бобър, но върху горната му устна вече не никнеше рехавата растителност, която той навремето с гордост наричаше мустаци. Непроменени бяха само носът му, изкривен като на ирландски боксьор, закачливата усмивка и дяволитите смарагдовозелени очи.
Като малък той беше кльощаво и грозновато хлапе, покрито с лунички от главата до петите. Ала имаше сръчни ръце и остър език. Напевният му глас му беше типичен за обитателите на бедняшките квартали на Дъблин и звучеше като примитивна музика, подходяща за акомпанимент на безбройните юмручни схватки.
Когато влезе в кабинета на Рурк, който се помещаваше в главната сграда на хотела, той сложи ръце на кръста си и устните му се разтегнаха в ехидна усмивка, при което още повече заприлича на горила:
— Добре си се подредил, приятелю. Бях чул, че си станал мултимилионер, но онова, което виждам, ме кара да се чувствам отвратително.
— А ти как мислиш, че се почувствах, като те видях? — подхвърли Рурк. Радостта и изненадата от срещата със стария му приятел бяха преминали, питаше се какво ли ще поиска от него този призрак от отдавна забравеното минало. — Заповядай, седни и обясни как така се появи изневиделица.
— Непременно, драги.
Кабинетът беше обзаведен така, че да бъде едновременно функционален и елегантен. Като всичко, проектирано от Рурк, обстановката беше съобразена както с удобството, така и с предназначението на помещението. Свръхмодерният комуникационен център беше вграден така, че да не се набива на очи, всички устройства бяха монтирани зад стилно изработени табла на стените. Кабинетът напомняше на градското жилище на директор на голяма корпорация.
Мик се настани на едно от удобните кресла, протегна краката си и огледа помещението, сякаш оценяваше стойността на обзавеждането. Въздъхна и извърна поглед към голямата остъклена врата, през която се излизаше на просторна тераса.
— Да-а-а, виждам, че наистина си се замогнал, стари друже. — Извърна поглед към приятеля си от детинство и дяволито се усмихна: — Ако обещая да не напъхам в джоба си някоя скъпа вещ, ще ме почерпиш ли една бира?
Рурк дръпна панела, закриващ нишата с автоготвача, и поръча две бири „Гинес“.
— Машината е програмирана така, че да налива бирата бавно, затова ще те помоля да имаш малко търпение — обясни.
— Ех, откога с теб не сме сядали да изпием по една бира! Колко ли време измина оттогава? Има-няма петнайсет години, а?
— Горе-долу толкова — отвърна Рурк и си спомни как до петнайсетата си годишнина двамата с Мик бяха неразделни. Докато чакаше автоготвачът да налее бирата в халбите, се облегна на масата, но още беше нащрек. — Мислех те за мъртъв. Казаха ми, че са те намушкали с нож в една ливърпулска кръчма. Досега моите информатори не са ме подвеждали, затова се питам какво правиш тук, а не си в ада.
— Веднага ще ти обясня. Може би си спомняш как майка ми — Бог да благослови каменното й сърце — все повтаряше, че рано или късно ще свърша с нож в гърдите. Същата тази дама, като си пийнеше малко повечко от нашето национално питие, настояваше, че мястото в ада е запазено за нея.
— Значи още е жива, така ли?
— Доколкото знам, старата е жива и здрава. Ако си спомняш, напуснах Дъблин преди теб. Опитвах си късмета тук и там, но най-вече се занимавах с преместване на стоки на безопасно място, на което да престоят, преди да бъдат препродадени. Ето как се озовах в Ливърпул през онази съдбовна нощ.
Мик разсеяно отвори дървената кутия, покрита с изящна резба, която стоеше на масата близо до него, и вдигна вежди, като видя, че е пълна с френски цигари. Цената им беше толкова висока, че малцина можеха да си ги позволят, освен това бяха забранени в почти всички държави на планетата.
— Имаш ли нещо против да запаля една?
— Заповядай, вземи си.
