Всяка сутрин след завършване на смяната й, закусвала с приятеля си. Хранели се в стола за персонала, само в дните, когато получавали заплата, си позволявали да посетят ресторанта, намиращ се на няколко пресечки от хотела. Бари винаги я изпращал до спирката и чакал, докато автобусът потегли, за да й помаха с ръка. Напоследък започнали да намекват, че възнамеряват през есента да наемат малък апартамент и да заживеят заедно. Дарлийн не споменала пред най-добрата си приятелка, за каквато се смяташе Шийла, че е видяла или чула нещо необичайно или тревожно. Вечерта, когато е била убита, най-спокойно тръгнала на рутинната обиколка на стаите и както обикновено била усмихната.
Шефът на момчетата, отговарящи за посрещането на гостите и за пренасянето на багажа, се изказа също така ласкаво за Бари. Описа го като трудолюбив младеж с приятен характер, който бил влюбен до уши в чернокосата камериерка Дарлийн. Преди месец получил повишение на заплатата и показвал на всички свои познати златното медальонче във форма на сърце, което купил на любимата си по случай навършването на половин година от запознанството им.
Ив си спомни, че на видеозаписа беше видяла как момичето изважда медальончето изпод униформената си блуза и нежно го докосва, докато чака пред апартамент 4602.
Докато прекосяваше фоайето заедно със съпруга си и с помощничката си, на Ив й хрумна нещо.
— Пийбоди, ще ти задам въпрос като на младо и влюбено момиче.
— Ами че аз съм си точно това — младо и влюбено момиче.
— Добре, де — промърмори Ив и едва се въздържа да не изскърца със зъби. — Ако си се скарала с приятеля си или искаш да приключиш връзката с него, ще носиш ли бижуто, което той ти е подарил?
— В никакъв случай! Ако сме се скарали жестоко, бих му го хвърлила в лицето. Ако ли пък съм намислила да го зарежа, ще прибера бижуто в някое чекмедже и ще изчакам до момента на раздялата. В случай, че има шанс нещата помежду ни отново да потръгнат, ще скрия подаръка, докато разбера накъде духа вятърът. Девойката открито носи бижуто, подарено от гаджето й, когато иска да покаже не само на него, но и на целия свят, че той е нейният любим.
— Божичко, каква сложна етикеция! Как не се объркваш понякога? Но от всичко, което ми наговори, разбрах, че предположението ми е било правилно… Хей, какво правиш? — Тя удари през ръката Рурк, който измъкна изпод ризата й медальона с крушовидния диамант, които й беше подарил преди около година.
— Проверявам дали още ме смяташ за своя любим — широко се усмихна той.
— Обаче аз не нося медальона открито, за да покажа на целия свят чувствата си към теб — злорадо отвърна тя.
— Стига ми, че изобщо го носиш.
Ив забеляза дяволитото му изражение, присви очи и изсъска:
— Да не си посмял да ме целунеш тук! Ще те просна на земята, без да ми мигне окото! — Пъхна медальона под ризата си и се обърна към помощничката си: — Пийбоди, отиваме да разпитаме Бари. Така поне ще знаем, че сме приключили с този аспект на разследването. А с теб, драги ми съпруже, ще поговорим по-късно. Иска ми се да обсъдим изявлението за пред медиите.
— На твое разположение съм. С най-голямо удоволствие ще остана насаме с теб.
Внезапно усмивката му помръкна и той присви очи, като чу как мъжки глас тананика куплет от стара ирландска балада.
Преди да успее да се обърне, някой го сграбчи през шията и започна да го души. Рурк не беше от хората, които се предават лесно, но тъкмо когато се подготвяше да отхвърли невидимия противник, чу смях, който го върна в миналото, накара го да си спомни мръсните улички на бедняшкия квартал в Дъблин.
След секунда се озова притиснат с гръб до стената, а погледът му попадна на засмяното лице на един мъртвец.
— Май си позагубил тренинга си, приятел! Едно време нямаше да позволиш да те приковат до стената!
