и изплашена. Когато Ив й показа значката си, жената избухна в ридания и през сълзи възкликна:
— Намерили ли сте го! Мъртъв е!
— Не, госпожо Клуни, още не сме установили къде се укрива съпругът ви. Може ли да влезем?
— Казах на колегата ви всичко, което знам. — Тя се обърна и ги поведе към малката всекидневна. Раменете й бяха приведени, сякаш носеше тежък товар.
Мебелите бяха покрити с калъфи от кретон, върху масичките имаше дантелени покривчици, старомодните кресла изглеждаха удобни, подът беше застлан с поизбелял килим. Телевизорът също беше старомоден. На видимо място беше поставена статуетка на Светата Дева със сериозно и състрадателно лице.
— Госпожо Клуни, съпругът ви обаждал ли ви се е?
— Не… и няма да ми се обади. Казах на другия детектив, ще го кажа и на вас — допуснали сте абсурдна грешка. — Тя машинално отметна от челото си кичур от кестенявата си коса, която бе започнала да се прошарва. — Арт наистина не е добре… от дълго време не е на себе си, но никога не би сторил онова, в което го обвинявате.
— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви се обади, госпожо Клуни? Нали сте негова съпруга, а това е неговият дом.
— Така е. — Жената седна, сякаш вече не можеше да се държи на краката си. — Вярно е. Но Арт вече не е същият. Не вярва на никого и в нищо. Той е свършен човек, отклони се от пътя, загуби надеждата и вярата си. След смъртта на Тад животът ни вече не е същият.
Ив седна до нея и се приведе, сякаш споделяше тайна с близка приятелка.
— Госпожо Клуни, искрено желая да му помогна. Имате ли представа къде се е укрил?
— Не, никаква. Напоследък много се отчуждихме. — Тя извади от джоба си смачкана носна кърпичка. — Арт престана да ми говори, вече не споделяше с мен, както през месеците, последвали убийството на Тад. Тогава взаимно се подкрепяхме и се утешавахме. Нашият Тад беше прекрасен младеж. — Погледна към снимката на младия мъж в парадна униформа. — Той беше нашата гордост. Когато го загубихме, с Арт се вкопчихме един в друг, крепеше ни любовта, която изпитвахме към него, и с която обсипвахме съпругата му и детенцето му. Добре че беше детето, та ни помогна да преодолеем мъката.
Стана и взе друга снимка, на която Тад беше заснет с усмихната млада жена, която държеше бебе с розови страни.
— Бяха идеалното семейство. — Тя нежно прокара пръст по усмихнатите лица, върна снимката на мястото й и отново седна. — Ала няколко седмици след смъртта на сина ни Арт започна да се променя. Често потъваше в празни размишления, заяждаше се с мен за щяло и за нещяло. Престана да споделя с мен, отказа да посещава неделната литургия. Отначало се карахме, после само мълчахме. Съществувахме в тази къща, вместо да живеем в нея.
— Госпожо Клуни, спомняте ли си кога съпругът ви започна да се променя?
— Преди около четири месеца. Изминалото време ми се стори безкрайно — с Арт сме заедно повече от трийсет години, но никога поведението му не е било толкова странно.
Ив си помисли, че тъкмо по това време е било извършено първото убийство. Беше открила мястото на първото парченце от мозайката.
— Понякога дори и нощем не се прибираше у дома, премести се да спи в стаята на Тад. После напусна дома си. Заяви, че съжалява, задето ми причинява тревога, но трябвало да уреди нещо, преди отново да бъде мой съпруг. Опитах се да го разубедя, но той беше непоколебим. Дано Бог ми прости, ала бях толкова смазана от мъка, чувствах се толкова празна отвътре, че не ме беше грижа какво прави Арт.
Тя стисна устни и избърса сълзите си.
— Не знам къде е, нито какво е направил, но копнея отново да бъда със съпруга си. Ако знаех нещо, което ще помогне да ми го върнете, веднага щях да ви го кажа.
След посещението в дома на Клуни, Ив разпита съседите. Всички бяха озадачени, не можеха да повярват, че добрият приятел, любящият съпруг и баща, уважаваният член на малката ни общност е убиец.
Никой не призна, че Клуни се е опитал да се свърже с него — може би казваха истината.
