Бащата, който системно я изнасилваше. Споменът за него не избледняваше, въпреки че години наред несъзнателно се беше опитвала да го заличи от паметта си.
Все още обзета от мрачни мисли, тя позвъни на доктор Майра. Успя да накара секретарката на психиатърката да й запише час за следващия ден, макар жената да твърдеше, че графикът е запълнен. Грабна чантата си и се обади на Пийбоди да я чака на входа на управлението.
Когато паркира пред сградата на Селина, забеляза, че лицето на сътрудничката й е напрегнато. Развеселено си помисли, че навярно Пийбоди се страхува от магическите способности на Селина Крос. Небето внезапно притъмня, заваля студен дъжд. Леденият вятър свистеше из улиците, наподобяващи планински каньони, и щипеше лицата на двете жени.
Някакъв човек с черен чадър тичаше по отсрещния тротоар, сетне влезе в магазин, на чиято врата беше изрисуван ухилен череп, под който се мъдреше надпис „Чудодейни лекове“.
— Подходящ ден за посещение при служителката на Сатаната — промърмори Пийбоди. Опитваше се да не издава страха си, но непрекъснато опипваше стръкчето вълшебна билка в джоба си. Майка й беше заявила, че тази билка предпазва от черна магия. Безстрашната Пийбоди очевидно беше повярвала в съществуването на магьосници.
Докато чакаха да ги пуснат в сградата, дъждът заваля още по-силно. Сребристи мълнии, обрамчени с червено, прорязваха небето.
Ив погледна изпод око сътрудничката си и хладно се усмихна.
— Права си. Все едно, че сме попаднали в ада.
Този път ги посрещна Олбан. Протегна към Ив изящната си ръка и тя забеляза големият сребърен пръстен.
— Приятно ми е да се запознаем, лейтенант Далас. Аз съм Олбан, приятелят на Селина. В момента тя медитира. Не искам да я прекъсвам.
— Нека си медитира. Като начало ще поговоря с теб.
— Заповядайте, седнете. — Изисканите му маниери странно контрастираха с черния му кожен гащеризон, под който се виждаха голите му гърди. — Мога ли да ви предложа чаша чай, за да се сгреете? Каква невероятна промяна на времето, нали?
— Не искам чай — рязко отвърна Ив. Би предпочела голяма доза наркотик пред питие, приготвено в това свърталище на Дявола.
Днес жилището изглеждаше още по-тайнствено. В стаята цареше полумрак, плющенето на дъжда наподобяваше на съскане на змии, а вятърът зловещо свистеше из улиците. А Олбан с красивото си лице на поет и с тяло на древен бог, беше олицетворение на паднал ангел.
— Интересува ме къде си бил между три и пет сутринта? — обърна се към него тя.
— Между три и пет ли? — Той примигна, сякаш не беше разбрал въпроса й. — Ами… бях тук. Мисля, че се прибрахме малко преди два часа. Днес още не сме излизали.
— Говориш в множествено число. Кого, освен себе си, имаш предвид?
— Селина, разбира се. Имахме сбирка на братството, която свърши около три. Приключихме по-рано от обикновено, тъй като Селина се почувства зле. По принцип след сбирките устройваме прием или извършваме скромен ритуал.
— Но не сте го сторили снощи.
— Не. Вече споменах, че Селина се почувства зле, затова си легнахме рано. Рано според нашите стандарти — усмихнато добави той. — Ние сме нощни птици.
— Кой присъства на сбирката?
Усмивката му помръкна и изражението му стана сериозно, сякаш стотици пъти го беше упражнявал пред огледалото.
— Лейтенант, всеки има право да изповядва определена религия. Но въпреки че живеем в третото хилядолетие, членовете на нашето братство са подложени на гонения. Ето защо предпочитам да запазя имената им в тайна.
— Един от вашите „братя“ снощи е бил зверски убит.
