по-съвременна, компютърът щеше да поиска Ив да обясни целта на посещението си, но това не се случи. Външната врата се отвори.
— Апартаментът е на четвърти етаж — каза Ив, докато прекосяваха фоайето, за да вземат асансьора. — Имаш ли оръжие?
— Да.
— Мислех, че служителите от „Вътрешно разследване“ носят само джобни компютри. Не изваждай оръжието си от кобура.
— Защо ми разваляш удоволствието? Тъкмо си мислех да разбия ключалката с един изстрел. За малоумен ли ме мислиш, Далас?
— Честно казано, мисля, че всички от „Вътрешно разследване“ са полуидиоти. А сега край на майтапите. Отдръпни се — нареди тя, когато стигнаха до четвъртия етаж.
— Не искам да те види през шпионката.
— Може би няма да отвори вратата, когато позвъниш.
— Не се безпокой, непременно ще отвори. Интересува се от онова, което ще му кажа. — Натисна звънеца и зачака. Почувства, че я наблюдават и се постара да изглежда невъзмутима.
След няколко секунди Клуни отвори вратата:
— Лейтенант, не… — Стресна се, като видя Уебстър до нея и побърза да добави: — Не очаквах гости.
— Ще ни поканиш ли да влезем, сержант? Трябва да поговорим.
— Разбира се… заповядайте. Само не влизайте в кухнята — там е истински хаос. Тъкмо си приготвях сандвич.
Той отстъпи, за да им направи път. По-късно Ив си даваше сметка, че спокойствието му я е подвело, затова не е забелязала ножа в ръката му.
Клуни ненадейно замахна. Тя също бе опитна и с отлични рефлекси. Може би щеше да избегне ножа, насочен към гърлото й… Никога нямаше да научи отговора на този въпрос.
Уебстър я блъсна встрани толкова силно, че тя се строполи на пода, а ножът се заби в гърдите му.
Кръвта бликна като фонтан. Ив изкрещя, изправи се на колене и извади оръжието си. Клуни вече тичаше към прозореца. Ако беше стреляла без предупреждение в гърба му, щеше да го покоси, но за миг се поколеба — не можеше да стреля по полицай, по един от своите.
След секунда Клуни се прехвърли през перваза на прозореца и се спусна по аварийната стълба.
Ив се спусна към Уебстър. Той едва дишаше, а кръвта шуртеше от дълбоката рана на гърдите му.
— Господи! Господи! — шепнеше тя.
— Нищо ми няма… Тичай след него…
— Млъкни! Не говори! — Извади комуникатора си и докато тичаше обратно към прозореца, извика в микрофона: — Ранен полицай! Ранен полицай! — Продиктува адреса, докато се оглеждаше за Клуни. — Незабавно изпратете линейка. Заподозреният бяга в западна посока. Въоръжен е и е опасен. Търсете човек от бялата раса, шейсетгодишен. — Докато говореше, съблече якето си и започна да рови из чекмеджетата за нещо, с което да спре кръвта. — Висок е метър и осемдесет, носи сив панталон и синя риза. Заподозрян е в извършване на няколко убийства… Дръж се, Уебстър… дръж се, глупчо. Ако умреш в ръцете ми, никога няма да ти го простя.
Той изпъшка, когато Ив разкъса ризата му и притисна сгънати хавлиени кърпи върху раната.
— Господи, ужасно ме боли! Какъв беше… — Стисна зъби и се помъчи да преодолее слабостта, да не попадне в тъмната бездна, която се отваряше пред него. — Какъв беше ножът?
— Престани да задаваш тъпи въпроси! Във всеки случай е бил много остър.
„Кръвоизливът е много силен“ — само тази мисъл владееше съзнанието й. Кръвта вече се процеждаше през дебелия тампон, състоянието му изглеждаше критично.
— Ще те закърпят и ще получиш повишение заради някаква си драскотина. Тъкмо ще показваш белега си на мадамите и ще се фукаш.
— Не ме лъжи. — Уебстър се помъчи да се усмихне, но не я виждаше. Пред очите му беше паднала сива пелена. — Разпрал ме е като пъстърва.
