ми попадне и приятелите му щели да го потвърдят. Никога нямало да мога да докажа, че детето е негово. Каза, че родителите ми щели да се озоват в доста неловко положение и дори можело да бъда съдена за морални щети, ако направя опит да раздухам случая и да го направя обществено достояние. Сипеше множество юридически фрази, които ми бяха непонятни, ала това, което разбрах, беше, че скъсва с мен. Семейството му имало значително влияние в колежа и ме заплаши, че ще се погрижи да бъда изключена. Понеже бях достатъчно глупава, та да повярвам на всичко, което изреди, аз онемях от ужас. Даде ми чек и каза да ида в друг щат, а най-добре извън страната, и там да оправя нещата. Така никой нямало да разбере.
Джоунъс продължаваше да слуша, без да я прекъсва.
— Една седмица не предприех нищо. Ходех на лекции като замаяна, мислех, че ще се събудя и всичко това ще се окаже само един кошмарен сън. После погледнах истината в очите. Писах на майка ми и баща им и им казах това, което можех. Продадох колата, която ми бяха подарили след завършване на гимназията, взех чека на Маркъс и дойдох на Косумел да родя бебето.
Сега той не издържа. Беше потресен.
— Могла си да отидеш при родителите си.
— Да, но Маркъс беше успял да ме убеди, че те ще се срамуват от мен. Казваше, че ще ме намразят и ще смятат детето за бреме.
— Защо не отиде при неговото семейство? Имала си право да се погрижат за теб.
— Да ида при тях? — никога не бе чувал такава злост в гласа й. — И те да се погрижат за мен? По-скоро бих отишла направо в ада!
Джоунъс изчака гневният изблик да отшуми. Когато бе сигурен, че тя отново е в състояние да говори спокойно, попита:
— Те дори не са знаели, нали?
— Не. Няма и да узнаят. Фейт си е моя!
— А какво знае Фейт?
— Само това, което трябва. Никога не съм я лъгала.
— Известно ли ти е, че Маркъс Дженсън точи зъби за сената, а нищо чудно и за по-нагоре?
Лиз пребледня. На лицето й не остана капчица кръв.
— Познаваш ли го?
— По име.
Обзе я паника, после отмина, за да се върне след малко с двойна сила.
— Той не знае за съществуването на Фейт. Никой от тях не знае. Не бива да знаят.
Джоунъс я изгледа изпитателно и пристъпи напред.
— От какво те е страх?
— От властта им. Фейт е моя и ще си остане само моя. Никой от тях няма дори да я докосне.
— Значи затова си тук? Криеш се от тях, нали?
— Правя каквото е необходимо, за да предпазя детето си.
— Той все още те кара да трепериш от страх! — вбесен заради самата нея, Джоунъс я стисна за ръцете. — Вързал е вътре в теб едно уплашено момиче, което така и не може да се откачи и да се почувства живо! Не ти ли е ясно, че такъв като него дори не те помни? Още бягаш от мъж, който няма да те познае на улицата!
Зашлеви го така силно, че главата му се отметна назад. Като дишаше тежко, тя отстъпи крачка, поразена от сляпата ярост, на която не подозираше, че бе способна.
— Не ми разправяй от какво бягам! — процеди. — Не ми обяснявай какво чувствам!
После изскочи от кухнята. Преди да бе стигнала външната врата, той я догони. Хвана я здраво и я извъртя към себе си. Вече не знаеше кое от всичко го бе ядосало така силно, а само това, че повече не бе в състояние да владее гнева си.
— От колко неща си се отказала заради него? Даваш ли си сметка как си осакатила живота си?
— Това си е моят живот! — кресна му Лиз.
— И в него няма да има никой друг, освен дъщеря ти? А какво, по дяволите, ще правиш, когато тя порасне? Какво, по дяволите, ще нравиш след двадесет години, когато ще си останеш единствено със спомените?
— Недей…
Сълзи напълниха очите й така внезапно, че бе невъзможно да ги сдържи.
Джоунъс я привлече по-близо и я разтърси, докато Лиз бе принудена да го погледне.
