— Нима мислиш, че Фийни ще остави уличаващи го улики?
Ив го погледна право в очите и отговори:
— Щях да разбера, ако беше виновен. Той е сломен от смъртта на своя приятел и на кръщелницата си, а ние го залъгваме с официалната версия. Смятам, че има право да научи истината.
Уитни си помисли, че ще бъдат засегнати чувствата на най-близките му колеги, но нямаше друг избор.
— Нямам право да се съобразявам с чувствата му, лейтенант. Хората от отдела ще ме подкрепят. Искам разговорът ни да остане напълно поверителен. Знам, че ти е трудно, но трябва да се справиш сама.
Въпреки че сърцето й се късаше от мъка, младата жена кимна.
— Каква е връзката между невероятната история, която ми разказа, и тялото, открито тази сутрин пред дома ти?
Ив преглътна мъката си и делово докладва:
— Мъртвецът се нарича Робърт Матиас, по прякор Лобар. Осемнайсетгодишен, принадлежащ към бялата раса. Смятам, че смъртта е настъпила след прерязване на гърлото му, но по тялото му имаше и други рани. Бил е член на сектата на Крос. Снощи го разпитах на работното му място — в клуб „Атаме“, собственост на Крос.
— Прави ми впечатление, че щом разговаряш с някого, той веднага бива убит, Далас.
— Лобар беше единственият, който можеше да потвърди алибито на Селина и Олбан за нощта, когато загина Алис. — Тя отвори чантата си. — Младежът не е бил заклан на улицата пред дома ми, а е бил оставен там в инсценировка на ритуално убийство. — Постави една от фотографиите на бюрото на Уитни, сетне продължи: — Най-вероятно е бил убит с ножа, който беше забит в слабините му. Нарича се „атаме“ — ритуален нож. Предполага се, че поклонниците на уика притъпяват острието и го използват само за символично белязване. — Извади нова снимка, на която в близък план беше фотографирано писмото. — Ако съдим по текста, убийството е било извършено от противник на Църквата на Сатаната.
— Църквата на Сатаната — замислено повтори Уитни. При вида на обезобразения труп не беше изпитал отвращение, а странна умора. През дългите години в полицията беше видял безброй подобни фотографии. — Очевидно някой враг на сатанистите е очистил младежа.
— Или пък са искали да ни накарат да повярваме точно в това. Все пак не изключвам подобна възможност.
Командирът вдигна поглед от снимката.
— Подозираш, че Крос има пръст в убийството. Мислиш ли, че е екзекутирала единствения човек, който потвърждава алибито й?
— Селина е способна да убие собственото си дете. Смятам, че е много умна. И че е умопобъркана. Възнамерявам да се консултирам с Майра по този въпрос. Има и още нещо. Убедена съм, че убийството й е доставило особено удоволствие. Смята, че ми е натрила носа и ме предупреждава да не си го пъхам в нейните работи. Лобар повече не й е бил необходим, след като е потвърдил алибито й.
Уитни кимна и й подаде фотографиите.
— Разпитай я отново. Също и Олбан.
— Слушам, сър. — Тя прибра снимките в чантата си и промълви: — Искам да поговорим по един… деликатен въпрос.
— Казвай.
— Ще ви съобщя нещо, което не съм включила в официалния рапорт. Позволих си да променя някои факти. В доклада си пиша, че с Рурк сме били събудени от алармата, която вероятно се е включила, когато са облегнали трупа на стената. Истината е, че мъртвецът беше открит от Джейми Лингстром.
Командирът смаяно я изгледа и сякаш онемя. След няколко секунди прошепна:
— Господи, само това ми липсваше. Разкажи ми всичко.
Ив накратко описа какво се бе случило, след като с Рурк бяха събудени от алармената система. Завърши с онова, което сутринта Джейми беше споделил с нея.
— Не знам до каква степен трябва да се доверите на хората от отдела за вътрешна безопасност. Показанията на Джейми потвърждават думите на Алис, че Франк се е опитвал да уличи Крос.
