и да го забърка още повече в тази зловеща история.
Спря колата пред магазина „Спирит Куест“ и се намръщи, когато видя, че е затворен.
— Изтичай да погледнеш, Пийбоди. Може би собственичката е вътре.
— Имате ли чадър?
Ив повдигна вежда.
— Какво, шегуваш ли се?
Сътрудничката й мъченически въздъхна и изскочи от колата. Зашляпа през големите локви, приведена под проливния дъжд, сетне надникна през витрината. Обърна се, отрицателно поклати глава и направи кисела физиономия, когато Ив й направи знак да провери в апартамента, намиращ се над магазина. Тежко въздъхна и се закатери по нестабилната метална стълба. След няколко минути се върна и докладва:
— Никой не ми отвори, когато позвъних. Жилището не разполага с охранителна система, ако не се смята китката магическа билка над вратата.
— Що за „охрана“ е това?
Пийбоди бръкна в джоба си и извади стръкчето от същата билка.
— И аз имам подобна „охрана“. Майка ми твърди, че предпазва от злото.
— Не мога да повярвам, че носиш по джобовете си някакви треволяци, полицай.
— Не бях суеверна, но откакто се запознах със Селина, повярвах в черната магия. — Искате ли да ви дам стръкче от билката?
— Не, благодаря. Мисля, че оръжието ще ме предпази по-ефикасно от злото. — Ив се огледа. — Да влезем в отсрещното кафене. Може би там ще ни кажат защо съседният магазин е затворен по никое време.
— А може би предлагат и прилично кафе. — Пийбоди кихна два пъти. — Ако изстина, ще се самоубия. От горчив опит знам, че пипна ли грип, няма да оздравея няколко седмици.
— Защо не пъхнеш в джоба си някой треволяк дето ще те предпазва от микроби? — подигравателно попита Ив, слезе от колата, закодира ключалките и заедно с Пийбоди влязоха в кафене „Оле“.
Заведението беше обзаведено в мексикански стил. Ярките цветове правеха залата да изглежда слънчева дори в този мрачен ден. Ив си помисли, че в сравнение с великолепната вила на Рурк, намираща се в Мексико, кафенето изглежда жалко. Все пак изкуствените цветя и биковете от папие-маше му придаваха известен колорит.
Дали поради дъжда или заради приятната обстановка, но кафенето беше препълнено. Докато оглеждаше салона, Ив забеляза, че повечето клиенти не си бяха поръчали мексикански ястия, а седяха само на чаша кафе.
— Доколкото знам, наближава финалът за националната купа по бейзбол, нали, Пийбоди?
Сътрудничката й отново кихна.
— По бейзбол ли? Не си падам по този спорт, но мисля, че сте права.
— И още как. Струва ми се, че днес ще се играе решаващият мач и че залозите са доста високи.
Пийбоди усещаше, че главата й започва да се замайва, което й подсказваше, че няма да се размине с настинката, ала все пак разбра намека на Ив.
— Нима мислите, че това тук е незаконно бюро за залагания?
— Почти съм убедена. Възнамерявам да се възползвам от „откритието“ си. — Приближи се до бара и направи знак на сервитьора — нисък, мургав човек с уморени очи.
— Тук ли ще се храните или искате храна за вкъщи? — забързано попита той.
Ив се канеше да каже, че не иска нищо, но се смили, когато чу как Пийбоди подсмърча.
— Едно кафе за госпожицата. Аз ще се задоволя с отговори на няколко въпроса.
— Ето кафето. — Човекът наля мътна течност в чашка, голяма колкото напръстник. — Не желая да отговарям на никакви въпроси.
— Все пак не е зле да ги изслушаш.
— Госпожо, не виждате ли, че заведението е претъпкано? Работата ми е да сервирам, не да разговарям с клиентите. — Постави чашата на бара и понечи да се отдалечи, но Ив го хвана за китката.
— Какви са залозите за днешния мач?
Той стреснато се озърна и внезапно забеляза униформената Пийбоди. Втренчи се в Ив и промърмори:
— Не разбирам за какво говорите.
— Но разбираш, че ако с моята приятелка останем тук няколко часа, доходният ти бизнес ще отиде по дяволите. Честно казано, изобщо не ми пука с какво се занимаваш. Обаче мога да ти подлея вода. — Без да пуска ръката му, тя извърна глава и се втренчи в двамата мъже, които седяха на бара. След секунди те станаха и си излязоха, очевидно решили да пият кафето си на друго място. — Слушай, приятел, за кратко време ще прогоня всичките ти клиенти.
— Какво искате? Сигурно не знаете, че давам необходимото на вашите колеги.
Ив пусна ръката му. Не беше изненадана, но думите му я разгневиха. Неприятно й беше да чуе, че има подкупни ченгета.
— Няма да си пъхам носа в далаверите ти, ако не ме нервираш. Какво знаеш за отсрещния магазин?
Човекът видимо си отдъхна като разбра, че полицията не се интересува от него. Настроението му се повиши дотолкова, че наля още едно кафе на Пийбоди. Сетне грабна парцал и избърса плота.
— За магьосницата ли питате? Тя не стъпва тук. Не си пада по кафето, ако се сещате какво имам предвид.
— Днес магазинът е затворен.
— Така ли? — Мургавият погледна през витрината. — Хм, доста необичайно.
— Кога я видя за последен път?
— По дяволите! — Той се почеса по врата. — Чакайте да си помисля. Май я видях вчера, когато затваряше магазина. Да, точно така. Тя затваря в шест, а пък аз по това време миех витрините. В този град е истински подвиг да поддържаш витрините чисти. Мръсотията сякаш се напластява върху тях.
— Сигурно. И тъй, съседката ти затвори в шест. Какво се случи после?
— Ами… заедно с онзи, дето живее с нея, тръгнаха по улицата. Не се качиха на никакво превозно средство.
— А днес виждал ли си я?
— Като се замисля, май не съм. Нали знаете, жилището й е над магазина. Аз живея в другия край на града. Убеден съм, че личният живот не бива да се смесва с деловите отношения.
— Някой от нейните хора посещава ли кафенето?
— Не. Обаче клиентите й се отбиват тук. А пък моите прескачат до магазина й да си купят талисмани и амулети. Със съседката се разбираме. Не ми създава проблеми. Дори купих от нея подаръка за рождения ден за съпругата ми. Красива гривничка с цветни камъни. Цената й беше доста солена, но жените си падат по лъскавите дрънкулки. — Захвърли парцала и се престори, че не чува, когато някакъв клиент си поръча кафе. — Хей, да не би съседката да е сгазила лука? Според мен това е невъзможно. Жената е доста странна, но е напълно безобидна.
— Какво ще кажеш за момичето, което доскоро е работело в магазина? Русокоса девойка на около осемнайсет.
— Онази дето приличаше на привидение ли? Виждах я всеки ден. Беше много смешна. Все се озърташе, като че очакваше да я нападнат в гръб.
— Благодаря за информацията. Ако видиш Изида да се прибира, обади ми се. — Тя му подаде картичката си заедно с няколко кредитни жетона за кафето.
— Разбира се. Ама не искам да й навредя. Бива си я, макар да е магьосница. Хей, сетих се още нещо — извика той и Ив се обърна. — Като заговорих за вещици, внезапно си спомних, че преди няколко вечери, точно като затварят, видях нещо шантаво.
— Какво?
— Ами… някакъв човек. Е, може да беше и жена. Не моя да кажа с точност, защото човекът беше загърнат с черна мантия с качулка. Стоеше неподвижно на тротоара и се взираше в магазина. Честно да ви