— Млъкни! Казах ти да не говориш.
Той едва чуто въздъхна и загуби съзнание. Ив го взе в прегръдките си. Притискаше окървавените кърпи към раната му и се ослушваше за воя на сирените.
Уитни влезе в чакалнята на хирургическото отделение, където седеше Ив. Дрехите й бяха напоени с кръвта на Уебстър, беше пребледняла като мъртвец.
— Сгреших! — изстена тя. — Бях сигурна, че ще го накарам доброволно да се предаде. Клуни избяга, а друг полицай е на прага на смъртта.
— За Уебстър се грижат най-добрите специалисти. Всеки от нас отговаря за себе си, Далас.
— Виновна съм, че се съгласих да ме придружи — изплака Ив и си помисли, че вместо Уебстър на операционната маса можеше да бъде Пийбоди.
— Той е настоял да те придружи. Поздравявам те за отличната ти работа — успя да разобличиш престъпника. Сержант Клуни няма задълго да остане на свобода. Ние сме в много по-изгодно положение. Много хора го познават. Избягал е само с дрехите на гърба си. Няма пари, не може да напусне града.
— Опитният полицай знае как да се скрие така, че да не го намерят. Изпуснах го, сър. Не използвах възможността да го застрелям, не се спуснах да го преследвам.
— Ако отново ти се наложи да избираш дали да спасиш живота на друг полицай или да преследваш заподозрян, как ще постъпиш?
— Ще се погрижа за колегата. — Тя погледна към операционната. — Каквото и да ми струва.
— Аз също. Лейтенант, прибери се вкъщи, гледай да поспиш. Трябват ти сили, за да довършиш започнатото.
— Разрешете ми да остана, докато съобщят какво е състоянието на Уебстър.
— Добре. Да си вземем по чаша кафе. Едва ли е по-отвратително от помията, която пием в управлението.
Когато Ив се прибра у дома, беше уморена до смърт, но мисълта за случилото се не й даваше покой. В съзнанието й се натрапваше една и съща картина — как Клуни замахва с ножа. За стотен път се питаше дали погледът му е трябвало да й подскаже какво е намислил. Питаше се дали е щяла да съумее да отскочи и да избие ножа от ръката му, ако Уебстър жертвоготовно не се беше хвърлил да я защити.
„Защо беше всичко? — помисли си, когато влезе във фоайето. — Уебстър се бори за живота си, а престъпникът е на свобода.“
— Ив. — Рурк излезе от дневната. И преди се бе връщала вкъщи окървавена, изморена, отчаяна. Ала никога не я беше виждал в подобно състояние. Движеше се като сомнамбул, взираше се в него, но сякаш не го виждаше.
— Няма да се примиря, Рурк! Няма! — промълви.
— Недей, скъпа. — Той я прегърна. — Не се самоизтезавай.
— Лекарите се съмняват, че Уебстър ще прескочи трапа. Не ми го казаха направо, но го прочетох в очите им. Претърпял е голяма загуба на кръв, ножът е засегнал сърцето, белия му дроб и Бог знае още какво. Повикаха семейството му и ги предупредиха да побързат.
За миг Рурк изпита угризения, защото състоянието на Уебстър не го вълнуваше. В главата му се въртеше само една мисъл: „Ти можеше да бъдеш на негово място и лекарите да ме предупреждават да побързам, за да те видя за последен път жива…“
— Да се качим в спалнята. Ще се изкъпеш и ще си легнеш — имаш нужда от почивка.
— Умирам за сън… пък и какво ли друго мога да направя? — Последва Рурк, но като стигна до стълбището, седна на първото стъпало и закри с длани лицето си. — За каква се мисля? Майра е психиатър, не аз. Каква самонадеяност… Как можах да си помисля, че съм способна да прочета мислите на този човек, да предскажа поведението му?
— Престани да се упрекваш. Понякога и най-опитният греши. — Прокара длан по гърба й. — Кажи ми какво си мисля в момента. Сигурен съм, че знаеш.