— Ще скрия каквото мога. — Той уморено потърка слепоочията си. — Първо загина внучката на Воджински, а сега и внукът му е в опасност.
— Мисля, че успях да го сплаша и да го убедя да не предприема нищо на своя глава.
— Далас, от личен опит знам, че момчетата на неговата възраст не се плашат лесно.
— Съгласна съм. Затова ми се иска да бъде поставен под наблюдение и да го охраняват. Позволих си сама да уредя този въпрос.
Командирът повдигна вежда.
— Може би е по-точно да се каже, че Рурк го е уредил.
Младата жена скръсти ръце и заяви:
— Момчето ще бъде под наблюдение.
— Засега ще оставя нещата в твои ръце. — Облегна се на стола и промърмори: — Май спомена за някакво портативно устройство, измайсторено от хлапето, с което то успяло да обезвреди системата за сигурност на крепостта, наречена твой дом.
— Да, изобретението му е гениално.
— Къде е уредът? Надявам се, че не си му го върнала.
— Да не съм луда! — възкликна Ив и се почувства така, сякаш я бяха плеснали през ръцете. — Дадох го на Рурк. — Внезапно осъзна какво е казала в гнева си и потръпна.
— Дала си го на Рурк, така ли? — Уитни не успя да се въздържи и гръмко се разсмя. — Това е върхът. Сама си пуснала вълка в кошарата. — Забеляза гневно присвитите й очи и сподави смеха си. — Е, не ме гледай така. Опитвах се да се пошегувам.
— Много смешно! Ха-ха-ха! Ще ви го върна.
— Не искам да те засегна, Далас, но можем да се обзаложим. Залагам стотачка на Рурк. Знай, че високо оценявам помощта, която съпругът ти оказва на полицията.
— С ваше разрешение няма да му предам думите ви, защото ще се възгордее. — Ив разбра, че разговорът е приключил и се изправи. — Сър, Франк е бил невинен. Хората от отдела по безопасност ще го потвърдят. Много по-трудно е да се установи дали е починал от естествена смърт или е бил убит. Необходима ми е помощта на капитан Фийни.
— Отлично знаеш, че ще се справиш и сама. Разбирам чувствата ти, но засега разследването ще остане поверително. Нищо чудно един ден да заемеш мястото ми — продължи той и забеляза смайването на младата жена. — Ще се наложи да взимаш трудни решения. Знай, че е еднакво неприятно както да предприемаш непопулярни мерки, така и да ги изпълняваш. Дръж ме в течение.
— Слушам, сър. — Когато излезе от кабинета на Уитни, Ив си каза, че не би искала да бъде на негово място и да поема на плещите си цялата отговорност.
Десета глава
Първата й работа беше да уведоми по видеотелефона родителите на Лобар. След като приключи разговора, тя се замисли. Беше смаяна от реакцията им. Лицето на жената бе останало безизразно, сякаш й съобщаваха за смъртта на непознат, не на собствения й син. Благодари учтиво на Ив, не зададе никакви въпроси и пожела ковчегът с тленните останки на младежа да бъде изпратен в родния му град. После добави, че ще му устроят прилично погребение.
На Ив й хрумна, че биха сторили същото за любимото си куче.
Питаше се какво ги е направило толкова безчувствени и дали изобщо са обичали сина си. Какво изпитваха? Защо майката на Алис беше сломена от скръб, а тази жена не беше проронила нито една сълза, научавайки за смъртта на детето си.
Какви ли чувства са вълнували собствената й майка, когато я е родила? Дали е била щастлива или е изпитвала облекчение, че се е освободила от съществото, което месеци наред е носила в утробата си?
Нямаше никакви спомени за нея, никога не бе почувствала женска ласка. Кошмарното й детство беше свързано единствено с баща й, който непрекъснато пътуваше и я Държеше заключена в мизерни стаи.
