няколко дни да загубиш двамина от най-близките си хора.
— Искам да поговоря с Пийбоди — обърна се той към Ив.
— Дай й малко време да се посъвземе. — Гузната й съвест не й даваше покой и сякаш тегнеше като бреме на плещите й. — Направо е съсипана. Иска ми се да отклоня вниманието й към други задачи, докато осъзнае, че не носи вина за гибелта на Алис.
Фийни тежко въздъхна. Почувства благодарност, че човек, комуто има доверие, тъгува за неговата Алис.
— Обещаваш ли, че лично ще приключиш разследването? Надявам се да получа цялата информация.
— Имаш думата ми, Фийни.
Ирландецът кимна и разсеяно потърка брадясалата си страна.
— Извинявай, че преди малко се нахвърлих върху теб.
— Няма нищо, оправдавам поведението ти. — Тя се поколеба, сетне постави ръка на рамото му. — Прибери се вкъщи, Фийни.
— Така и ще направя. — Спря до вратата и промълви: — Алис беше най-милото същество, което познавам. Господи, не ще преживея още едно погребение.
Когато той си отиде, Ив се отпусна на стола си. Чувстваше се едновременно гузна и виновна, гневът сякаш стягаше шията й в железен обръч. Скочи на крака и грабна чантата си. Каза си, че точно сега е в подходящо настроение да се запознае със Селина Крос.
— Каква тактика ще възприемем? — поинтересува се Пийбоди, когато Ив паркира колата пред елегантна старинна сграда в центъра на гарда.
— Без заобикалки. Искам госпожа Крос да узнае, че Алис ми е доверила тайната си. И още, че я подозирам в упражняване на психически тормоз, в търговия с наркотици и в съучастие в убийство. Ако има капчица мозък в главата, ще разбере, че нямам никакви доказателства. Но ще й дам храна за размишление.
Ив слезе от колата и огледа сградата. Забеляза, че прозорците са от шлифовано стъкло, а водосточните тръби са украсени с ухилени причудливи същества.
— Щом живее тук, едва ли е зле финансово. Трябва да проверим произхода на доходите й. Пийбоди, искам да записваш всичко и да си държиш очите отворени. Интересуват ме наблюденията ти.
— Веднага ще споделя първото си впечатление. — Сътрудничката й прикрепи записващото устройство към куртката си, без да откъсва поглед от най-горния кръгъл прозорец на сградата. — Върху онова стъкло е изрисуван обърнат пентаграм — символът на Сатаната. А чудовищата по водосточните тръби не изглеждат приятелски настроени. — Усмихна се и добави: — Според мен имат вид на гладни зверове.
— Интересуват ме наблюденията ти, Пийбоди. Запази фантазиите за себе си. — Ив се приближи към екрана на системата за сигурност, откъдето се разнесе глас:
— Моля съобщете името си и целта на вашето посещение.
— Лейтенант Ив Далас и сътрудничката й. — Тя показа значката си. — Искаме да посетим Селина Крос.
— Имате ли предварително уговорена среща?
— Не, но предполагам, че госпожа Крос няма да бъде изненадана от посещението ни.
— Един момент.
Докато чакаха, Ив огледа улицата. Направи й впечатление, че пешеходците предпочитат да се движат по отсрещния тротоар и че мнозина хвърлят враждебни погледи към нея и към къщата. Още по-странно бе, че наоколо не се виждаше нито един амбулантен търговец.
— Разрешено ви е да влезете, лейтенант. Моля, използвайте първия асансьор, който вече е програмиран.
— Добре. — Ив вдигна очи и забеляза някакво движение зад стъклото на кръглия прозорец. — Придай си по-строг вид, Пийбоди — прошепна, докато се приближаваха към входната врата с тежка метална решетка. — Наблюдават ни.
Решетката се плъзна встрани, дочу се изщракване на ключалки. Червената светлина на контролното екранче в стената премина в зелена.
— Охранителната система е като на някой затвор — измърмори Пийбоди и въпреки че стомахът я сви от притеснение, смело пристъпи след Ив.
