— Точно така. — Тя блъсна ръката му. — Не съм толкова глупава, че да се хвърля да разтървавам двама обезумели от ярост мъже. Оръжието ми беше настроено да действа като електрошокова палка.
— Ама и аз съм един плачльо! Жена ми е искала само да ме зашемети! — Рурк неволно се засмя, макар че изобщо не му беше до смях. — Толкова ли си наивна, Ив!
— Нямаше да го използвам върху теб… може би. А ако случайно го бях направила, искрено щях да съжалявам. — Колебливо се усмихна. Стори й се, че съпругът й е готов на компромис, затова реши да му каже всичко, което беше намислила:
— Беше плувнал в пот, побеснял от гняв… и много, много секси. Искаше ми се да се хвърля към теб и да те ухапя ей тук. — Тя прокара пръст по шията му. — Бях смаяна от реакцията си. Докато осмисля чувствата си, ти ме притисна към стената.
— Иначе щях да те напляскам, което нямаше да ми достави толкова голямо удоволствие.
— Защо не те заварих в леглото тази сутрин? И защо откакто съм тук ме докосна само два пъти?
— Вече ти казах, че нямам намерение да се извиня за онова, което снощи се случи помежду ни. Не желая… и не мога да го сторя. Но… — Той нежно прокара пръсти през косата й. — Но не ти дадох право на избор. Нямам предвид физиологичната страна на въпроса — побърза да добави, преди тя да го прекъсне, — а емоционалната. Направих го нарочно. После се разкаях, изплаших се да не събудя спомените от детството ти.
— Какво общо има детството ми с нашите отношения?
Ив не осъзнаваше, че недоумението й подейства като балсам на наранената му душа.
— Страхувах се да не съм ти напомнил за твоя баща.
— Не! — потресено възкликна тя. — Как изобщо ти хрумна? Желаех те и ти го знаеше. Нищо, което правим в леглото, не ми напомня на… — Думите му възродиха в съзнанието й ужасяващи видения от миналото, но тя не ги прогони. — В онова, което той ми причиняваше, нямаше любов, страст, нито дори необходимост. Изнасилваше ме, защото бях във властта му. Изнасилваше собствената си дъщеря, защото беше чудовище. Не може да ми причини болка, когато съм с теб. Не му позволявай да ме нарани.
— Не очаквай да кажа, че съжалявам. — Рурк докосна страната й. — Ще те излъжа. Но повярвай, че те обичам с цялото си сърце. Никога не съм бил толкова искрен.
Взе я в прегръдките си. Тя отпусна глава на рамото му и прошепна:
— Толкова бях самотна.
— Аз също. — Рурк я целуна и сякаш светът му възстанови равновесието си. — Липсваше ми, Ив.
— Няма да допусна работата да провали брака ми.
— Не бой се. Двамата заедно ще се справим. — Отново я привлече към себе си и я целуна по устните. — Признай обаче, че така животът е много по-интересен.
Тя въздъхна и се отдръпна:
— Знаеш ли, че изчезна?
— Какво?
— От два дни имам леко главоболие, а сега изчезна като по магия. Ти го прогони.
— Скъпа моя, никога не си се изказвала толкова… поетично. Много си трогателна.
— Голяма сладурана съм, нали? Подозирам, че с внезапното си нахлуване провалих сделката ти за „Грийн Спейс“.
— Какво са неколкостотин милиона долара в сравнение със спечелването на твоето благоволение? — Щеше да продължи да я дразни, но като видя колко е нещастна, побърза да добави: — Пошегувах се. Преговорите не са пропаднали.
— Радвам се, че възвърна чувството си за хумор. За съжаление трябва да тръгвам — имам много работа. Но по-късно ще се видим. Дано не държиш да продължим разговора за селскостопанската продукция на компанията „Грийн Спейс“.
— Мисля, че изчерпахме този въпрос.
— Слава богу. Слушай, макар че и двамата сме се разнежили, все пак ми е трудно да го кажа: моля те за помощ. Както ти си знаеш… разбираш за какво намеквам, нали?
— Лейтенант, подобри ми настроението!
— Очаквах да го кажеш. За разлика от теб аз съм в отвратително настроение — мразя да ти искам услуга.
Комуникаторът й избръмча. Тя го извади от джоба си и изслуша нареждането на заместника на Уитни веднага да отиде в Кулата.
— Прието — каза, после се обърна към Рурк: — Започва следващият рунд.
— Залагам на теб, скъпа.
— Аз също. — Тя се повдигна на пръсти, страстно го целуна, тръгна към вратата, но си спомни нещо и се обърна. — Между другото, шампионе, надявам се да замениш с друга счупената лампа в кабинета ми.
Когато влезе в Кулата, беше в повишен дух и готова за сражението. Тук беше царството на полицейския началник Тибъл, който управляваше справедливо, макар че понякога беше доста безмилостен.
Мнозина от подчинените му се страхуваха от него. Ив го уважаваше.
— Лейтенант Далас. — Тибъл стоеше пред бюрото си, а позата му й напомни за Рурк. Като стоеше прав, сякаш упражняваше контрол върху присъстващите и върху положението. Направи й знак да седне между Уитни и капитан Бейлис от „Вътрешно разследване“. Рот седеше от другата страна на Бейлис, а до нея се беше настанил Фийни.
— Ще започнем с информацията относно разследването на служителите от 128-и участък и по- специално от отдел „Борба с наркотиците“.
— Сър — прекъсна го Рот, — държа да отбележа, че въпросното разследване се провежда без моето знание.
— Ще имаме предвид забележката. Известно ви е обаче, че от „Вътрешно разследване“ имат право да действат, без да уведомят началника на съответния участък. Но — продължи той и намръщено се втренчи в Бейлис — като са пропуснали да докладват на командира и на мен за операцията, са превишили правата си.
— Сър! — Бейлис скочи на крака, но полицейският началник му направи знак да седне.
„Браво! — мислено го похвали Ив. — Постави гадния плъх на мястото му!“
Човекът от „Вътрешно разследване“ се подчини, но лицето му пламна и той разпалено заговори:
— Сър, много добре знаете, че ни е разрешена известна свобода, когато операцията изисква секретност. Тъй като събраната информация подсказваше, че в полицията има случаи на корупция, решихме за разследването да бъдат известени внимателно подбрани хора от нашия отдел.
— Ясно. — Тибъл се облегна на бюрото, а Ив едва прикри доволната си усмивка. — Позволено ли ми е да попитам кой е взел въпросното решение, капитане?
— Обсъдих го с неколцина офицери от нашия отдел.
— Разбирам. Наговорили сте се да пренебрегнете по-висшестоящите, така ли?
— Да, сър — надменно заяви Бейлис. — Разполагахме със сведения, които подсказваха, че престъпниците имат информатори сред висшия персонал. Ако информирахме другите отдели, щяхме да обречем разследването на провал.
— Да разбирам ли, че подозирате командир Уитни?
— Не, сър.
— Може би аз съм обект на вашето разследване.
Бейлис понечи да отговори, но замълча, за да обмисли думите си.
— Сър, вече не сте заподозрян… — промърмори.
— Вече не — довърши Тибъл с меден глас. — Камък ми падна от сърцето, капитан. Питам се защо, след като сте установили, че ние с Уитни сме извън подозрение, не сте благоволили да ни уведомите за тайната операция.
— Лов на вещици — прошепна Рот, а Бейлис я изгледа накриво.
— Решихме, че не е необходимо, сър, тъй като разследването приключи успешно.
— Налага ли се да ви обясня, капитан, че сте допуснали грешка?
