— Ами другия, американеца?
— За него нищо. Никой не го познава. Ама щом се мотае с Манчес, значи и той не е цвете за мирисане — тя надигна питието. — Джери се е бил забъркал в някаква гадна работа.
— М-да.
— Жалко — Ерика докосна гривната на ръката си. — Той ми я подари. Добре си прекарвахме с него.
Атмосферата в кафенето беше потискаща. Джоунъс се изправи, поколеба се само миг, после извади още една банкнота и я остави до чашата й.
— Благодаря.
Тя сгъна банкнотата така внимателно, както и предишната.
— Де нада.
Искаше й се той да се бе прибрал. Когато завари къщата празна, Лиз стисна връзката ключове и изруга ядосано. Не я свърташе на едно място. През целия път дотук ставаше все по-нервна и неспокойна. Навън вечерната смяна на Моралес застъпваше на пост.
И колко ли ще продължи така, запита се. Колко време полицията щеше да стои търпеливо пред дома й нощем и да я следва на всяка крачка през деня? Отиде в спалнята и сложи кожената папка с документите и парите в бюрото. Съжали, че то нямаше ключалка. Рано или късно, помисли, Моралес щеше да оттегли охраната. Тогава тя какво щеше да прави? Къде щеше да се дене? Пак се втренчи във връзката. Щеше да остане сама, каза си го направо. Сам-сама. Нещо трябваше да предприеме. Не можеше просто да стои и да чака. Тръгна към стаята на дъщеря си. Възможно бе Джери да бе оставил някаква кутия или нещо подобно, което полицията бе пропуснала да забележи. Зае се щателно да рови из гардероба и по етажерките на стената. Попадна на плюшено мече с оръфано ухо. Задържа го в ръце. То беше, поне допреди много години, ярко лилаво, а сега избеляло и прокъсано по шевовете. Купи го за Фейт още преди тя да се роди. А ухото му беше останало наполовина, защото Фейт винаги го носеше за него. Спомни си, че така и не му бяха дали име. Фейт просто го наричаше „моето си“ и това й стигаше.
С такава сила я връхлетя усещането за самота, че зарови лице в избелялата купчинка.
— О, детенцето ми, толкова ми е мъчно — простена. — Не знам как ще изтрая още без теб.
— Лиз?
Стресната, тя ахна от изненада и се подпря на гардероба. Видя Джоунъс на прага и скри мечето зад гърба си.
— Не те чух да влизаш — каза, почувствала се глупаво.
— Беше заета — отвърна той, приближи се и нежно измъкна играчката от ръцете й. — Изглежда е било много обичано.
— Старо е — Лиз се покашля и взе обратно мечето. Ала й бе невъзможно да го върне пак горе. — Все мислех да го закърпя, преди съвсем да се е разпаднало. — Постави го върху тоалетката на Фейт. — Ходил си навън.
— Да — колебаеше се дали да й каже за срещата си с Ерика, но после реши да запази чутото за себе си, поне засега. — А ти рано си се прибрала.
— Намерих нещо — тя бръкна в джоба си и извади ключовете. — Този не е мой.
Джоунъс изгледа в недоумение ключа, който му сочеше.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа, че този ключ не е мой и нямам представа как се е озовал на връзката ми.
— Днес ли го видя?
— Едва днес, ала кой знае откога е там. Все едно, надали бих забелязала кога е сложен — с напразната надежда, че това някак ще я откопчи от цялата история, Лиз махна ключа от халката и го подаде на Джоунъс. — Държа ги в чекмеджето, когато съм в павилиона. А вкъщи обикновено ги хвърлям на кухненския плот. Не виждам причина някой да го закачи при моите, освен ако не е искал да го скрие.
Той огледа ключа.
— „Откраднатото писмо“ — измърмори.
— Какво?
— Това беше един от любимите разкази на Джери като деца. Спомням си, че той провери теорията на практика, като сложи книгата, която беше купил за коледен подарък на баща ни, на най-видно място върху рафта в библиотеката.
— Значи мислиш, че е негов?
— Просто мисля, че е в неговия стил.
Несъзнателно тя отново взе плюшеното мече. Сякаш намираше успокоение в него.
— Каква е ползата от ключ, като не знаем какво отваря? Липсва ключалката.
— Не е трудно да разберем — Джоунъс хвана ключа за крачето и го вдигна пред очите й. — Знаеш ли какво е това?
— Ключ.
Лиз седна върху леглото на Фейт. Не, не се беше откопчила. Подвижните пясъци отново се надигаха под краката й.
— За личен сейф в банков трезор.
Джоунъс го обърна, за да види гравирания върху метала номер.
— Смяташ ли, че капитан Моралес ще успее да го проследи?
— Възможно е — промърмори той. Ключът лежеше топъл в ръката му. Ето я следващата стъпка, помисли си. — Само че няма да му съобщавам за находката.
— Защо?
— Защото ще поиска да го вземе, а аз нямам намерение да му го давам, докато сам не отворя въпросната ключалка.
Този път тя по-лесно разпозна погледа му. Упоритата, мрачна решителност в него. Остави мечето върху леглото и стана.
— Какво смяташ да правиш? Да обикаляш от банка на банка и да питаш дали можеш да го пробваш? Тогава наистина няма да има нужда да се обаждаш в полицията, те ще го направят.
— Имам някои връзки… И серийния номер — Джоунъс прибра ключа в джоба си. — При късмет ще науча името на банката още утре следобед. Ще се наложи вероятно да си вземеш два-три свободни дни.
— Не мога да си взема, а дори и да можех, защо да го правя?
— Отиваме в Акапулко.
На езика й беше някаква злъчна забележка, но премълча. Вместо това попита:
— Защото Ерика спомена, че Джери е бил по някаква работа там ли?
— Ако Джери се е забъркал в някоя тъмна история и се е сдобил с нещо важно или ценно, той го е скрил. Банков сейф в Акапулко звучи логично.
— Добре. Щом мислиш така, приятно пътуване.
Лиз понечи да мине край него, ала Джоунъс само се измести леко и препречи вратата.
— Отиваме заедно.
Думата „заедно“ й напомни днешните мисли за уютен и спокоен съвместен живот. Но така също и заключението, до което беше стигнала относно евентуално съжителство с Джоунъс.
— Виж какво, Джоунъс, не мога да захвърля всичко и да хукна с теб. Акапулко е космополитен град. Няма да се нуждаеш от преводач.
— Ключът беше на твоята връзка. Ножът на твоето гърло. Искам да си там, където мога да те виждам. Пред очите ми.
— Това загриженост ли е? — лицето й видимо се скова, мускул по мускул. — Ти не се вълнуваш за мен, Джоунъс. И не аз съм ти грижа. Единственото, което те интересува, е твоето отмъщение. Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с теб.
Той я хвана за раменете и опря гърба й в стената.
— И двамата знаем, че това не е вярно. Започнали сме нещо — погледът му се плъзна надолу и се задържа върху устните й. — И няма да спрем, докато не приключим.
— Не зная за какво говориш.