— Не. — Той бавно се изправи и се подпря на облегалката на стола, сякаш се страхуваше да не падне. — Знаех си, че се е случило нещо ужасно. Селина едва не изпадна в умопомрачение. — Пое си дълбоко въздух, като че се подготвяше за трагичната вест. — Кого са убили?
— Лобар — изрече Селина, която безшумно беше влязла в стаята. Беше бледа като платно, под очите й имаше сенки. Черната й коса беше разпусната и покриваше едрите й гърди. — Бил е Лобар. Току-що го видях в дима от тамян. Олбан, помогни ми. — Тя притисна длан към челото си и залитна.
— Много артистично, няма що — измърмори Ив, а Олбан се спусна към Селина и я притисна до гърдите си. — Слушай, Селина, престани с фокусите си. Твърдиш, че си видяла убийството в дима. Може би трябва да позволиш и на мен да погледна, за да разбера кой е прерязал гърлото на Лобар.
— Не ще видиш нищо, освен собственото си невежество — промълви чернокосата магьосница и подпирайки се на ръката на любовника си, отиде до канапето. Отпусна се върху възглавниците и прошепна: — Размина ми, Олбан.
— Любов моя. — Той се наведе и целуна ръката й. — Ще ти донеса нещо за успокояване на нервите.
— Много ти благодаря. — Селина го проследи с поглед и сведе глава. Едва сдържаше тържествуващата си усмивка; сякаш още веднъж изживяваше насладата от жертвоприношението, от пролятата кръв.
Само двамата с Олбан бяха изпитали удоволствието в мига, когато бяха предложили Лобар на Господаря.
Само тя знаеше какво чувство за могъщество я бе обзело, когато беше убила младежа със собствената си ръка. Споменът я накара да потръпне от наслада. Ах, как я беше погледнал Лобар в мига на прозрение, колко студен беше ритуалният нож! А после кръвта беше бликнала като горещ фонтан.
Идваше й злорадо да се изкиска, представяйки си реакцията на Ив, когато е видяла трупа, положен пред собствения й дом. За миг притисна длан към устните си, сякаш едва сдържаше риданията си. Хрумна й, че Олбан е истински гений, за да измисли подобно коварно представление.
Наслаждавайки се на ролята си, заговори с изтощен глас:
— Ясновидството е благодат или истинско наказание. Мисля, че ненапразно ми е дадено да виждам онова, което остава скрито за другите, но понякога видяното ми причинява неописуема скръб. Едва ли ще прежаля загубата на Лобар.
— Май се поувлече — иронично подметна Ив.
Селина рязко вдигна глава и в очите й проблесна омраза.
— Не се подигравай с чувствата ми, Далас. Въпреки че съм надарена със свръхестествена сила, аз също имам сърце, което може да бъде сломено. Аз също като теб кървя! — Със светкавична бързина тя заби нокти в дланта си. Дълбоките драскотини се наляха с тъмночервена кръв.
— Демонстрацията не беше необходима — спокойно изрече Ив. — От Лобар също беше изтекла доста кръв.
— Гърлото му… Да, точно това видях в дима. — Селина протегна ръка към сребърната чаша, която й поднесе Олбан. — Ала имаше и още нещо… — Отпи от чашата и възкликна: — Тялото беше обезобразено… осакатено… О, как ни мразят!
— За кого говориш?
— За слабите духом, за поклонниците на бялата магия.
Извади от джоба си парче черен плат и го подаде на любовника си. Той вдигна наранената й ръка, целуна я, сетне сръчно я превърза. Селина изобщо не го погледна, а продължи да говори:
— Онези, които мразят нашия Господар и изповядват религията на глупците.
— Мислиш ли, че Лобар е бил убит от религиозни фанатици?
— Безсъмнено. — Тя изпи успокоителното и остави чашата на масичката. — А ти как смяташ?
— За разлика от теб храня известни съмнения, но за съжаление извършвам разследването по стереотипния начин. Не мога да повикам Дявола и да се посъветвам с него. Лобар е бил тук миналата нощ, нали?