В името на старото им приятелство Мик взе само една цигара, вместо да напъха в джоба си половин дузина, както би сторил при друг случай. Запали я с тънка златна клечка от „вечния“ кибрит, който носеше в джоба си, с наслада вдъхна дима и промърмори:
— Докъде бях стигнал? А, сетих се, бях започнал да ти разказвам какво се случи през онази нощ в Ливърпул. Бях получил само половината от сумата и имах среща с моя… клиент, за да ми даде остатъка от парите. Само че нещата се объркаха. Някой беше подшушнал на полицаите за пратката и те организираха нападение на склада със стоката. По нещастно съвпадение на обстоятелствата стана така, че едновременно ме издирваха и ченгетата, и клиентът, който си беше въобразил, че аз съм доносникът.
Рурк иронично повдигна вежда, а Мик се засмя и поклати глава:
— Наистина не го бях натопил аз. Беше ми дал само половината сума, каква полза щях да имам, ако го арестуват? Като разбрах, че положението става напечено, влязох в някаква кръчма да обмисля по- нататъшните си ходове и да опитам да намеря кола, с която да се измъкна от града. Знаех, че веднага трябва да си плюя на петите, защото ме преследваха и ченгетата, и главорезите. Не щеш ли, докато се тръшках, задето съм загубил половината от мангизите, двамата, дето седяха на съседната маса, се сбиха, стана страхотно меле.
— Да не повярваш, че в пристанищна кръчма в Ливърпул е започнал бой — подхвърли Рурк и постави на масата две халби с пенлива бира.
— Стана страхотна тупаница — кимна Мик, взе чашата си и я вдигна като за тост: — За нашето старо приятелство. Наздраве.
— Наздраве — повтори Рурк. Настани се на едно кресло и с наслада отпи от пенливата бира.
— Та както вече ти казах, стана голяма тупаница, и то тъкмо тогава, когато исках да остана незабелязан. Барманът грабна една бухалка и взе да удря по бара, а клиентите заподсвиркваха пронизително и започнаха да се обзалагат кой ще победи в схватката. После двамата, дето започнаха скандала, извадиха ножове. Вече давах мило и драго да изляза от кръчмата, но нямаше начин да мина покрай двамата юнаци, без да рискувам да ми отрежат я ухото, я нещо друго. Реших да остана сред множеството хора, които бяха заобиколили биещите се и се обзалагаха кой ще спечели. След малко зяпачите се разгорещиха и започнаха взаимно да се налагат кой с каквото завари.
Рурк си спомни колко пъти в младостта си двамата с Мик бяха подхващали бой в някоя кръчма, за да се позабавляват.
— Колко портфейла прибра по време на представлението? — попита усмихнато.
— Честно да си призная, по едно време им изгубих бройката — ухили се в отговор Мик. — Когато накрая пресметнах печалбата, излезе, че съм понаваксъл загубата на оная сума. Посетителите започнаха да хвърлят столове, по едно време освен столовете захвърчаха и човешки тела. Без да искам, попаднах в мелето. По едно време видях, че онези двамата, които започнаха свадата, взаимно се бяха намушкали. Раните им бяха смъртоносни, личеше си по черната кръв и по миризмата й. Знаеш как вони смъртта.
— Да, знам.
— В този момент повечето от присъстващите побягнаха като плъхове, които напускат потъващия кораб, а барманът хукна да извика ченгетата. Изведнъж ме осени блестяща идея. Единият мъртвец имаше моето телосложение и същата руса коса. Съдбата ми идваше на помощ. Мик Конъли трябваше да изчезне — най- добре да го намерят мъртъв на пода на някаква кръчма. Пъхнах в джоба му моята лична карта, грабнах неговата и избягах. Така Майкъл Джоузеф Конъли умря в Ливърпул, а Боби Пайк замина с първия автобус за Лондон. Ето как стана всичко, стари ми приятелю. — Отпи голяма глътка от халбата и въздъхна с наслада. — Ей, да знаеш, че много се радвам да те видя. Хубаво се забавлявахме едно време с теб, Брайън и с останалите от бандата.
— Да, славни времена бяха.
— Научих какво се е случило с Джени… и с Томи, и с Шон. Сърцето ми се къса, като си помисля как са загинали. От нашата банда сме останали само двамата с теб и Брай.
— Брайън още живее в Дъблин. Собственик е на едно заведение и през повечето време сам обслужва бара.
— Да, знам. Някой ден ще отида в Дъблин и непременно ще се обадя на Брай. Ти посещаваш ли често родния ни град?
— Не.
