свидетелстващи, че съм бил нает от господин Хагърти. Изрядно поддържам документацията си.
— Обзалагам се!
— Разбира се, в случая това изобщо не ме оневинява. Безсъмнено ще ми бъде отнето разрешителното за работа. Очаква ме затвор или в най-добрия случай — домашен арест. Готов съм да понеса наказанието си.
— Работиш за Макс Рикер.
— Боя се, че името ми е непознато. Но ако въпросният господин Рикер е ползвал услугите ми, то всичко е надлежно отразено в моята картотека. С удоволствие ще ви я предоставя.
— Очакват те минимум двайсет и пет години затвор, Ригс.
— Дано съдията да не бъде прекалено строг към мен, тъй като този Хагърти най-съзнателно ме заблуди. И с пръст не съм пипнал момчето. Бях подведен. — Той разпери ръце. Изглеждаше спокоен и невъзмутим. — Повтарям, че съм готов да понеса наказанието си, каквото и да е то.
— Разбира се! По-добре да гниеш в затвора, отколкото да те очистят като Луис.
— Моля? Кой е този Луис?
— Вече е в гроба. Двамата с теб знаем, че Рикер не обича да губи. Нищо чудно да те споходи съдбата на бедния Луис.
— Извинете, лейтенант, но не ви разбирам.
— Няма страшно, ще повторя въпросите, а ти се постарай да ми отговориш.
Разпитва го повече от час, като ту променяше тактиката, ту изпращаше Фийни да я смени.
Ригс невъзмутимо повтаряше своята версия, сякаш беше добре програмиран дроид.
— Изведете го! — нареди Ив, когато почувства, че нервите й няма да издържат, и с тежки стъпки напусна помещението. — Този тип няма да „пропее“ — обърна се към Фийни. — Този път Рикер е изпратил човек с ум в главата. Все пак забелязах, че Ригс е обезпокоен. Не е очаквал, че съучастникът му ще хване момчето. Той не е глупав, но онези двамата не са от неговата класа. Ще удвоя охраната им в болницата и ще помоля всеки час лекарите да ме осведомяват за състоянието им.
— Ако Ригс си намери добър адвокат и не се отклони от версията си, ще лежи по-малко от пет години.
— Известно ми е. Той също го знае. Повдига ми се от самодоволната му физиономия. Да проверим какви данни имаме за двамата главорези в болницата. Дано да открием нещо, с което да ги притиснем.
— Веднага ще се заема. Вече не е необходимо да се крием, затова предпочитам да работя в управлението.
— Добре. Ще изготвя рапорта за командира, после отивам вкъщи — там също ме чака работа.
Когато най-сетне приключи рапорта, дежурството й отдавна беше свършило. Освободи Пийбоди и тръгна към гаража. Болката в крака я подлудяваше. Слепоочията й пулсираха — сигурен признак, че я очаква непоносимо главоболие.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Като стигна до нивото, на което беше оставила автомобила си, и видя в какво състояние е превозното й средство, пред очите й причерня.
— Майната му! Майната му! — заповтаря.
Бяха й отпуснали нова кола едва преди осем месеца. Возилото беше грозно и вече беше претърпяло сериозен ремонт, но й вършеше работа и тя старателно го поддържаше.
Сега ламарината на купето беше нагъната от удари с тежък предмет, гумите бяха нарязани, а в задното стъкло зееше дупка.
„И това се случва в служебния гараж на полицията, който е оборудван с охранителни камери!“ — помисли си тя.
— Майчице! — провикна се Бакстър, който незабелязано се беше приближил. — Чух за приключенията ти, но не предполагах, че колата е толкова сериозно пострадала. Автомонтьорите ще припаднат, като я видят.
— Вината не е моя. Представяш ли си, някой се е опитал да унищожи превозното ми средство! — Тя пристъпи към колата, но Бакстър я хвана за рамото:
— Не се приближавай! Очевидно някой ти има зъб. Може би е поставил бомба в колата.
— Имаш право. Ако този автомобил се взриви, никога няма да ми отпуснат друг. Онези типове от интендантството ме ненавиждат.
За щастие нямаше бомба, а Ив успя да си изпроси нови гуми. Всъщност заслугата беше на Бакстър, който със сладки приказки умилостиви механиците от авторемонтния отдел. Докато сменяха гумите, а двама души изчукваха ламарината на вратите, та да се отварят и затварят, Ив разпита охраната на гаража. Обясниха й, че записващото устройство на камерата временно било блокирало.
— Какво ти казаха? — полюбопитства Бакстър.
— Записващото устройство се било повредило, и то само на тази камера. Забелязали повредата едва след петнайсет минути. — Тя присви очи. — Така ги подредих, че ще ме запомнят. Следващия път на бърза ръка ще отстранят „повредата“. Не е нужно да си губиш времето тук, Бакстър.
— Лейтенант, знам, че ти ръководиш играта, но и ние искаме да се включим. Обърни внимание и на раната си. Не ми харесва как накуцваш.
— Ходя си съвсем нормално! — сопна се тя, но веднага се разкая за грубостта си. Когато Бакстър й отвори вратата на колата, леко му се усмихна и промълви: — Благодаря.
— Няма ли да ме целунеш за довиждане?
— Разбира се, миличък. Наведи се.
Той се засмя и отскочи назад:
— Как не! Сигурно ще ме удариш. Вкъщи ли се прибираш?
— Да.
Бакстър тръгна към колата си и подхвърли:
— И аз съм в твоята посока. Ще шофирам след теб.
Невъзмутимото му изражение не я заблуди и тя запротестира:
— Не ми трябва бавачка!
— Ще карам след теб — повтори той и се качи в колата. Вместо да я раздразни, настойчивостта му я трогна. Докато шофираше по познатия маршрут, непрекъснато проверяваше дали я следят, очакваше нова засада. Макар двигателят да виеше при по-висока скорост, тя стигна до дома си без произшествия.
Махна за довиждане на Бакстър и реши да му подари бутилка от скъпото уиски на Рурк, за да му се отблагодари за вниманието.
Докато се изкачваше по стъпалата, си помисли, че и на нея едно питие ще й дойде добре. Ще изпие чаша бяло вино, после ще поплува в басейна, за да се отпуснат опънатите й нерви.
Предчувстваше, че я очаква безсънна нощ.
Влезе във фоайето, където я посрещна котаракът Галахад. След миг се появи и Съмърсет, който сякаш се материализира от празното пространство.
— Предполагам, че сте пострадали при произшествие — заяви с обичайната си надменност.
— Грешиш, драги. Колата ми пострада при произшествие. — Тя прегърна Галахад и притисна страната си до пухкавата му козина. — Къде е Рурк?
— Още не се е прибрал. Ако си бяхте направили труда да прегледате програмата му за деня, щяхте да знаете, че той ще се върне най-рано след един час. Панталонът ви е направо за боклука.
— Няколко души вече насочиха вниманието ми към този факт. — Ив пусна котарака, свали якето си и го преметна на перилото на стълбата. Вирна глава и тръгна към басейна.
— Забелязвам, че куцате — избърбори Съмърсет.
Тя истерично изкрещя, но не се обърна.
Като излезе от басейна, наистина се почувства по-добре. Едва сега огледа раната на крака си и със задоволство отбеляза, че медикът е свършил добре работата си. Раната се беше затворила, макар че болката все още бе почти непоносима.
Тялото й беше покрито със синини и драскотини, някои навярно бяха последствие от бурната й любовна