— Вярвате ли ми? — попита Пийбоди, когато се качиха в колата.
— Вярвам на жена му. Прекалено объркана и изплашена е, за да лъже. Клуни знае, че наблюдаваме къщата, както и жилищата на негови приятели и роднини. Не е толкова глупав, че да се укрие при свой познат, но не бива да изключваме и тази възможност. Като се върнем в управлението, отново ще прегледаме информацията за него. Може би ще ни хрумне къде би отишъл.
След два часа пред компютъра Ив вече не беше толкова оптимистично настроена. Имаше усещането, че пред нея се е изпречила непробиваема преграда. Притисна с пръсти клепачите си и се запита дали да не изпие още една кана кафе, за да надвие умората. Отвори очи и видя, че Майра стои на прага.
— Прекаляваш с работата, Ив.
— Притисната съм до стената. Извинявай, имахме ли уговорена среща?
— Не. Помислих си обаче, че ще ти бъде от полза да чуеш мнението ми за състоянието на Клуни.
— Разбира се. — Ив се огледа и въздъхна. — Тук цари истински хаос. От няколко дни съм забранила на чистачите да влизат в канцеларията ми. Страхувам се от шпионите на Рикер — напоследък започнах да се убеждавам, че неговите хора са навсякъде.
— Хаосът изобщо не ме притеснява. — Майра седна на ръба на бюрото. — Не вярвам, че той е променил плана си. Мисля, че дори да иска, не може да го стори, защото е решил да те държи под око. Следователно няма да напусне града.
— Вече не му вярвам. Обеща да не убива, а без капчица колебание заби ножа в гърдите на Уебстър.
— Не е действал преднамерено, а импулсивно, възможно е дори да си е въобразил, че това е било самозащита. Присъствието на човек от „Вътрешно разследване“ го е накарало да мисли, че си измамила доверието му. Сигурна съм, че не е напуснал града и използва уменията си, за да разбере дали ще се подчиниш на ултиматума му относно Рикер. Мисля, че и ти си на същото мнение.
— И аз бих постъпила като него, ако бях намислила да накажа виновните, ако ще и да загубя живота си. — Ив се беше помъчила да проникне в съзнанието на Клуни, да си представи как разсъждава, какви са мотивите му. — Той се стреми към смъртта, нали, докторе?
— Да. Ще те наблюдава и ако в определения от него срок не изпълниш условията му, ще се опита да те убие. Ще се постарае да отнеме и живота на Рикер, после ще се самоубие. Не ще се осмели да погледне в очите съпругата си и колегите си, но с радост ще отиде при сина си.
— Няма да го позволя — промълви Ив.
Искаше й се да се прибере право вкъщи, но реши да се отбие в болницата. Бяха й казали, че в състоянието на Уебстър не е настъпила промяна, но тя държеше да се увери, че не са я излъгали.
Докато вървеше по коридора към интензивното отделение, си мислеше колко мрази миризмата, типична за болниците, и изобщо болничната атмосфера. Когато сестрата я попита дали е близка сродница на Уебстър, Ив най-безсрамно я излъга.
След секунди вече стоеше в стаичка, в която се побираха само леглото и сложната медицинска апаратура.
Втренчи се в пребледнялото лице на Уебстър и шеговито подхвърли:
— Излежаваш се тук и пет пари не даваш, че се съсипвам от работа. Предупредих те, че ще побеснея, ако решиш да мързелуваш. Голям хитрец излезе, Уебстър. — Замълча, хвана ръката му и с ужас установи, че е леденостудена. — Мислиш ли, че ми е до посещения на болни? Чудя се как да намеря време за всичко, а ти си откри удобно оправдание, като изпадна в кома. Размърдай мързеливия си задник. — Наведе се и почти извика: — Чуваш ли, умнико? Крайно време е да станеш от проклетото легло! Напоследък загинаха много полицаи, няма да позволя и ти да умреш. Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че ще положа цветя на паметника ти и ще роня сълзи за теб. Да знаеш, че ще се изплюя на гроба ти!
Стисна ръката му и зачака, но той изобщо не реагира.
— Глупчо! — промълви и едва сега осъзна колко топли чувства храни към него. Обърна се и рязко спря, като видя Рурк на вратата. Опита се да измисли някакво обяснение, но не намери подходящи думи.
