Майкъл кимна:
— Разбирам. Не всички спомени, свързани с детството ни, са приятни. Но ти успя да се измъкнеш от тинята и както виждам, си преуспял. Винаги съм казвал, че ще постигнеш големи успехи. — Той стана, взе чашата си, приближи се до остъклената врата и се загледа навън. — Божичко, тръпки ме побиват, като си помисля, че притежаваш не само този огромен хотел, ами още Бог знае колко заводи, предприятия и сгради. Както вече споменах, през изминалите години пътувах много, предприех и няколко междупланетни пътешествия, но където и да отидех, чувах да се говори за моя приятел от детинство, все едно се споменаваше името на божество. — Той се обърна, ухили се до уши и възкликна: — Гордея се с теб, момчето ми.
Рурк си помисли колко е странно, че никога не беше получавал похвала от човек, който го е познавал на младини. Думите на стария му приятел стоплиха сърцето му и той каза малко по-сърдечно:
— Разкаже ми повече за себе си, Мик. С какво се занимаваш сега?
— С най-различни сделки. Вече споменах, че съм в Ню Йорк по работа. Като пристигнах, си казах: „Мик, ще отседнеш в шикозния хотел на Рурк и ще се обадиш на стария си приятел.“ Между другото, вече пътувам под собственото си име. От онази съдбовна нощ в Ливърпул измина много време, а още повече време е изминало откакто съм пил халба бира с приятеля си от детинство.
— Е, и двете ти желания са се изпълнили — намери ме и пием заедно бира. А сега ми кажи каква е истинската цел на посещението ти.
Мик се облегна на вратата, с наслада отпи от халбата и дяволито изгледа Рурк:
— Теб човек не може да заблуди — все едно имаш вътрешен радар. Всичко, което ти казах досега, е самата истина… само дето ми хрумна, че може би ще проявиш интерес към сделката, заради която съм тук. Става въпрос за скъпоценни камъни — красиви разноцветни камъчета, които събират праха в някакъв сейф.
— Вече не се занимавам с тъмни сделки.
Мик се изсмя, но като забеляза погледа на Рурк, смутено примигна:
— Не се преструвай на света вода ненапита. Забрави ли, че аз съм човекът, с когото си прекарал петнайсет години от живота си? Никога няма да повярвам, че ще престанеш да използваш сръчните си ръце…
— Да кажем, че вече ги използвам за законни сделки — прекъсна го Рурк. — Отдавна съм приключил с кражбите на портфейли и с разбиването на ключалки — вече не е необходимо да го правя.
— Необходимо ли? — разпалено възкликна Мик. — Кой ти говори за необходимост? Ти притежаваш талант, който ти е даден от Бога. Не само имаш златни ръце, ами и пипето ти сече. Никога не съм срещал човек като теб. Умът ти е остър като бръснач и Творецът ти го е дал за тъмни сделки. — Той отново се усмихна и седна на креслото. — Само не започвай да ме убеждаваш, че си създал огромната си империя, като си се съобразявал със законите.
— Вярно е, че едно време се занимавах с тъмни дела, но това е минало. Вече играя по правилата. Повярвай ми, само по себе си това е голямо предизвикателство.
— Божичко, сърцето ми! — Мик драматично притисна ръка до гърдите си. — Вече не съм толкова млад. Не ще издържа този шок!
— Ще го преживееш, бъди спокоен. Но ще трябва да намериш друг купувач за твоите скъпоценни камъни.
— Жалко! Не, не е жалко, а направо е престъпно така да похабяваш таланта си! — Той въздъхна примирено и добави: — Вече се занимаваш само със законни сделки, така ли? Е, мога да ти предложа нещо интересно. И аз от време на време се хващам с нещо легално, за да си поддържам формата. С неколцина приятели притежаваме едно предприятие. Разбира се, ние сме дребни риби в сравнение с теб. Занимаваме се с производство на парфюми, одеколони и прочие, които се продават в опаковки, напомнящи на старовремските кутии. Жените си падат по тези неща, намират ги много романтични. Каня те да инвестираш някои и друг долар в нашето предприятие.
— Може и да го направя.
