лесна жертва на палача, нает от Рикер? В момента Пийбоди проучва служебното му досие, както и случаите, с които се е занимавал. Важно е да разбера кои са били приятелите му, имената на информаторите, с които е работил и доколко е бил замесен в залавянето на Рикер и в съдебния процес.
— Не за пръв път върху наркопласьора пада подозрението, че е поръчал убийство на полицай. Но обикновено той действа по… изтънчено.
— Убедена съм, че зад това убийство се крие личен мотив, сър, но не зная дали престъпникът е отмъстил на Коли, или има зъб на всички полицаи. Между другото, Рурк е собственик на клуба.
— Да, вече ми го съобщиха. — Той се обърна, изгледа я и седна зад бюрото си. — Странно съвпадение, лейтенант.
Ив се престори, че не е чула забележката му и продължи да обяснява:
— Това ще улесни работата ни, тъй като незабавно ще получим сведения за персонала на клуба и за постоянните посетители. Управителката вече доброволно се яви на разпит. Коли е скрил, че е полицай, питам се защо го е направил. Още по-странно е, че си е направил труда да измисли историята с охранителната фирма. Очевидно не е изпълнявал служебно поръчение, изискващо да работи под прикритие, което ме навежда на мисълта, че е провеждал неофициално наблюдение.
— Нямам сведения да се провежда разследване, за целта на което детектив Коли да работи под прикритие в „Чистилището“. Но ще наредя на капитан Рот да направи необходимата проверка. — Уитни вдигна ръка, преди Ив да запротестира: — За предпочитане е аз да й наредя да проучи въпроса. Не желая подчинените ми да влизат в конфликт помежду си, Далас. Научи се да правиш компромиси.
— Слушам, сър — промърмори тя. Упрекът му я беше подразнил, чувстваше се онеправдана. — Необходима ми е официална заповед, за да проверя каква сума има Коли в банката. Сметката е на негово име и на името на съпругата му. Предпочитам да не искам разрешение от госпожа Коли…
— Ясно, не желаеш да я уведомяваш за намеренията си — кимна Уитни. — Мислиш ли, че Коли е вземал подкупи?
— Искам да елиминирам тази възможност.
— Съгласен съм. Но го направи, без никой да разбере. Ще ти осигуря разрешение за проверка на банковата сметка на Коли, а ти залови убиеца му.
Ив прекара дълги часове в проучване на служебното досие на убития полицай и на случаите, с които се е занимавал непосредствено преди смъртта си. Вярваше, че по този начин ще си създаде представа за характера му и за качествата му като служител на закона.
Накрая стигна до извода, че Коли е изпълнявал съвестно задълженията си, макар че почти никога не е проявявал самоинициатива. Рядко беше отсъствал от работа, също тъй рядко беше работил извънредно. Никога не беше убивал човек, поради което не беше преминавал ужасяващото изпитание, очакващо всеки полицай, който използва оръжието си да отнеме човешки живот. Правеше впечатление, че успешно е приключил много случаи и че служебните му рапорти са изчерпателни.
Ив си помисли: „Бил е човек, който се подчинява на устава, съвестно изпълнява служебните си задължения, а когато се прибере вкъщи, и дума не обелва за работата си. Как ли е успявал?“
Досието му от армията потвърждаваше впечатлението, което си беше създала. Тадж Коли е бил примерен, но не е имал блестящи прояви. Постъпил е в армията, когато е бил на двайсет и две и е отслужил шест години, като през последните две е бил във военната полиция.
„Накратко, водил е съвършено обикновен живот — каза си тя. — Прекалено обикновен.“
Преди няколко часа беше потърсила охранителя Нестър Вайн в дома му, но разтревожената му съпруга й беше съобщила, че той се е прибрал вкъщи преди да свърши дежурството му в клуба, защото му било много зле. В три през нощта го закарала в болницата, където установили, че има силно възпаление на апендикса.