— Може би Рурк не е същият, но аз съм бърза колкото за двама ни! — изсъска Ив, мълниеносно извади от кобура оръжието си и го допря до гърлото на нападателя. — Назад, мръснико, или си мъртъв.
— Заплахите ти няма да го стреснат — промълви Рурк. — Той вече е мъртъв. А ти, Мик Конъли, защо не си в ада, за да запазиш място и за мен?
Пренебрегвайки лазерното оръжие, което беше допряно до гърлото му, Мик се изкиска:
— Не можеш да убиеш дявола, приятелю. Той напуска света само по свое желание. Майчице, погледни се на какво си заприличал! Тц-тц, жалка картинка!
Ив смаяно наблюдаваше двамата мъже, които се усмихваха като слабоумни.
— Успокой се, скъпа — промълви Рурк и я накара да свали оръжието. — Този грозник е мой стар приятел.
— Така си е. Хей, момче, никога не съм очаквал, че ще си наемеш жена за телохранителка.
— Не само че е жена, ами е и полицай — отвърна Рурк и още по-широко се усмихна.
— Леле мале! — изкиска се Мик, отстъпи крачка назад и шеговито потупа приятеля си по страната: — Едно време бягаше от ченгетата както дяволът от тамян, а сега си се сприятелил с… блюстител на реда.
— Помежду ни има нещо повече от приятелство — тя е моя съпруга.
Мик се облещи и се хвана за сърцето:
— Не думай! Няма нужда госпожата да ме заплашва с оръжието си. Умирам от преживяния шок. Право да си кажа, чувах разни слухове за теб, но така и не им повярвах.
Поклони се галантно, докато Ив прибираше оръжието си, сграбчи ръката й и я целуна, преди тя да успее да я отдръпне:
— Очарован съм да са запозная с вас, госпожо. Името ми е Майкъл Конъли, но приятелите ми казват Мик. Искрено се надявам, че и вие ще ме наричате така, причислявайки ме към вашите приятели. Със съпруга ви сме израснали заедно и честно казано, бяхме доста непослушни момчета.
— Аз съм Далас. Лейтенант Далас — строго каза тя, но тонът й се смекчи, като видя закачливите пламъчета, проблесващи в очите на Мик, които бяха зелени като листата на дърветата през лятото. — Казвай ми Ив.
— Ив, моля да ме извиниш, задето така се нахвърлих върху съпруга ти, но не можах да сдържа радостта си от срещата със стария ми приятел.
— Не се извинявай на мен, не моя врат щеше да строшиш. Засега довиждане. — Протегна ръка на Мик, като се постара да я обърне дланта си така, че да му попречи да я целуне. — Радвам се, че се запознахме.
— Аз също. До нови срещи.
— Да… — смотолеви тя и се обърна към Рурк: — Доскоро. — Сетне махна на помощничката си, която с ококорени очи наблюдаваше сцената.
Мик я проследи с поглед, докато излезе, и иронично подхвърли:
— Съпругата ти не ме харесва, приятелю. Не я обвинявам — има право. Хей, Рурк, наистина се радвам да те видя.
— Аз също. Между другото, какво търсиш в Ню Йорк, и то в моя хотел?
— Тук съм по работа. Знаеш, че съм делови човек. Всъщност щях да ти се обадя и да обсъдя с теб няколко сделки, които заслужават внимание. — Намигна и добави: — Ще отделиш ли малко време на един стар приятел?
Четвърта глава
Мик Конъли изглеждаше прекрасно за мъртвец, възкръснал от гроба. Светлозеленият му костюм напомни на Рурк за слабостта на стария му приятел към крещящите цветове. Елегантната кройка на дрехата прикриваше килограмите, които Мик беше натрупал през последните години.
Рурк с насмешка си спомни за детството им в Дъблин, когато двамата вечно бяха гладни и нямаха проблеми с наднорменото тегло.
Русолявата коса на Мик Конъли беше късо подстригана и подчертаваше овалното му лице, върху което неумолимото време беше оставило своя отпечатък. Предните му зъби все така стърчаха като зъбите на