— При следващото ми пътуване до Ню Йорк ще те запозная по-подробно с дейността на предприятието. — Мик се изправи. — Отивам да проверя дали наистина апартаментите в твоя хотел са толкова луксозни. Извинявай, задето те откъснах от важните ти дела.
Рурк също стана:
— Не ти предлагам да платя хотелската ти стая, а те каня да ми гостуваш у дома.
— Много мило, но не искам да ти създавам неудобства.
— Слушай, Мик, мислех те за мъртъв. Джени и останалите вече ги няма. Така и не успях да ги поканя в дома си. Ще се погрижа за багажа ти.
Докато събираше информация за Йост, Ив попадна на много психиатрични и психологични профили на убиеца, изготвени от различни световни организации за борба с престъпността. Все пак възнамеряваше да изпрати на доктор Майра — най-добрата психиатърка в нюйоркската полиция — заключенията на специалистите и своите бележки, и да я помоли за сбит анализ.
Даваше си сметка, че професионалният убиец е само оръдие за извършване на престъплението. Разбира се, целта й беше до го залови, но много повече я интересуваше поръчителят.
— Според ФБР хонорарът на Йост за всяко убийство е около два милиона щатски долара, в които не са включени разходите му и допълнителната тарифа за по-трудно изпълнимите поръчки. — Ив кимна към монитора в залата за съвещания, от който се усмихваше Дарлийн. — Кой би дал повече от два милиона, за да бъде удушена една двайсет и две годишна камериерка?
— Може би тя случайно се е натъкнала на поверителна информация — предположи Макнаб, който официално беше изтеглен от Отдела за електронна обработка на информацията, за да участва в екипа, разследващ убийството в хотел „Палас“. Прилежно беше пристегнал дългата си руса коса с три червени шноли, а красивото му лице като никога беше сериозно.
— Да допуснем, че предположението ти е правилно. Но навярно ще се съгласите, че е било много по- лесно да инсценират нападение с цел грабеж. Първо, нямало е да им излезе толкова солено, пък и едва ли са щели да се затруднят. Дарлийн е отивала на работа и е напускала хотела по едно и също време, използвала е обществения транспорт и обикновено е била сама, докато е изминавала разстоянието от спирката до хотела или до дома си. Трябвало е само някой да я нападне на улицата, да забие нож в гърба й и да грабне чантичката й. Подобни убийства в нашия град се извършват всеки ден.
— Вярно е — съгласи се Макнаб. Но тъй като изгаряше от желание да оправдае включването си в екипа на Ив, продължи да разсъждава: — Все пак инсценираното убийство на улицата е свързано с известен риск. Да предположим, че по някакво чудо жертвата успее да избяга или на помощ й се притече някой добър самарянин. Много по-сигурно е да бъде издебната и убита на работното й място.
— В този случай убийството се превръща в сензация, защото по някакъв начин е свързано с прочутия Рурк, и за разследването му е назначен екип от специалисти… — кисело промърмори Ив. — Поръчителят е достатъчно богат, за да наеме най-скъпоплатения убиец. Освен това много добре знае с какво се захваща, след като въвлича и Рурк.
— Може би не е се досетил. Може би е кръгъл глупак — усмихна се Макнаб.
— А може би глупакът си ти! — озъби му се Пийбоди. — Онзи, който е наел Йост, е разчитал да привлече вниманието на медиите. Вероятно се е надявал разследването да се води от голям екип специалисти. Нещо ми подсказва, че е търсил сензацията и дори е бил готов да плати за нея.
— Да предположим, че си права — промърмори младежът и се премести по-близо до нея. — Но каква е била целта му? Общественото внимание се насочва към извършителя и към жертвата, не към него. Нямаме мотив за убийството на Френч. Истината е, че още не знаем със сигурност дали тя наистина е била набелязаната жертва или по нещастно стечение на обстоятелствата е попаднала в ръцете на престъпника.
— Но знаем, че е мъртва! — не му остана длъжна Пийбоди.
— Ако беше помолила някоя колежка да си разменят обектите, сега мъртво щеше да бъде друго момиче.
— Макнаб, учудваш ме — спокойно каза Ив, въпреки че в гласа й се прокрадваха иронични нотки. —