— Всеки има нужда от човек до себе си. Ти също. Крайно време е някой да ти го докаже.
— Не!
Тя се опита да се извърне, ала той беше по-бърз. Впи устни в нейните. Лиз се дърпаше и съпротивляваше, но ръцете й висяха приклещени между телата им, а неговите я бяха сграбчили в желязна хватка. Чувствата й, в които имаше премесени и страх и мъка, и гняв и болка, станаха още по-объркани, когато в тях се прокрадна желание. Мъчеше се да не се огъне и поддаде на нито едно от тях, докато устните му й повеляваха покорство и отзивчивост.
— Не се бориш с мен — каза й. Очите му, съвсем близо до нейните, я пронизваха. — Бориш се със себе си. Още от първата ни среща непрекъснато се бориш сама със себе си.
— Искам да ме оставиш на мира.
Щеше й се да го каже твърдо, ала гласът й трепереше.
— Да, искаш да те оставя, но точно толкова, колкото и да не го направя. Дълго време сама си вземала решения, Лиз. Този път аз ще го взема вместо теб.
Бурната й съпротива се стопи, щом той я повали на дивана. Тялото й, притиснато под неговото, започна да се нажежава, кръвта й закипя. Джоунъс беше прав, тя наистина се бореше със самата себе си. Трябваше да победи първо себе си, преди да бе в състояние да надвие него. Ала губеше битката.
Чу собствения си стон, когато устните му се спуснаха надолу по шията й. Това беше стон от удоволствие. Усети твърдите очертания на тялото му и се заизвива под него, но тези движения не бяха знак на протест. Искай ме, сякаш казваше. Искай ме такава, каквато съм!
Почувства как започнаха да пулсират части от тялото й, които бяха замрели преди много години. Животът се втурна в нея като зноен вятър, непризнаващ прегради, помитащ всичко по пътя си. Отбранителните й линии рухнаха. С отчаян вопъл Лиз хвана лицето му в шепи и привлече устните му към своите.
Вкуси страст, живот, обещания. Искаше всичко. Дързостта и безразсъдството, държани тъй дълго в окови, се изтръгнаха на свобода. В гърлото й забълбука звук, който Лиз дори не съзнаваше, че бе смях. Обви се около него. Тя го желаеше. Той я желаеше. Да върви по дяволите всичко останало.
Джоунъс не бе сигурен какво го тласкаше — яд, желание, обида. Знаеше единствено, че трябва да я има — телом и духом. Лиз беше обезумяла под него, ала не защото се противеше. Всяко нейно движение бе повеля да вземе повече, да даде повече, да го направи по-бързо. Тя беше като буря, превърнала се в ураган, като огън, прераснал във всепоглъщаща стихия. Каквото и да бе освободил вътре в нея, то се отприщи и го повлече.
Издърпа блузата през главата й и я захвърли настрани. Сърцето му биеше оглушително. Лиз беше толкова дребна, толкова крехка. Но и у него имаше звяр, твърде дълго държан в клетка. Взе гърдата й в уста, от което и на двамата главите им се замаяха. Тя бе така свежа — като чаша студена изворна вода. Миришеше на жена по най-неприкрит и съблазнителен начин. Чувстваше извитото й и натегнато като струна тяло под себе си, горящо като комета. Невинността, която й бе така присъща, трепетно прозираше под необузданата страст. Никой жив мъж не можеше да устои на това. Нямаше мъж, който да не го пожелае. Зарови лице на шията й и усети как ризата се свлича от гърба му.
Лиз едва съзнаваше какво върши. Допирът до тялото му командваше разсъдъка й и тя не можеше да попречи. Искаше да го почувства до себе си, плът до плът, да изпита близостта, която така дълго си беше забранявала. Не бе имала никого. Когато усети изгарящата му кожа, Лиз разбра защо. Не можеше да има друг, освен Джоунъс. Само него. Отново потърси устните му.
Той смъкна дрехите й и тя остана гола, ала не се почувства уязвима. Почувства се силна. Задъхана, започна да се бори с неговите. После не му остави друг избор. Отчаяно желаеща това последно облекчение,
