кажа, тръпки ме побиха. За да не мина покрай него, извървях двойно по-голямо разстояние до автобусната спирка. Обаче най-странното бе, че по едно време се обърнах, а тротоарът беше празен. Нямаше никой, освен някаква котка. Шантава работа, нали?
— Да — замислено промълви Ив.
Докато вървяха към колата, Пийбоди отбеляза:
— Странното е, че и аз видях котка на улицата, когато беше убита Алис.
— Нищо чудно, този град гъмжи от бездомни животни — отговори Ив. Внезапно си спомни за черната котка, която Рурк беше прогонил. Опита се да пропъди зловещия образ и се обърна към сътрудничката си:
— По-късно отново ще потърсим Изида. Искам да разговарям със съдебния лекар преди пресконференцията. — Докато разкодираше заключващия механизъм на колата, Пийбоди отново кихна. — Тъкмо ще го накарам да ти предпише нещо против настинка.
По-младата жена избърса носа си с опакото на дланта си и заяви:
— Предпочитам да се отбия в някоя аптека. Нямам никакво желание да бъда лекувана от доктора на мъртъвците.
Пийбоди се прибра вкъщи да се лекува с таблетките, които й струваха малко състояние, а Ив се затвори в кабинета си и прочете заключението на патолога, извършил аутопсията на Лобар.
Установи, че при огледа на трупа правилно е определила часа на настъпване на смъртта и какво я е причинило. Иронично си помисли, че едва ли би могла да пропусне широкия разрез на гърлото и „кратера“ в гръдния кош на мъртвеца. Най-странното бе, че в кръвта му патологът беше открил следи от халюциноген, стимулант и вещество, което притъпява съзнанието.
Следователно Лобар беше умрял сексуално задоволен и дрогиран. Някои хора биха заявили, че предпочитат да умрат по този начин. Но едва ли биха се съгласили да им прережат гърлото.
Взе запечатаното в прозрачно пликче оръжие и го разгледа. Изобщо не беше очаквала по него да има отпечатъци и очакванията й се сбъднаха. Огледа и черната дръжка, но която бяха изписани странни символи и букви. Ножът изглеждаше старинен, очевидно беше ценен, но това едва ни щеше да й помогне да открие притежателя му. Острието беше късо, следователно оръжието не подлежеше на регистриране.
Все пак трябваше да поразпита из антикварните магазини, в онези, които се продаваха ножове и дори в магазините с магьоснически принадлежности. Това щеше да й отнеме няколко седмици, а резултатът щеше да е съмнителен.
До пресконференцията оставаха двайсет минути, затова Ив реши да поработи още малко. Точно беше въвела в компютъра описанието на оръжието, когато Фийни влезе в кабинета й.
— Чух, че тази сутрин са те събудили доста грубичко.
— Да. — Прилоша й не от спомена за обезобразения труп, а при мисълта, че ще трябва да внимава какво говори пред Фийни. — Не бих искала да ми се случва втори път.
— Трябва ли ти помощ? — Той тъжно се усмихна. — Искам да се затрупам с работа, за да забравя мъката си.
— Засега се справям, но ще ти се обадя, ако закъсам.
Ирландецът се приближи до тясното прозорче, сетне закрачи обратно към вратата. Ив си помисли, че дългогодишният й приятел изглежда уморен до смърт и много тъжен.
— Какво по-точно се случи, Далас? Познаваше ли убития?
— Не съвсем — отвърна тя и си каза: „Господи, какво да правя!“ — Веднъж ми се наложи да го разпитвам във връзка с едно разследване. Изобщо не му мигна окото. Имах чувството, че премълчава нещо. А сега никога не ще го науча. — Тя тежко въздъхна; мразеше се заради лицемерието си. — Мисля, че го е сторил някой, който е имал зъб на мен или на Рурк. За разлика от другите ченгета не мога да запазя в тайна адреса си.
