Лиз обви крака около него и го придърпа в себе си, докато я изпълни. Потресена в първия миг от разкъсващото усещане, отвори широко очи. На сантиметри от лицето й, Джоунъс я наблюдаваше. Устните й трепнаха и се разтвориха, но още преди да си бе поела дъх, той я понесе все по-нагоре и все по-бързо. Не можеше да каже колко дълго се крепяха на ръба, замаяни от наслада и жадуващи удовлетворение. После Джоунъс я притисна в прегръдката си, тя него също. Двамата заедно ги разтърси тръпка на сладостно освобождение.
Лиз мълчеше. Тялото й бавно се укротяваше и тя не бе в състояние да го пришпорва. Той лежеше неподвижно. Бе изместил тежестта си от нея, ала ръцете му още я обгръщаха. Искаше й се Джоунъс да проговори, да каже нещо, което да придаде по-ясни очертания на случилото се. От опита с единствения си досега любовник бе получила горчив урок. Да не храни илюзии.
Джоунъс положи за миг чело върху рамото й. Той имаше своите терзания.
— Прощавай, Лиз.
Не можеше да каже нищо по-лошо. Тя затвори очи и си наложи да пресуши чувствата. Почти успя. Посегна към купчината дрехи върху пода.
— Няма нужда от извинения.
Събра дрехите си на топка и бързо се отправи към спалнята.
Джоунъс въздъхна дълбоко и седна. Изглежда не му се удаваше да налучка верния път към Лиз Палмър. Като че правеше всичко наопаки. Сам бе слисан от грубостта си, от това, че и сега не й остави почти никакъв друг избор. Май щеше да е най-добре, ако й наемеше частен бодигард, а той се преместеше отново в хотела. Самата истина бе, че не искаше тя да пострада и да се чувства отговорен за нея, но изглежда не го правеше както трябва, не успяваше да намери правилния начин. Когато Лиз стоеше в кухнята и му разказваше какво бе преживяла, нещо се бе надигнало и закипяло в душата му. Това, че то прие накрая формата на страстно желание, не беше лесно нито да се обясни, нито да се оправдае. Извинението му беше не на място, ала какво друго можеше да стори?
Джоунъс нахлузи панталоните и тръгна към стаята си. Не се изненада, че краката му завиха към нейната спалня. Тя тъкмо си обличаше халата.
— Стана късно, Джоунъс.
— Обидих ли те?
Лиз му отправи поглед, от който чувството за вина впи зъби в стомаха му.
— Да. А сега искам да взема душ и да си лягам.
— Лиз, няма оправдание за това, че бях толкова груб и за това, което направих, но…
— Твоето извинение ме обиди — прекъсна го тя. — А сега, ако си казал всичко, което имаш да казваш, би ли ме оставил сама?
Той я гледа няколко мига, после прекара ръка през косата си. Откъде-накъде беше смятал досега, че му е ясна и добре я познава, когато Лиз не само в момента, а винаги бе представлявала една загадка за него?
— По дяволите, Лиз, не се извинявам за това, че те любих, а поради грубата си невъздържаност. Практически те съборих на земята и ти смъкнах дрехите.
Тя скръсти ръце и се опита да запази спокойствие.
— Аз смъкнах твоите.
Устните му трепнаха, после се разтеглиха в усмивка.
— Така си беше.
Нейните очи обаче останаха сериозни.
— Трябва ли и аз да ти се извиня?
Джоунъс се приближи и постави ръце на раменете й. Халатът беше памучен, тънък, със замайващи погледа ярки цветове.
— Не. Искам да ми кажеш, че ме желаеше така силно, както и аз теб.
Решителността й започна да отслабва и Лиз отмести поглед.
— Мисля, че беше очевидно.
— Лиз… — той нежно обърна лицето й към себе си.
— Е, добре, желаех те. А сега…
— Сега — прекъсна я Джоунъс, — би ли ме чула за малко?
— Няма нужда от повече приказки.
— Напротив, има — той я поведе към леглото и я дръпна да седне. Сложи длан върху нейната. Луната огряваше ръцете им. — Дойдох на Косумел с една определена цел. Тя все още си остава същата, ала има други неща, които се промениха. Когато те видях за първи път, смятах, че ги знаеш нещо, че криеш нещо. Всичко, отнасящо се до теб, свързвах с Джери. Не след дълго разбрах, че има още нещо. Исках да те опозная, но заради себе си.
— Защо?
— Не знам. Струва ми се, че просто е невъзможно човек да не изпита желание да те закриля — Джоунъс се усмихна на изненадания й поглед. — Успяваш да създадеш представа за независимост и в същото време да изглеждаш като изоставено дете. Тази вечер нарочно те подтикнах да ми разкажеш за Фейт и това, което те е довело тук. Оказа се трудно да го понеса.
Лиз издърпа ръката си.
— Това е разбираемо. На мнозина им струва усилие да възприемат неомъжените майки.
Този път той сграбчи ръката й ядосано.
— Престани да ми приписваш думи, които не съм изричал! Ти стоеше там и говореше, а аз си те представях — млада, пламенна и доверчива, а после предадена, изоставена и наранена. Виждах какво ти е причинило това, как ти е отнело мечтата, отрязало пътя към нещата, които си копнеела да направиш.
— Казах ти, че не съжалявам.
— Зная — Джоунъс вдигна ръката й и я целуна. — Ала, струва ми се, за миг аз изпитах съжаление вместо теб.
— Джоунъс, да не мислиш, че животът ни се нарежда така, както си го мечтаем като деца?
Той се усмихна, прегърна я и я притисна до себе си. Тя седеше, без да помръдне, като не знаеше как да реагира на този обикновен, но тъй затрогващ с нежността си жест. Опря глава на рамото му и затвори очи.
— Джери и аз се канехме да бъдем съдружници — обади се Джоунъс.
— В какво?
— Във всичко.
Лиз докосна монетата, висяща на верижката върху гърдите му.
— И той имаше такава.
— Баба и дядо ни ги дадоха, когато бяхме деца. Еднакви са, златни пет долара. Странно, аз винаги съм я носил с „ези“ нагоре, а Джери с „тура“ — той стисна монетата в шепа. — За първи път открадна кола, когато беше на шестнадесет.
Пръстите й пропълзяха по неговите.
— Съжалявам, Джоунъс.
— Работата беше там, че тя изобщо не му трябваше. Можеше да ползва, която си пожелае от гаража. Каза ми, че просто искал да види дали може да я отмъкне.
— Създавал ти е доста неприятности.
— Да, ала преди всичко на себе си. Обърка собствения си живот. Обаче нищо не вършеше от лошотия. Понякога страшно негодувах, но винаги съм го обичал.
Лиз се примъкна по-близо.
— Любовта носи повече страдания от омразата.
Той я целуна по косата.
— Лиз, ти, предполагам, така и не си се съветвала с адвокат относно Фейт?
— Защо да го правя?
— Маркъс носи отговорност, най-малкото има финансови задължения към теб и Фейт.
— Веднъж вече взех пари от него. Никога повече.
— Издръжката за дете може да бъде уредена кротко и мирно, без всякакъв шум. Няма да се налага да
