— Винаги съм мразила ченгетата.
— Зная. — Олбан взе някаква бутилка с тясно гърло и наля в чаша гъста мътна течност. — Трябва да внимаваме с нея. Говори се, че била отличен професионалист. — Подаде й чашата и добави: — Не се тревожи, все ще измислим нещо, нали?
— Разбира се. — Тя се усмихна и отпи от отварата. — И то нещо специално. Навярно Господарят ще пожелае да проявим по-голяма изобретателност. — Селина се засмя и отметна глава. Доскоро смисълът на съществуването й беше борбата с полицията… сетне бе открила „друго забавление“. — Ще направим от нея вярваща, нали, Олбан?
— Да, скъпа моя.
Тя жадно отпи от чашата и почувства как съзнанието й се замъглява и нервите й се отпускат. Жадно впери поглед в мъжа и прошепна:
— Обладай ме.
Олбан легна върху нея, тя извърна глава и толкова силно захапа рамото му, че от раната бликна кръв.
— Искам да ми причиниш болка — прошепна му отново.
— С удоволствие.
Най-сетне задоволиха животинската си страст и уморени се отпуснаха на пода. Олбан мълчаливо лежеше до Селина. Знаеше, че сега тя ще възвърне силите си, ще се успокои и ще започне да разсъждава трезво.
— Довечера трябва да извършим ритуал. Събери цялото братство за Черна литургия. Необходима ни е сила, Олбан. Онази жена е сериозен противник и твърдо е решила да ни унищожи.
— Няма да успее. — Той нежно погали страната й. — В края на краищата тя е само едно ченге без минало и с ограничено бъдеще. Все пак си права, че трябва да свикаме братството. Ще извършим церемонията и ще осигурим работа на лейтенант Далас. Скоро не ще има време да скърби за смъртта на малката Алис.
Думите му отново я възбудиха и очите й помътняха от страст.
— Кой ще умре?
— Любов моя, изборът е твой. — Повдигна я, проникна в нея и блажено въздъхна, когато мускулите й го обгърнаха в желязна хватка.
— Здравата я вбесихте — заяви Пийбоди и тайно изтри потта, избила по челото й, докато колата се отдалечаваше от сградата.
— Точно това целях. Сега знам, че тази вещица не умее да се контролира. Скоро ще й дам нов повод да се нервира. Сериозно засегнах самочувствието й. Навярно си въобразяваше, че ще се хванем на изтъркания фокус с огъня.
— Да, бе. — Пийбоди престорено се усмихна. — Обаче номерът й изобщо не мина.
Ив реши да не се заяжда с нея.
— Слушай, след като сме започнали да се срещаме с магьосници, предлагам да се отбием в „Спирит Куест“ и да разпитаме онази Изида. — Не издържа на изкушението и добави със сериозен тон: — Тъкмо ще си купиш някакъв талисман или билки, които да те предпазват от злите сили.
Пийбоди неловко се размърда на седалката. В момента изобщо не я беше грижа дали изглежда глупава в очите на началничката си. Повече се страхуваше да не бъде урочасана. Ето защо промърмори:
— Май точно това ми е необходимо.
— След като поговорим с Изида, ще хапнем по една пица с много чесън.
— Чесънът пропъжда вампирите.
— Брей, колко си била учена! Хрумна ми нещо — ще помолим Рурк да ни даде по една от неговите старовремски пушки и ще ги заредим със сребърни куршуми.
— Сребърните куршуми служат за убиване на върколаците, лейтенант. — Пийбоди забели очи, развеселена от темата на разговор. — Изобщо не сте подготвена да се опълчите срещу разни магии.
— Какво помага срещу магиите?
— Не знам — призна Пийбоди. — Но ще се постарая час по-скоро да науча.
Шеста глава
Ив не беше от жените, които смятат пазаруването за едно от малките удоволствия в живота. Мразеше да прелиства списания, не обичаше да зяпа витрините или да преглежда електронния каталог за поръчки. Стараеше се да не стъпва в бутиците в и около Манхатън. Потръпваше при перспективата да посети някой от модерните летящи супермаркети.
Навярно безразличното й изражение беше подсказало на Изида, че жената, която току-що бе влязла в „Спирит Куест“ не е клиентка, а ченге.
Ив си помисли, че магазинът си го бива. Тя не се интересуваше от кристалите и колодите карти, от скулптурите и свещите, въпреки че всички стоки бяха подредени с вкус. Звучеше приглушена музика, а под грижливо насочените лампи кристалите и обработените скъпоценни камъни блестяха с всички цветове на дъгата. Магазинът ухаеше на борова гора.
Ив си каза, че макар двете жени да минават за магьосници, разликата във външния им вид е огромна. Селина беше бледа, слаба, с котешка грациозност. Изида бе екзотична амазонка с тъмночервени къдрици. Очите й бяха черни, а скулите изпъкнали. Златистата й кожа подсказваше смесения й произход, лицето й бе широко и като че беше издялано от камък. Беше много висока, но добре закръглена.
Облечена бе със снежнобяла широка роба, пристегната с колан, украсен с необработени скъпоценни камъни. На дясната си ръка носеше златна спирала, която се извиваше от лакътя й чак до рамото. Пръстите й бяха украсени с най-малко дузина пръстени.
— Добре дошла — произнесе Изида. Гърленият й глас със странен акцент й подхождаше. Устните й се извиха в печална усмивка. — Ти си ченгето, за което говореше Алис.
Ив повдигна вежди и извади значката си. Каза си, че навярно външният й вид издава професията й. Пък и откакто се беше омъжила за Рурк, снимката й непрекъснато се появяваше във вестниците.
— Лейтенант Далас. Да разбирам ли, че вие сте Изида?
— Точно така. Дошла си да поговорим. Извини ме. — Запъти се към вратата. Движеше се грациозно като атлетка. Обърна старомодната табела на „Затворено“, спусна щората върху горната остъклена част на вратата и дръпна резето.
Върна се и Ив забеляза, че очите й горят, а изражението й е мрачно. Жената проговори:
— Донесе сенки, които затъмниха светлината ми. Тя е прилепнала към теб… както прилепва отвратителна миризма. — Когато Ив недоверчиво присви очи, амазонката кимна. — Да, говоря за Селина. Един момент.
Приближи се до полицата и се залови да пали восъчни свещи и конусообразни свещички тамян. Сетне обясни:
— За пречистване, за предпазване и защита от злото. Водиш със себе си сенки, Далас. — Тя се усмихна на Пийбоди. — Нямам предвид само сътрудничката ти.
— Дошла съм да поговорим за Алис.
— Зная. Мислиш си, че ти губя времето с моите глупави фокуси. Не ти се сърдя. Всяка религия трябва да дава отговор на въпросите и да бъде отворена за промени. Да седнем. — Посочи към ъгъла, където стоеше маса с гравирани странни символи. От двете й страни беше поставен по един стол. — Отново се усмихна на Пийбоди. — Ще донеса стол и за теб.
— Не се притеснявайте. Ще постоя права. — Младата жена любопитно се оглеждаше, от време на време погледът й с копнеж се приковаваше към някой изящен предмет.
— Моля те, огледай стоката ми — подкани я амазонката.
— Не сме дошли да пазаруваме. — Ив се настани на стола и хвърли смразяващ поглед към сътрудничката си. — Кога за последен път сте видяла или сте разговаряла с Алис?
— През нощта, когато тя загина.
— В колко часа?