— Това е цената, която трябва да заплатиш задето си се омъжила за известен човек. Щастлива ли си? — внезапно попита той, обърна се и внимателно я изгледа.
— Разбира се. — Ив се питаше дали изражението й не издава колко виновна се чувства.
— Радвам се да го чуя. — Фийни отново закрачи из тясното помещение. Извади от джоба си поредното пликче със захаросани бадеми, сетне го прибра без да си вземе от любимото лакомство. — Полицаите рядко имат солидни семейства и нормален живот, Франк беше изключение.
— Знам.
— Довечера ще се състои поклонението пред Алис. Ще дойдеш ли?
— Ще се опитам.
— Сърцето ми се къса, Далас, повярвай ми. В момента жена ми е при Бренда, която е напълно съсипана. Не можах да издържа и дойдох на работа. Обаче не успявам да се съсредоточа.
— По-добре си върви у дома. — Тя стана и докосна ръката му. — Прибери се вкъщи. Защо не заминете със съпругата ти за няколко дни? И без това е време да си вземеш полагаемата отпуска. Откъсни се за малко от службата, опитай се да забравиш трагичните събития.
— Ще си помисля. — Под помътнелите му очи се бяха образували торбички от провиснала кожа. — Ала къде да отида, за да избягам от действителността?
— Слушай, хрумна ми нещо. Рурк има вила в Мексико, страхотна е… — Знаеше, че бърбори несвързано, но отказваше да се предаде. — Природата е приказна, а вилата е напълно обзаведена. — Успя да се усмихне и добави: — Ще уредя всичко с Рурк. Замини за Мексико, вземи и семейството си…
— Семейството ли? — повтори Фийни и откри, че идеята му допада. — Ами… може да те послушам. Напоследък все нямам време за жена ми. Ще си помисля и ще ти съобщя решението си. Благодаря за предложението.
— Няма защо да ми благодариш. И без това с Рурк рядко използваме вилата. — Обърна се с гръб към него и смотолеви: — Извини ме. Трябва да се подготвя за пресконференцията.
— Разбира се. — Ирландецът измъчено се усмихна. — Знам, че това е любимото ти занимание. Ще ти се обадя какво съм решил.
— Непременно — измърмори тя и впери поглед в монитора, докато Фийни излезе. Повтаряше си, че е изпълнила заповедта на Уитни, че е постъпила правилно.
Тогава защо се чувстваше като предателка?
Единайсета глава
Ив все пак успя да отиде на поклонението. Благодарна беше на Рурк, че предложи да я придружи. Само преди няколко дни беше стояла в същата ритуална зала, усещайки същите миризми, беше заобиколена от почти същите хора.
— Ненавиждам траурните церемонии — прошепна тя.
— Предполага се, че действат успокояващо на опечалените близки.
Ив погледна към Бренда, която бе подкрепяна от майка си и от сина си. По лицето й се стичаха сълзи, очите й бяха разфокусирани — очевидно беше под въздействието на транквиланти.
— Така ли мислиш? — иронично прошепна тя?
— Да, убеден съм — прошепна Рурк и стисна леденостудената й ръка. — Поне на някои хора действа успокояващо.
— Когато удари моят час, не желая никакво поклонение. Искам да бъда изгорена без всякакви излишни церемонии.
Рурк почувства как ледена ръка стиска сърцето му.
— Не говори така.
— Извинявай. Подобни ритуали неизменно ми навяват мрачни мисли. — Внезапно забеляза Изида и тихо възкликна: — Ето магьосницата, която търсех.
Рурк проследи погледа й и видя внушителна жена с яркочервена коса и семпла бяла роба. Стоеше до прозрачния ковчег заедно с човек, който беше с цяла глава по-нисък от нея и носеше семпъл бял костюм. Двамата се държаха за ръце.
— Кой е придружителят й?
— Не го познавам. Може би е член на сектата й. Да отидем да се запознаем с него.
