Тя опита виното. Обзе я внезапно желание да избяга, ала остана закована на място.
— Боя се, че може би търсиш нещо повече, отколкото мога да дам.
— Не — той допря чашата си в нейната. — Търся точно толкова, колкото можеш да дадеш.
Тъй като не се чувстваше в свои води, Лиз отиде до хладилника.
— Можем да започнем със салатата.
Джоунъс запали свещите и загаси лампата. Какво толкоз, каза си тя. Има ли някакво значение? Атмосферата просто е приятно допълнение към яденето.
— Много красиво — обади се той, когато Лиз извади купата, украсена отстрани с резенчета авокадо, и я донесе на масата. — Как се нарича?
— Салата на маите — тя седна, опита парченце и за пореден път тази вечер остана доволна. — Научих рецептата, когато работех в хотела. Всъщност оттам идват повечето ми готварски познания.
— Превъзходно! — реши Джоунъс след първата хапка. — Сега съжалявам, че не те придумах да готвиш още от самото начало.
— Само еднократно — усмихна се Лиз. Вече не се чувстваше уморена и изнервена. — Храната не е…
— Включена в наема — довърши Джоунъс. — Бихме могли да се споразумеем.
Тя се засмя и боцна парченце грейпфрут.
— Няма да стане. Във Филаделфия как я караш?
— Една жена идва да чисти и заедно с това ми приготвя телешко задушено. В сряда — той лапна още една хапка с наслаждение. — Така веднъж седмично ям до насита.
— А светски събирания, приеми? Навярно често ходиш по такива места?
— На някои ми се налага заради работата, на други ходя за разнообразие — Джоунъс почти бе забравил удоволствието да седи по домашному в кухнята и да се радва на една обикновена вечеря. — Честно казано, уморително е да кръстосваш.
— Да кръстосваш ли?
— Когато бяхме тийнейджъри, двамата с Джери се мятахме в колата петък вечер и обикаляхме улиците. Идеята беше да видим кои момичета са направили същото. Приемите са точно такива обиколки за възрастни.
Лиз свъси вежди. Не звучеше така блестящо и вълнуващо, както си го представяше.
— Изглежда доста безсмислено.
— Не изглежда, а е.
— Не приличаш на човек, който върши нещо без определена цел.
— Компенсирам го с безсмислени вечери — промърмори той. — Идва един момент, когато разбираш, че не ти трябва кой знае колко.
Ето това е, осъзна Джоунъс. Не работата, не часовете, прекарани над юридическите книги или в съдебната зала. Именно безсъдържателните вечери го караха да се стреми към още нещо, да иска повече. Той взе бутилката да й долее, но очите му останаха приковани в нейните.
— Стигнах до това заключение съвсем неотдавна.
Тя усети обезпокояващо вълнение. Отмести чашата, стана и отиде до печката.
— Всички взимаме решения в определени моменти от живота си и преразглеждаме важността на нещата.
— Имам чувството, че ти си го сторила преди много време.
— Да. И не съжалявам.
Така си е, помисли Джоунъс. Не беше жена, която се тръшка и окайва.
— И не би го променила, нали?
Лиз продължи да сипва яденето в дълбоки чинии.
— Да променя кое?
— Ако можеше да се върнеш единадесет години назад и да поемеш по друг път, не би го направила.
Тя остави черпака и се обърна. Той виждаше отраженията на свещите в очите й. Виждаше силата, която женствената външност и полумракът не можеха да скрият.
— Това означава, че би трябвало да се откажа от Фейт. Не, не бих го направила.
Щом остави чиниите на масата, Джоунъс хвана ръката й.
— Възхищавам ти се.
Лиз се смути.
— За какво?
— Че си точно такава, каквато си.
Осма глава
Никакво възторжено многословие, никакви любовни уверения нямаше да й подействат по-силно. Пък и тях една прозорлива жена със сигурност би подминала без особено внимание. Не бе свикнала на ласкателства, но едно такова искрено и просто одобрение беше нещо различно. Навярно поради светлината на свещите, виното, уютната атмосфера в малката кухня на празната къща, тя изпитваше някаква задушевна близост, беше й приятно и спокойно с него. Без да го съзнава, се оказа обезоръжена.
— Не мога да съм друга.
— Можеш, разбира се, ала се радвам, че не си.
— А ти какъв си? — попита Лиз и седна до него.
— Тридесет и петгодишен адвокат, който току-що разбира, че е пропилял доста време — Джоунъс вдигна чашата си и я чукна в нейната. — За хубавото, което го има.
Макар да не бе сигурна, че го разбира, тя пи, после започнаха да се хранят.
— Това чудо може да се използва за самолетно гориво — пъхна той отново лъжица в ароматното, пикантно чили. — Страхотно е!
— Не е ли прекалено люто за стомаха на един янки?
— Моят стомах на янки ще се справи. Слушай, учудвам се, че не си отворила ресторант при положение, че можеш да готвиш така.
Нямаше да е истинска жена, ако този комплимент не й достави удоволствие.
— Обичам повече морето, отколкото кухнята.
— За това спор няма. Та, значи, усвоила си тези умения, докато си работила в хотела?
— Да. Хранехме се там. Готвачът често ми показваше колко слага от това, колко от онова. Беше много мил — спомняше си Лиз. — Повечето от хората бяха мили.
Джоунъс искаше да знае всичко — подробностите, чувствата, преживяното. И разбираше, че ако иска да ги узнае, трябва да пита предпазливо.
— Колко дълго работи там?
— Две години. Загубих броя на леглата, които съм оправила за това време.
— После подхвана собствен бизнес?
— После се залових с магазина за водолазна екипировка — тя взе една препечена филийка и я счупи на две. — Беше рисковано начинание, но единственият правилен начин.
— Как се оправяше? — той изчака да го погледне. — С дъщеря ти?
Лиз сякаш се отдръпна вътрешно. Долови го по гласа й.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Чудя ти се — Джоунъс говореше кротко, тъй като знаеше, че тя никога нямаше да се поддаде на натиск. — Колко жени биха се справили с това, с което ти си успяла? Сама, бременна, принудена да изкарва прехраната си.
— Толкова ли необичайно изглежда? — усмихна се Лиз. — Начини има най-различни, не е ли така?
— Повечето биха избрали друг.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Друг нямаше да е правилният за мен — Лиз отпи от чашата и мисълта й се върна назад, в миналото. — Беше ме страх. Отначало доста, ала все по-малко и по-малко с течение на времето. Хората
