бяха много добри към мен. Можеше нещата да се стекат и инак, ако не бях имала късмет. Чистех стая 328, когато започнаха родилните болки — погледът в очите й се стопли, като че виждаше нещо прекрасно. — Помня, че държах куп хавлиени кърпи в ръка и си мислех: „Божичко, започна се, а съм почистила само половината от стаите.“
Тя се засмя и отново хвана лъжицата. Яденето в чинията на Джоунъс изстиваше.
— Работила си до самото раждане на детето?
— Естествено. Бях здрава.
— Познавам мъже, които си взимат ден отпуск, ако трябва да си направят пломба на зъба.
Лиз пак се засмя и му подаде препечения хляб.
— Навярно жените приемат нещата по-спокойно и се справят по-лесно.
Само някои жени, помисли той. Само някои изключителни жени.
— А след това?
— След това отново ми провървя. Една от жените, с които работех заедно, познаваше сеньора Алдерес. Когато Фейт се роди, най-малкото й дете тъкмо бе навършило пет. През деня тя се грижеше за Фейт, тъй че аз можах веднага да се върна на работа.
Филията се натроши в ръцете му.
— Трябва да ти е било трудно.
— Трудното се състоеше в това, да оставям всяка сутрин бебето, но сеньората се отнасяше чудесно и с Фейт, и с мен. После намерих тази къща. Както и да е, нещата се нареждаха едно след друго. Отворих магазина за плувни принадлежности.
Джоунъс се чудеше дали тя бе наясно, че колкото по-просто го описваше, толкова по-вълнуващо и затрогващо звучеше.
— Каза, че магазинът е бил рискована идея.
— Всичко е риск. Ако бях останала в хотела, никога нямаше да имам възможност да дам на Фейт това, което исках да й дам. И навярно самата аз щях да се чувствам измамена. Да ти сипя ли още?
— Не — той стана да отнесе чиниите, като обмисляше как да подходи. Ако изтървеше нещо, което не трябва, Лиз отново щеше да се отдръпне и затвори в себе си. Колкото повече му разказваше за себе си, толкова по-голямо желание изпитваше Джоунъс да узнае повече. — Къде научи да се гмуркаш?
— Ами точно тук, на Косумел, когато бях на възраст малко по-голяма от Фейт — Лиз по навик започна да прибира останалото ядене, докато той пълнеше мивката с вода. — Бяхме пристигнали на почивка с родителите ми. Захванах се на минутата. Изживяването беше като… Не знам, като да се учиш да летиш, може би.
— Затова ли после дойде тук?
— Дойдох, защото тук винаги съм се чувствала спокойно. Имах нужда от душевно равновесие.
— Трябва да си била още ученичка?
Тя клекна пред хладилника, за да размести нещата и направи място.
— Бях първа година в колежа. Щях да ставам морски биолог. Преподавател, който посвещава учениците в тайнствата на морето. Учен, който открива всички отговори. Беше толкова голяма и завладяваща мечта. Бях погълната от нея до такава стенен, че непрекъснато учех и почти не излизах. После… — Лиз млъкна. Изправи се бавно и затвори хладилника. — Ще трябва да светнем лампата за чиниите.
— После какво? — попита той и сложи ръка на рамото й, когато тя щракна ключа.
Лиз го изгледа продължително. Подскачащите сенки на свещите бяха изчезнали от светлината на лампата.
— После срещнах бащата на Фейт и това беше краят на мечтите.
Нуждата, която Джоунъс изпитваше да узнае всичко, помрачи трезвия разум, накара го за забрави предпазливостта.
— Обичаше ли го?
— Да. Инак нямаше да я има Фейт.
Не това беше отговорът, който той искаше.
— Тогава защо я гледаш сама?
— Не е ли ясно? — отърси тя с раздразнение ръката му. — Той не ме искаше.
— Независимо дали ти е искал, или не, имал е задължения към теб и детето.
— Не ми говори за задължения. Фейт е мое задължение.
— Законът разглежда нещата по друг начин.
— Дръж го гоя закон за себе си! — избухна Лиз. — Той можеше да го цитира наизуст по алинеи и параграфи, ала това нищо не значеше. Ние с Фейт не бяхме желани.
— Значи си оставила гордостта да ти отнеме правата? — също ядосан, Джоунъс пъхна ръце в джобовете и се върна до мивката. — Защо не си отстоявала това, което ти се полага?
