Хлапето ужасено се блещеше и издаваше звуци като котенце, което душат с примка. Ив дори не го погледна, иначе едва ли щеше да се осмели да осъществи онова, което беше намислила.
— Качвай се в колата, лейтенант. И без излишен шум, защото ще пострадат невинни хора.
Ив дори не се поколеба. Стреля и оръжието сякаш подскочи в ръката й. Зарядът улучи в челото онзи, който държеше момченцето. Хлапето падна. Тя с облекчение чу ужасените му писъци, просна се на платното и отново стреля. Сетне се претъркаля под колата, сграбчи детето за крака и го дръпна до себе си.
— Не мърдай оттук! — извика му. — И престани да цивриш!
Докато се мъчеше да се измъкне изпод шасито и същевременно прикриваше малкия с тялото си, чу виещия звук на оръжие, последва го вик:
— Хвърли го! Хвърли го, мръснико, или онова, на което казваш мозък, ще изтече през ушите ти!
„Уебстър!“ — каза си Ив, излази изпод колата и мълниеносно се хвърли към противника си, който се строполи на улицата. Хвана го за косата и няколко пъти удари главата му в асфалта. Едва тогава се огледа и забеляза, че другият престъпник вече е обезоръжен от Уебстър и стои с вдигнати ръце.
— Отново ли ме следиш, Уебстър?
— Исках да поговорим.
Ив се изправи, намръщи се от болка и едва сега забеляза дълбоката драскотина на коляното си.
— Напоследък си много словоохотлив. Успя ли да се справиш с този мръсник?
— Така мисля. — Той се усмихна, като чу воя на сирени. — Позволих си да повикам подкрепление.
Куцукайки, Ив събра оръжията на тримата нападатели, които лежаха в безсъзнание. Върна се при колата, клекна и надникна отдолу.
Слава богу, хлапето вече не пищеше. Плачеше беззвучно и едри сълзи се търкаляха по луничавите му страни.
— Излез, момченце. Страшното мина! — извика му.
— Искам при мама.
— Естествено. Хайде, ела.
Малчуганът изпълзя на четири крака, изправи се и избърса носа си с опакото на дланта си, сетне изплака:
— Искам да си отида вкъщи.
— Добре, след малко ще те заведат. Много ли те боли?
— Не. — Долната му устна затрепери. — Колелото ми счупено ли е?
— Не знам. Ще помоля някого да провери.
— Мама ми е забранила да карам на улицата.
— А ти защо не я слушаш? Виж как си изпати! — Щом патрулната кола спря, тя направи знак на един от униформените полицаи: — Вземи велосипеда и се погрижи за хлапето. — Обърна се към момченцето и добави: — Кажи името си на този чичко. Той ще те заведе у дома. Ако майка ти иска да говори с мен… — Тя затършува из джобовете и с изненада установи, че този път не е забравила визитните си картички. — Нека ми се обади на този номер.
— Добре. — Малчуганът отново подсмръкна и любопитно я изгледа. Очевидно вече не се страхуваше.
— И ти ли си полицай?
— Разбира се. — Ив извади от задния си джоб белезниците. — И аз съм полицай.
Обърна по гръб първия нападател, провери пулса му и повдигна клепача му. Помисли си, че за този не са необходими белезници.
— Не биваше да рискуваш — обади се Уебстър, който беше застанал зад нея. — Трябваше да го убиеш, за да осигуриш безопасността на момчето.
— Моля те, не ме учи какво да правя — горчиво промълви тя.
— Ако беше закъсняла с частица от секундата, ако беше стреляла неточно, сега хлапето нямаше да се прибере при мама.
— Знам. Благодаря ти за помощта.
Уебстър кимна и се отдръпна, докато Ив нареди на униформените да обградят местопрестъплението и да разпръснат насъбралите се зяпачи.
Пристигна линейката, зад нея спря такси, от което изскочи Пийбоди и се спусна към началничката си. Уебстър се изненада, като видя как новодошлата отказа да се подчини, когато Ив й направи знак да не се приближава. Двете ожесточено заспориха, после Ив вдигна ръце и закуцука към линейката, за да превържат крака й.
Той се приближи до Пийбоди и развеселено попита:
— Как я накара да потърси лекарска помощ?
Тя едва скри изненадата си, като го видя, но с престорено безразличие сви рамене:
— Заплаших я с Рурк.
— Моля?
— Напомних й, че ако се прибере вкъщи, без да са дезинфекцирали и превързали раната й, той ще се ядоса и сам ще й окаже първа помощ, после ще я натъпче с болкоуспокояващи. Лейтенантът мрази лекарствата, особено опиатите.
— Ясно — нещо като укротяване на опърничавата.
— Двамата са склонни на взаимни компромиси и бракът им е щастлив.
— Забелязах. Ще ми позволиш ли да поговоря с нея?
— Не зависи от мен — каза Пийбоди, но се отдалечи, за да се погрижи да натоварят престъпниците в патрулните коли.
Уебстър уж нехайно отиде до линейката и се наведе да разгледа раната на Ив.
— Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност, но панталонът ти е за боклука.
— Казах й на Пийбоди, че е само драскотина, ама тя се заинати като магаре на мост — кисело измърмори Ив.
— Раната е замърсена — отбеляза човекът с бялата престилка.
— Раната била замърсена — подигравателно повтори тя и стисна зъби, когато медикът затвори разреза. — Мразя всички лекари!
— Славата ви се носи, лейтенант. Колегата ми предложи двайсетачка, за да ви превържа вместо него. — Той довърши работата си, без да обръща внимание на намръщената й физиономия, сетне отстъпи една крачка и подхвърли: — Готово. Искате ли едно бонбонче, задето бяхте толкова послушна?
Искаше й се да го наругае, но не посмя, защото устните й потрепваха от болката. Изправи се и измърмори:
— Никога не си изкарвал толкова лесно двайсет долара.
Отдалечи се, като все още леко накуцваше, а Уебстър се изравни с нея и попита:
— След като се позабавлявахме, ще ми отделиш ли малко време?
— Трябва да поговоря с един човек, после да разпитам тези мили момчета, да напиша рапорт за произшествието… — Тя въздъхна. — Какво искаш?
— Да се извиня.
— Добре. Приемам извинението. — Тръгна към колата си, но когато той я хвана за рамото, изсъска: — Уебстър!
— Отдели ми само минутка. — Уебстър подскочи като ужилен, сетне пъхна ръце в джобовете си. — Снощи се поувлякох и много съжалявам, задето те злепоставих. Бях ядосан… повече на себе си, отколкото на теб, но това ми даде повод да… Мамка му, ще бъда съвсем откровен: още те обичам!
Навярно ако й беше нанесъл силен удар, тя нямаше да е толкова потресена.
— Какво? Какво каза?
— Да му се не види! Признанието, което ще направя, така ще засегне самочувствието ми, че седмици наред ще ближа раните си. Да речем, че след онази нощ преди години се влюбих в теб и не можах да те забравя, въпреки че престанахме да се виждаме. А когато през зимата пътищата ни отново се пресякоха, любовта ми пламна с нова сила. Но защо ли ти го казвам, след като засяга само мен?
Ив се питаше какво да отговори — нищо подходящо не й идваше на ум.
— Не знам какво да кажа — изтърси накрая.