„Желязно алиби“ — помисли си Ив. Госпожа Вайн я беше посъветвала да потърси стриптийзьорка на име Нанси, която била останала в клуба, след като Коли накарал Вайн да си отиде вкъщи.
За всеки случай Ив се обади в болницата и се увери, че Нестър Вайн наистина е бил опериран по спешност. С чиста съвест можеше да го зачеркне от списъка и да включи на негово място стриптийзьорката.
Опита да се свърже с лейтенант Милс и с детектив Мартинес, но й отговориха, че двамата са извън управлението. Остави съобщение и на двамата да я потърсят, прибра документацията, която беше проучвала и реши да се прибере у дома. Още тази вечер щеше да проучи финансовото състояние на убития.
На излизане забеляза, че Пийбоди още е на работното си място в общото помещение. Дожаля й за нея.
— Достатъчно за днес. Върви си у дома.
— Разрешавате ли? — Сътрудничката й погледна часовника си и щастливо се усмихна: — Хей, тъкмо навреме! В осем имам среща с Чарлс, поканил ме е на вечеря. Ще имам възможност да се прибера и да се поразкрася.
Ив само измърмори, което накара Пийбоди да се усмихне още по-широко:
— Знаете какъв е проблемът, когато ходиш с двама мъже едновременно?
— Макнаб към мъжете ли го причисляваш?
— Има своите добри страни и е толкова… различен от Чарлс. Не отговорихте на въпроса ми, лейтенант.
— Нямам представа, полицай Пийбоди. Какъв е проблемът, когато излизаш с двама мъже едновременно?
— Че няма проблем. — Пийбоди се изкиска, грабна чантата си и хукна към вратата. — До утре, лейтенант.
Ив поклати глава. Беше на мнение, че връзката само с един мъж й създава предостатъчно проблеми. Хрумна й, че ако побърза, може би като никога ще се прибере у дома преди него.
Докато шофираше, се подложи на необикновен тест — помъчи се да забрави служебните си дела. Движението беше претоварено и тя съсредоточи цялото си внимание върху управлението на автомобила. Озвучените табла рекламираха какво ли не — от модни пролетни тоалети до последните модели спортни коли. Внезапно на един от огромните екрани се появи познато лице и Ив толкова се изненада, че едва не помете някакъв подвижен павилион.
Мейвис Фрийстоун, чиято огненочервена коса беше оформена в екстравагантна прическа, танцуваше вихрено над Трийсет и четвърта улица. Носеше предизвикателна къса рокля от синьо-зелена материя, която не оставяше нищо на въображението. Винаги боядисваше косата си според последната мода — ту червена, ту златиста, ту ослепително зелена.
Ив неволно се усмихна и си помисли колко е привързана към лекомислената си приятелка. Стори й се, че чува гласа й: „Божичко, Ив! Погледни! Не е ли жестоко?“
Мейвис беше изминала дълъг път — от улична джебчийка, която полицай Далас някога беше арестувала, до певица в треторазредни клубове, а сега беше истинска звезда. Ив се радваше на успеха й, макар да не възприемаше начина й на пеене.
Понечи да включи видеотелефона в колата и да съобщи на Мейвис какво гледа в момента, но портативният й апарат иззвъня.
— Ало? — Тя не откъсваше поглед от рекламното табло, а нетърпеливите шофьори зад нея надуха клаксоните. — Говори Далас.
— Здравей, Далас.
— Уебстър — промърмори тя и мигом се напрегна. С Дон Уебстър бяха познати, но нито едно ченге не обича да го търсят от отдела за „Вътрешно разследване“. — Защо ме търсиш по личния видеотелефон? Отделът за „Вътрешно разследване“ контактува с полицаите само служебно — така е записано в устава.
— Трябва да поговорим. Имаш ли малко свободно време?
— Вече разговаряме.
— Настоявам да се срещнем.
— Защо?