— Подробности ли искаш, Джоунъс? — споменът бе наситен с позор, със срам и болка. Тя се хвана за надигналия се в душата й гняв като за спасителна сламка. Отиде до масата, взе чашата с вино и отпи порядъчна глътка. — Още не бях навършила осемнадесет. Бях в колеж, за да уча точно каквото исках и да се занимавам точно с това, с което исках да се занимавам. Смятах се за много по-зряла от колегите си, които прехвърчаха от лекция на лекция, къде по-заети с мисълта за поредния купон. Повечето вечери прекарвах в библиотеката. Там се и запознахме. Той следваше право, беше последна година и знаеше, че ако не се дипломира, здравата ще си изпати у дома. В семейството му имало юристи и политици още от времето на Революцията. Разбираемо ти е понятието за семейна чест, нали? — Стрелата улучи целта, но той само кимна. — Тогава ще разбереш и останалото. Виждахме се в библиотеката всяка вечер, тъй че започнахме, естествено, да разговаряме, после да прескачаме на чашка кафе. Той беше умен, привлекателен, с чудесни обноски, забавен. — Лиз духна свещите почти яростно. Разнесе се миризма на восък и увисна във въздуха. — Аз хлътнах яко. Той ми носеше цветя, водеше ме на дълги разходки с колата в събота вечер. Когато ми каза, че ме обича, му повярвах. Мислех, че светът е в краката ми.
Тя допи виното и остави чашата. Искаше й се по-бързо да приключи. Джоунъс мълчеше.
— Каза ми, че ще се оженим веднага, щом си уреди положението. Често седяхме в колата му, съзерцавахме звездите и той ми разказваше за тяхната къща в Далас. За многото стаи, прекрасната наредба и старинните полилеи, за официалните приеми и прислугата. Беше като приказка, една чудесна приказка с щастлив завършек, в края на която всички са навеки щастливи. Един ден пристигна майка му — Лиз се засмя, ала стисна облегалката на стола така, че кокалчетата й побеляха. — Всъщност, изпрати шофьора си горе до стаята, за да ме отведе при нея. Маркъс нищо не бе споменал за идването й, но аз бях изпълнена с трепетното вълнение, че ще се запознаем. До тротоара беше спрял един такъв фантастичен бял „Ролс“, какъвто човек вижда само по филмите. Шофьорът ми отвори вратата и аз вече се превъзнесох. После се качих вътре и тя ми изложи някои истини за живота. Синът й трябвало да поддържа определено ниво, да защитава определена представа. Била убедена, че аз съм много добро момиче, ала едва ли съм подходяща за даласката фамилия Дженсън.
При споменаване на името Джоунъс присви очи, но не каза нищо. Само за да е заета с нещо, Лиз отиде до печката и взе да я търка нервно.
— Каза, че вече е разговаряла със сина си и той разбрал, че тази връзка трябва да приключи. После ми предложи чек като обезщетение. Бях унижена и, по-лошото, бях бременна. Още на никой не бях казала, защото едва същата сутрин го бях разбрала. Не приех парите й. Излязох от „Ролс“-а и отидох право при Маркъс. Бях сигурна, че ме обича достатъчно силно, за да се откаже от всичко това заради мен и заради детето ни. Грешах — очите й бяха толкова сухи, че чак я боляха. Тя ги притисна с пръсти. — Когато отидох при него, той захвана да приказва. Разсъдливо и благоразумно. Било много хубаво, ала вече дошъл краят. Родителите му държали кесията и било важно да не ги дразни. Но искал да зная, че все още бихме могли да се срещаме от време на време, стига да не бие на очи. Когато му казах за бебето, той допадна в ярост. Как съм могла да направя такова нещо? Аз!
Лиз така захвърли гъбата за чинии в мивката, че сапунената вода се разплиска.
— Сякаш аз сама, без чужда намеса бях заченала бебето! Той не го искаше. Не искаше и някакво тъпо момиче, оставило се да забременее, да обърква живота му. Каза ми, че трябва да го махна, да се отърва от него. От него, сякаш Фейт беше нещо, което може да се изтрие, да се заличи и забрави. Аз изпаднах в истерия, а той побесня. Съвсем си изтърва нервите. Взе да ме заплашва. Щял да пусне слух, че спя, с когото