Тъмночервеният цвят преобладаваше във фоайето, което напомняше траурна зала. Двуглава змия бе втъкана в кървавочервения килим. Златистите й очи наблюдаваха как друга втъкана фигура с черно наметало допира извит нож до гърлото на бяла коза.
— Каква прелест! — Ив иронично повдигна вежди, когато сътрудничката й предпазливо заобиколи змията. — Не бой се, килимите не хапят.
— Човек никога не знае — промълви Пийбоди и се обърна, преди да се качат в асансьора. — Ненавиждам змиите. Като малък брат ми ги ловеше из гората и непрекъснато ме плашеше с тях.
Асансьорът за секунди се изкачи до последния етаж, но Ив успя да забележи още една камера в кабината, облицована с черни огледала.
Вратите се отвориха и двете жени се озоваха в просторно фоайе с под от черен мрамор. От двете страни на извития свод имаше канапета с червена тапицерия. Облегалките за ръцете бяха украсени с дърворезба, изобразяваща озъбени вълци. Във ваза с формата на глиганска глава бяха подредени цветя.
— Вълчи корен, беладона, напръстниче — замислено промълви Пийбоди и сви рамене, когато забеляза изпитателния поглед на Ив. — Познавам тези растения, защото майка ми се увличаше от ботаниката. Лейтенант, това тук не е обикновен букет.
— Какви начетени гости имам.
Двете смаяно се извърнаха по посока на гласа и видяха Селина Крос. Театралната й поява очевидно беше постигнала целта си. Тя стоеше под свода и се усмихваше. Носеше плътно прилепнала дълга до земята черна рокля. Беше боса, а ноктите на краката й бяха боядисани с яркочервен лак.
На фона на мъртвешки бледото й лице се открояваха плътно начервените й устни, които лъщяха така, сякаш Селина току-що беше изсмукала кръвта на някоя жертва. Зелените й котешки очи лукаво проблясваха. Не беше красива, но човек не можеше да откъсне поглед от необикновеното й лице. Гарвановочерната й коса беше дълга до кръста и бе сресана на прав път.
Носеше пръстени на всеки пръст, дори на палеца. Към всеки пръстен беше прикачена сребърна верижка, всички верижки се съединяваха върху опакото на дланта й и образуваха сложна плетеница.
— Лейтенант Далас и полицай Пийбоди, ако не греша. Вашата поява внася приятно разнообразие в този иначе скучен ден. Заповядайте в… приемната ми.
— Сама ли сте, госпожо Крос? Държим да разговаряме и с господин Олбан.
— О, колко жалко. — Копринената рокля на Селин прошумоля, когато тя се обърна и премина под свода. — Той е зает тази сутрин. Моля, седнете. — Намираха се в просторна стая, претъпкана с мебели. Облегалките на столовете и канапетата бяха украсени с дърворезби, изобразяващи глави или лапи на някакъв хищник. — Мога ли да ви предложа нещо разхладително?
— Не, благодаря. — Ив се настани на стол, чиито облегалки за ръцете бяха във формата на ловджийски кучета.
— Не желаете ли поне чаша кафе? Известно ми е, че това е любимата ви напитка. — Тя вдигна рамене и докосна татуирания над веждата й пентаграм. — Е, не искам да ви се натрапвам. — Опитвайки да се движи с непринудена грациозност, Селина се отпусна на едно канапе и се облегна. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Алис Лингстром е била убита рано тази сутрин.
— Да, знам — усмихнато заяви домакинята, сякаш обсъждаха хубавото време. — Можех да ви кажа, че съм видяла… злополуката чрез моето пророческо огледало, но едва ли щяхте да ми повярвате. Разбира се, не отричам технологичните постижения и гледам новините по телевизията. Преди няколко часа съобщиха за смъртта на Алис.
— Да разбирам ли, че сте познавала жертвата?
— Естествено. Известно време Алис беше моя ученичка. Признавам, че за мен тя е едно разочарование.
