Грабна чантата си и дискетите и се заизкачва по стълбата, но изведнъж спря. Дълбоко си пое въздух, обърна се и седна на каменното стъпало.
Каза си, че е време да опита нещо ново: да се порадва на приятната пролетна вечер, на величествените дървета, които едва се бяха разлистили, на обсипаните с цветове храсти от двете страни на алеята, чиито вейки напомняха на ръце, протегнати към небето. Живееше в този прекрасен дом повече от година, но все нямаше време да се наслади на архитектурния шедьовър, който Рурк бе сътворил.
Сградата, изградена от камък и стъкло, с множество кулички, които й придаваха вид на замък, беше олицетворение на изискан вкус и богатство. Стаите и залите, чийто брой Ив още не знаеше, бяха елегантно обзаведени и в тях бяха подредени прекрасни произведения на изкуството и антики. Тук имаше всички удобства, каквито човек може да пожелае.
Разкошният парк около къщата беше създаден по желание на Рурк, който мразеше да бъде затворен и обичаше простора. Той като дете се радваше на цветята, които цъфтяха през различните сезони. А около моравите, засадени с най-прекрасните цветя на земята, и дърветата, които щяха да надживеят хората, обитаващи къщата, се издигаше висока каменна стена. Желязната порта и свръхмодерната охранителна система не позволяваха на престъпния град да проникне в този земен рай.
Ала градът не се предаваше лесно и душеше отвън като гладно и свирепо куче.
Ив си каза, че разкошната къща и великолепният парк са олицетворение на двойнствеността на Рурк, а отчасти и на нейната.
Съпругът й беше израснал в бедняшки квартал на Дъблин и бе вършил какво ли не, за да оцелее. Тя бе лишена от детство, а спомените за миналото, за онова, което бе сторила, за да се спаси от кошмара, я преследваха и не й даваха покой.
Парите и властта предпазваха Рурк от миналото му, а нейният щит срещу спомените беше полицейската й значка. И двамата бяха готови на всичко, за да запазят стената, разделяща ги от ужасяващото им минало. Ала когато бяха заедно, страховете им сякаш се стопяваха. Бракът им беше щастлив, бяха създали свой дом.
И ето, че тя седеше на стъпалото пред този дом и се опитваше да забрави преживяното през деня, като се взираше в разцъфналите дървета, чиито клони се полюшваха от ветреца. Чакаше съпруга си.
Елегантната черна лимузина се зададе по алеята и спря пред къщата. Рурк слезе, размени няколко думи с шофьора, а когато колата се отдалечи, се обърна и тръгна към Ив. Не откъсваше поглед от нея и тя си помисли, че никой не я е гледал така — сякаш беше единствената жена в света.
Всеки път, когато я гледаше по този начин, сърцето й започваше да бие до пръсване.
Рурк седна до нея и остави дипломатическото си куфарче на стъпалото.
— Здравей — промълви Ив.
— Здравей. Каква прекрасна вечер, нали?
— Да. Преди да се стъмни, се радвах на разцъфналите цветя…
— Пролетта е символ на нов живот. Изразът е банален и изтъркан, но е верен като повечето клишета. — Рурк нежно приглади разрошената й коса. — Какво правиш?
— Нищо.
— Забелязах. Не е типично за теб, скъпа моя.
— Всъщност провеждам експеримент. — Тя скръсти крака и Рурк неволно се усмихна, като видя колко износени са тежките й обувки. — Проверявам дали е възможно след напускане на управлението да не мисля за работата си.
— Какъв е резултатът?
— Плачевен. — Ив затвори очи. — Справях се успешно, докато шофирах по улиците… Между другото, видях рекламното табло с изпълнението на Мейвис.
— Страхотно е, как мислиш?
— Защо не си ми казал за идеята си?
— Инсталираха го днес. Реших, че ще го видиш по пътя за вкъщи и че ще бъдеш приятно изненадана.
— Наистина се изненадах. — Тя се усмихна, като си спомни реакцията си. — Едва не блъснах някакъв подвижен павилион и спрях движението. Тъкмо когато се канех да се обадя на Мейвис, някой се свърза с мен по портативния видеотелефон.
— И експериментът ти се провали, така ли?
— Да. Обаждаше се Уебстър. — Усмивката й помръкна, тя се намръщи, зарея поглед в далечината й не забеляза как Рурк настръхна. — Дон Уебстър от отдела за „Вътрешно разследване“.
— Да, спомням си. Какво искаше?
— Още си блъскам главата върху този въпрос. Най-странното е, че не ме търсеше по служебния видеотелефон. Помоли ме да се срещнем и да разговаряме на четири очи.
— Нима? — промълви Рурк с привидно безразличие.
— След секунди установих, че си е направил труда да ме проследи. Определих му среща пред парка, който е на една пресечка от тук. Като приключи с учтивостите, той премина към основната си цел. — При спомена за случилото се тя отново кипна. — Обясни ми, че трябвало час по-скоро да приключа разследването на убийството на Коли, и то без много шум. На хората от неговия отдел не допадало, че съм се заела да проуча финансовото състояние на убития. Като му зададох конкретен въпрос, започна да увърта, отказа да потвърди или да отрече. Преструваше се на загрижен за кариерата ми колега, който ми дава приятелски съвет.
— Повярва ли му?
— Не, но така и не разбрах накъде бие. Освен това не ми е приятно, че хората от „Вътрешно разследване“ се намесват в работата ми.
— Този човек те харесва… като жена.
— Уебстър ли? — Тя вдигна глава и изненадано го изгледа. — Грешиш, скъпи. С него изпуснахме парата преди много години. След онази нощ помежду ни всичко приключи.
„За теб, не и за него“ — помисли си Рурк, но предпочете да си замълчи.
— Така или иначе не разбрах дали Уебстър пожела да се срещнем заради разследването, което провеждам, или заради връзката между Коли и Рикер.
— Макс Рикер ли?
— Да. — Тя присви очи. — Познаваш ли го? Всъщност трябваше да се досетя.
— Наистина го познавам. Какво общо има с убития?
— Коли е бил в отряда с особено назначение, който преди шест месеца спомогна Рикер да бъде уличен в търговия с наркотици. Бил е дребна риба, а наркопласьорът е успял да отърве кожата, но… Сигурно му е струвало много време и пари. Сега може би си отмъщава, като е наел хора да избиват полицаи.
— Погромът в клуба не е в стила на Рикер.
— Този тип едва ли иска да разберем, че именно той е поръчал убийството.
— Може би. — Рурк замълча, сетне добави: — Искаш да разбереш дали съм имал делови взаимоотношения с него.
— И дума не съм казала по въпроса.
— Не, но се подразбира. — Той взе ръката й, целуна я и се изправи. — Да се поразходим.
— Ето, че и у дома разисквам служебните си дела. — Ив пое подадената му ръка и се усмихна. — Експериментът се провали.
— Ще работиш по-спокойно, ако научиш истината за отношенията ми с Макс Рикер. — Без да изпуска ръката й, Рурк я поведе по моравата.
Опадалите от вятъра венчелистчета покриваха тревата като розови и бели снежинки. Сини и бели цветя с екзотични названия сякаш преливаха от лехите. Падаше мрак, а топлият въздух беше изпълнен с благоухания.
Рурк откъсна бяло лале, което бе така съвършено, като че беше изваяно от восък, подаде го на Ив и заговори:
— От години не съм виждал Макс Рикер, но навремето имахме общи делови интереси.
Ив нежно докосна лалето. Стори й се, че чува как градът — онова зло и гладно куче — души пред желязната порта.
