си?
Като не бе сигурна дали думите му трябва да я разтревожат, или успокоят, Лиз кимна.
— Малко.
— Хайде тогава да закусваме. Имаме предостатъчно време до излитането на самолета.
Нямаше му вяра. Макар по време на закуската Джоунъс да поддържаше лек и безгрижен разговор, Лиз седеше нащрек, готова за противодействие. Знаеше, че е умен мъж. Беше убедена, че не се отказва от преследваната цел и постига своето, независимо колко време ще му отнеме. Себе си тя смяташе за достатъчно силна жена, която спазва дадените обещания, дори тези, направени пред самата нея. Никой мъж, та било то и Джоунъс, не можеше да я отклони от пътя, поет преди десет години. В живота й имаше място само за любовта към Фейт и към работата.
— Не мога да свикна в такъв ранен час да ям нещо, което ще прогори дупка в стомаха ми.
Лиз гълташе с удоволствие въз лютивия миш-маш от чушки, лук и яйца.
— Моят е огнеупорен. Но трябва да опиташ чилито, което аз правя.
— Да го смятам ли като предложение ти да ми готвиш оттук насетне?
Тя вдигна очи. Щеше й се той да не се усмихваше по този начин.
— Дали го правя за един, или за двама, е все едно. Ала ми се струва, че нямаш проблеми в кухнята.
— О, да, справям се, разбира се. Работата обаче е там, че крайният резултат не си заслужава труда — Джоунъс се наведе напред и прокара пръст по китката й. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз купувам продуктите и дори после чистя, а ти се справяш с чилито.
Лиз се усмихна, но дръпна ръката си.
— Въпросът е дали ти ще се справиш с него. Като нищо ще опърли изнежения организъм на един адвокат.
Доволен от почти приетото предложение и отправеното в добавка предизвикателство, Джоунъс пак хвана ръката й.
— Защо да не опитаме? Тази вечер.
— Добре — тя се помъчи да свие и издърпа пръсти, ала постигна само това, че се преплетоха с неговите. — Не мога да ям, като държиш ръката ми.
Той погледна надолу.
— Имаш още една.
Лиз се засмя, въпреки че направи нов опит да се освободи.
— Полагат ми се две.
— Ще ти я върна. По-късно.
— Хей, Джери!
Усмивката не слезе от лицето му, просто замръзна там. Единствено изразът в очите му се промени. Прикова ги в Лиз настойчиво и предупредително. Ръката му остана върху нейната, само дето я стисна по- здраво. Посланието бе съвършено ясно — тя не трябваше да прави нищо и да не казва нищо, докато той не намести парченцето от мозайката.
Джоунъс се извърна и грейна в усмивка. Лиз потръпна. Това беше усмивката на Джери. Не на Джоунъс.
— Защо не ми се обади, че си пристигнал?
Висок, загорял мъж с пясъчноруса коса и акуратно поддържана брадичка отпусна ръка на рамото му. Лиз долови отблясъка на диамант върху пръста му. Млад е, отбеляза, решила да запомни всичко, което можеше. Малко над тридесетте, облечен с елегантна, изискана небрежност.
— Прескочих само набързо — отвърна Джоунъс. И той като Лиз попиваше всяка подробност. — Малко работа… — Хвърли към нея многозначителен поглед. — Малко удоволствие.
Мъжът обърна глава и я изгледа оценяващо.
— Че как иначе!
Като мислеше трескаво, Лиз протегна ръка.
— Здравейте. Щом Джери е толкова невежлив и не ни запознава, ще го направим сами. Аз съм Лиз Палмър.
— Дейвид Мериуърт — той хвана ръката й в двете си длани. Бяха гладки и меки. — Маниерите на Джери може и да не ги бива много, но вкусът му е на ниво.
Тя се усмихна с надеждата да го прави подобаващо.
— Благодаря.
— Вземи си стол, Мериуърт — Джоунъс извади цигара. — Само за да свалиш ръцете си от моята дама.
Каза го с добродушния, шеговит тон, неизменно присъщ на Джери, ала очите си бяха на Джоунъс — остри, бдителни, с безмълвно отправеното й наново предупреждение да се държи предпазливо.
— Няма да откажа чашка кафе — Дейвид издърпа стол и седна, след като хвърли поглед на часовника. — Да се видим набързо. Та как, казваш, вървят нещата на острова? Гмуркаш ли се често?
Джоунъс изви насмешливо устни и, без да мигне, отвърна нехайно:
— Не се оплаквам.
— Това да се чува. Аз сам се канех да прескоча към теб, но не бях в Щатите две седмици. Едва снощи се върнах — той сложи две бучки захар в кафето, което келнерът донесе и постави пред него. — Бизнесът върви, приятел. Наистина си го бива.
— С какво се занимавате, господин Мериуърт?
Той се ухили широко насреща й, после намигна на Джоунъс.
— Продажби, мила. Внос-износ, тъй да се каже.
— Наистина? — гърлото й беше пресъхнало и Лиз отпи от кафето си. — Трябва да е интересно.
— Има си своите прелести — Мериуърт се извърна така, че да я погледне в лицето. — Та откъде, значи, ви изнамери Джери?
— На Косумел — тя хвърли на Джоунъс твърд поглед. — Партньори сме.
Дейвид остави бавно чашата си.
— Така ли?
Можеха да я оплескат, ако вземеше сега да й противоречи, помисли Джоунъс.
— Така е — потвърди.
Дейвид сви рамене и пак вдигна чашата.
— Щом шефът няма нищо против, на мен ми е все тая.
— Правя нещата както смятам за добре — подхвана Джоунъс, — или не ги правя изобщо.
— Не ще и дума — ухили се Дейвид. Като израз на съгласие, може би. Или пък му се беше сторило забавно напереното изказване. — Слушай, от известно време не съм в течение. Доставките все така гладко ли вървят?
Тези думи погребаха и последните му надежди. Намереното в банковия сейф беше истина и принадлежеше на Джери. Джоунъс започна да си маже филийка с масло така, сякаш цялото време на света беше негово. Под масата Лиз докосна крака му, разчитайки да го разбере като жест на утеха. Той изобщо не я погледна.
— Защо да не вървят?
— Това е най-изпипаната работа, която ми е попадала — заяви Дейвид, като се огледа предпазливо към съседните маси. — Не ми се ще нещата да се издънят.
— Прекалено много се притесняваш.
— Ти си тоя, дето трябва да се притеснява — отбеляза Дейвид. — Не аз си имам вземане-даване с Манчес. Теб те нямаше тук миналата година, когато той се погрижи за ония двамата колумбийци. А аз бях. Ти се занимаваш с доставките, аз си гледам търговията. Спя по-спокойно.
— Аз само се гмуркам — отвърна Джоунъс и изтръска пепелта от цигарата. — Спя си чудесно.
— Бива си го, нали? — ухили й се пак Дейвид. — Знаех си, че Джери е тъкмо човекът, който му е нужен на шефа. Карай все така, малкия, гмуркай се. — Той чукна чашата си в тази на Джоунъс. — Толкова по- добре за мен.
— Вие двамата май отдавна се познавате — обади се усмихната Лиз. Под масата мачкаше салфетката в
