Прекосиха залата и застанаха до Изида и непознатия. Ив погледна към Алис, която сякаш беше заспала в прозрачния ковчег. Изглеждаше така, като че смъртта й беше донесла мечтаното успокоение.
— Тя не е тук — прошепна Изида. — Душата й още търси покой, надявах се… надявах се вече да го е намерила. Съжалявам, че не си ме открила днес, Далас. Решихме да не отваряме магазина и по този начин да почетем паметта на скъпата Алис.
— Не беше и вкъщи, нали?
— Събрахме се на друго място, за да изпълним нашия ритуал. Собственикът на кафенето ми съобщи, че си ме търсила. — Тя леко се усмихна. — Беше много разтревожен от факта, че ме е търсила полицията. Съседът ми има добро сърце, въпреки че изглежда сприхав. — Отстъпи една крачка и представи човека до себе си. — Това е Час — моят приятел.
Ив едва успя да прикрие изненадата си. За разлика от ефектната Изида непознатият беше направо невзрачен. Оредяващата му коса беше русолява. Беше слаб, с тесни рамене и с къси крака. Облото му лице би изглеждало грозно, ако не бяха прекрасните му тъмносиви очи. Когато се усмихна, изражението му беше толкова благо, че Ив също се усмихна.
— Съжалявам, че се запознаваме при такива печални обстоятелства. Изида ми разказа за теб. Беше убедена, че си смела жена, която не се спира пред никакви трудности, за да постигне целта си. Сега се убеждавам, че както винаги е била права.
Ив примигна от изумление. На баритоновия му глас биха завидели много оперни певци. Усети, че наблюдава движението на устните му, представяйки си, че Час е кукла на вентрилоквист. Гласът изобщо не подхождаше на недодяланото му тяло и на невзрачното му лице.
— Трябва да говоря с двама ви. Спешно е. — Тя се озърна. Питаше се дали е удобно незабелязано да напусне ритуалната зала, сетне си каза, че трябва да прояви малко търпение. — Това е съпругът ми Рурк.
— Да, знам. — Изида му подаде ръка. — Срещали сме се и преди.
— Нима? — Рурк се усмихна и в очите му проблеснаха закачливи пламъчета. — Може би грешиш. Никога не забравям красива жена.
— Запознахме се в друго време, на друго място — промълви тя без да откъсва поглед от лицето му. — В друг живот. Веднъж ти ме спаси от смърт.
— Постъпил съм мъдро.
— Точно така. И великодушно. Може би някой ден ще се завърнеш в Корк, ще видиш как сред поляната танцува камъче… и ще си спомниш. — Свали сребърния си кръст и му го подаде. — Тогава ми даде талисман, подобен на този келтски кръст. Нещо ме накара да го сложа онази вечер. Сега знам, че не е било случайно — кръгът се затваря.
Рурк с изненада установи, че сребърният кръст сякаш пари ръката му и събужда странни, далечни спомени, които предизвикваха смътно чувство на страх. Пъхна го в джоба си и благодари на Изида.
— Някой ден ще ти се отплатя заради благородния жест — промълви магьосницата и се обърна към Ив: — Готова съм да разговаряме когато пожелаеш. А ти, Час?
— Винаги съм на разположение за лейтенант Далас. Ще присъстваш ли на нашата церемония, лейтенант? Ще ни бъде много приятно. Церемонията ще се състои вдругиден през нощта. Имаме къщичка в северната част на щата, където необезпокоявано извършваме ритуалите си дори на открито, когато времето е хубаво. Надявам се, че… — Внезапно млъкна и забележителните му очи потъмняха. Вцепени се, сякаш се приготви да се отбранява, сетне прошепна: — Този човек не е от нашето братство… Враг е…
Ив се огледа и забеляза мъж с тъмен костюм. Лицето на непознатия беше бледо като на затворник и обрамчено от дълга черна коса. Жълтеникавият му тен и скъпият му костюм подсказваха, че е болнав и много богат.
Запъти се към ковчега, но когато видя хората, застанали около него, рязко се обърна и забързано излезе.
— Ще поговоря с него — заяви Ив.
Рурк я настигна на вратата.
— Идвам с теб.
— Предпочитам да останеш вътре.
— Няма.
Тя ядно го изгледа.
— Пречиш ми да работя.
— И през ум не ми е минавало.
Непознатият почти тичаше по коридора към изхода. Когато Ив го настигна и докосна рамото му, той възкликна:
— Какво искате? — Обърна се, отвори входната врата и изскочи навън. — Не съм направил нищо.
— Нима? Тогава защо изглеждате толкова гузен? — Тя го сграбчи за ръкава, за да не му позволи да избяга. — Моля, покажете ми личната си карта.
— Не съм длъжен.
— Всъщност не е необходимо — намеси се Рурк, който беше успял да го огледа. — Господинът се нарича Томас Уайнбърг и е собственик на прочутата „Уайнбърг Файненшъл“. В момента разговаряш с прочута личност, лейтенант. С трето или четвърто поколение банкер.
— Пето — високомерно заяви Уайнбърг и пренебрежително изгледа Рурк, който според неговите стандарти беше новобогаташ, натрупал състоянието си по нечестен начин. — Не съм сторил нищо, за да бъда насилствено спиран от полицай и от мошеник на дребно.
Ив се озърна, сетне каза на Рурк:
— След като аз съм ченге, излиза, че господинът има предвид теб, когато спомена за дребен мошеник.
— Яд го е на мен, защото не ползвам услугите на неговата банка. — Рурк злобно се усмихна. — Прав ли съм, Томи?
— Нямам какво да ти кажа.
— В такъв случай предлагам да си поговорим. Закъде си се забързал?
— Аз… имам среща. Бях забравил… Много съм закъснял.
— Следователно не ще бъде фатално, ако се забавиш още няколко минути. Близък ли си със семейството на покойната?
— Не.
— Ясно. Искал си през тази дъждовна вечер да убиеш времето си, посещавайки траурна зала. Чух, че напоследък ергените много си падали по подобни забавления.
— Ами… оказа се, че съм сбъркал адреса…
— Лъжеш. Какво търсиш тук? Или по-точно — кого?
— Аз… — Очите му се разшириха от ужас, когато Изида и Час излязоха на улицата. — Не се доближавайте до мен!
— Извинявай, Далас. Притеснихме се от забавянето ти. — Изида се втренчи в банкера и промълви: — Аурата ти е тъмна и мътна. В ръцете ти е съсредоточена сила, която не можеш да контролираш. Всичко ти се струва на шега, не си истински вярващ. Ако не се отклониш от пътя, по който си поел, ти си обречен.
— Не се доближавай до мен! — Уайнбърг отстъпи назад, опитвайки да се изтръгне от хватката на Ив.
— Изида не ти е сторила нищо. Какво знаеш за смъртта на Алис, господин банкер?
— Нищо! — прегракнало изкрещя той. — Веднага ме пуснете и престанете да ме разпитвате. Сбърках входа, това е всичко. Имам важна среща. Нямате право да ме задържате.
Ив знаеше, че не може да го арестува, но реши да блъфира.
— Нищо не ми пречи да те закарам в полицейското управление и да се позабавлявам с теб, докато адвокатът ти успее да те измъкне.
— Нямам никаква вина — отново извика банкерът и се разрида като дете, с което предизвика отвращението на Ив. — Пуснете ме. Нямам нищо общо с това.
— За какво говориш?
— Мислех, че ще правим само секс. Нямах представа, че ще убият някого… Кръв… кръвта бликаше като
