а ветрецът да повява леко през мрежата на прозореца. Това я накара да си спомни колко тежко бе да си откажеш такива прости неща в живота. Окачи кърпата, но изведнъж празните ръце започнаха да й пречат, не знаеше какво да прави с тях.
— Някои мъже смятат, че жената изглежда най-добре пред печката.
— Не съм сигурен. Аз лично се колебая между сегашния ти вид и този на мостика, както държиш щурвала в ръце. Колко време още трябва да се готви това чудо?
— Близо половин час.
— Хубаво — Джоунъс стана и отиде до плота, където беше оставил две бутилки. — Ще имаме време за малко вино.
Слаб предупредителен сигнал проехтя в главата й. Припряно реши, че й трябва капак за яденето.
— Нямам подходящи чаши — каза, като ровеше из шкафа.
— Помислил съм и за това.
От плик до бутилките той извади две винени чаши с тънки столчета.
— Много си досетлив — промърмори Лиз.
— Нали не искаше да ти се мотая в краката, та реших и аз да свърша нещо.
Джоунъс измъкна корковата тапа на едното шише и остави виното да подиша.
— Тези свещи не са мои.
Обърна се и я видя да оправя ресните на една от тъканите покривчици за сервиране. Между тях, в средата на масата, беше сложил две тъмносини свещи, по чиято гладка повърхност проблясваха отражения от светлината.
— Наши са — каза той.
Тя бавно приглади с ръка покривчицата. За последен път беше палила свещи, когато изгасна токът. Тези нямаха непретенциозния грубоват вид на домакинските, а бяха тъпички и изящни.
— Не е имало нужда да си създаваш главоболия. Аз не…
— Свещите и виното те карат да се чувстваш неудобно ли?
Лиз остави покривката на мира и отпусна ръце.
— Не, разбира се.
— Хубаво — Джоунъс наля гъстото червено вино в двете чаши. Приближи се и й подаде едната. — Защото на мен ми действат отпускащо. Нали така се разбрахме за тази вечер?
