— Искам да се срещнем — отново настоя той. — Ще те чакам в клуб „Лукс“ на Парк авеню. Апартаментът, който наемам, се намира на петия етаж. Ще съобщя името ти на портиера.
— Подскажи ми за какво става дума, Лоуис. Затънала съм в работа.
— Мисля… мисля, че видях как убиха един човек. Слушай, Ив, непременно ела сама. Няма да разговарям с друго ченге, освен с теб. Провери дали те следят и побързай. Побързай!
Ив стисна устни и няколко секунди се взира в потъмнелия екран на видеотелефона. После се обърна към сътрудничката си:
— Този път скучният Лоуис възбуди любопитството ми. Предлагам да прекъснем за обедна почивка. От теб се иска да отидеш при Фийни и да го придумаш да ни отпусне още двама души от неговия отдел.
— Опасно е да отивате на срещата сама — запротестира Пийбоди.
— Мога да се справя с един изплашен до смърт адвокат. — Ив се наведе и провери резервното си оръжие, прикрепено към глезена й. — Освен това имаме човек, който наблюдава входа на клуба. А за да бъдеш по-спокойна, ще оставя комуникатора си включен.
— Лейтенант, бъдете нащрек.
Петият етаж на клуб „Лукс“ се заемаше от двайсет апартамента, които се използваха само от членовете на клуба за лични или професионални срещи. Всеки апартамент беше обзаведен в стила на дадена епоха, без обаче да бъде пропуснат индивидуален комуникационен център. Клубът предоставяше възможности за организиране на пищни приеми, както и на интимни вечери. Според мнението на повечето членове и посетители готвачът на клуба беше ненадминат, което беше повече от похвала, тъй като тези хора бяха преситени. Срещу неголяма сума портиерът уреждаше присъствие на лицензирани компаньонки.
Лоуис винаги наемаше апартамент 5 С. Допадаше му разкошът на френския стил от осемнайсети век, наблягащ на декоративните елементи. Винаги с удоволствие докосваше плътните тапицерии на столовете с изящно извити облегалки и на кадифените канапета. Харесваха му тежките завеси със сърмени ресни и пискюли и високите огледала с позлатени рамки. В огромното легло с балдахин се беше любил не само със съпругата си, но и с много други жени.
Според него именно през този исторически период е бил разцветът на епикурейството; хората са задоволявали собствените си желания и са се отдавали на удоволствия.
Кралят управлявал с желязна ръка и правел каквото си пожелае. И все пак именно по това време настъпил разцвет на изкуствата. Може би разкошът е бил само сред стените на палата, може би селяните са гладували, но всъщност това е било обществено отражение на природния подбор. Малцината „богоизбрани“ бяха живели на широка нога.
Триста години по-късно, без да напуска луксозния клуб в центъра на Манхатън, Лоуис имаше удоволствието да се наслаждава на предметите, създадени за задоволяване на капризите на отдавна измрели хора.
Ала днес не му беше до изкуство. Неспокойно крачеше из апартамента и жадно отпиваше скоч от голяма чаша. От страх по челото му непрекъснато избиваше студена пот. Повдигаше му се, сърцето сякаш щеше да изскочи от гърдите му.
Беше присъствал на убийство. Беше почти сигурен, въпреки че спомените му бяха мъгляви и някак сюрреални като програма за виртуална реалност с липсващи елементи.
Спомняше си тайната стая, дима и гласовете (между които и неговият глас), които напяваха монотонно. Спомняше си и вкуса на топлото вино.
Всичко това му беше до болка познато, тъй като вече три години членуваше в сектата. Беше се присъединил към нея, защото му допадаха идеите, проповядвани от Селина Крос, както и ритуалите: дългите роби, маските и повтарянето на едни и същи думи, докато свещите се превърнеха в езерца от черен восък.
А сексът беше направо невероятен.
После започна да се случва нещо странно. Той откри, че с нетърпение очаква всяка следваща сбирка на братството, че отчаяно жадува за първата глътка от ритуалното вино. Установи, че в паметта му има бели петна, а в утрините след обредите му беше трудно да се съсредоточи и се чувстваше отпаднал.
Наскоро бе открил кръв под ноктите си, но изобщо не си спомняше какво е докосвал.
Ала постепенно спомените нахлуваха в паметта му, сякаш фотографиите, които му беше показала Ив, бяха открехнали някаква заключена врата. А през процепа беше видял картини, които го караха да тръпне от ужас: стелещ се дим, гласове, които повтаряха едни и същи думи, мъже и жени, които се съешаваха като животни и потните им тела блестяха под светлината на черните свещи.
После фонтан от кръв беше бликнал като вик на човек, изпитал върховно сексуално удоволствие.
А Селина… Селина с хищна усмивка държеше нож, от който капеше кръв. Лобар — за Бога, наистина беше Лобар — се бе свлякъл от олтара. Прерязаното му гърло зееше като уста, разтворена в безмълвен вик.
Убийство! Той нервно разтвори тежките завеси и със страх огледа улицата. Да, беше присъствал на ритуал, при който в жертва не беше принесен козел, а човек.
Нима беше докоснал прерязаното гърло на Лобар? Нима бе облизал пръстите си, за да вкуси прясната кръв? Нима беше способен на това?
С ужас се запита дали е имало и други жертвоприношения на хора. Възможно ли е да е присъствал на тях и после да е забравил за случилото се?
Лоуис отново дръпна завесите и си напомни, че е цивилизован човек, съпруг и баща, уважаван адвокат. Невъзможно бе да е съучастник в убийство.
Задъха се и си наля още уиски, после застана пред едно от огледалата с великолепни рамки. Видя човек, който дни наред не беше спал, не се беше хранил, не се беше прибирал вкъщи.
Страхуваше се да заспи; въобразяваше си, че в съня си ще види още по-ясно ужасяващите картини. Боеше се да се храни; беше сигурен, че храната ще заседне в гърлото му и ще го задуши.
А най-много се страхуваше за семейството си.
Уайнбърг беше присъствал на онази церемония и бе видял случилото се.
А сега беше мъртъв.
Уайнбърг нямаше жена и деца, ала Лоуис беше семеен. Питаше се дали ако се прибере, „онези хора“ ще дойдат да го измъкнат от дома му. През дългите самотни часове, когато компания му правеше само бутилката с уиски, беше осъзнал стореното и се бе засрамил при мисълта, че децата му ще научат в какви церемонии е участвал.
Трябваше да защити не само тях, но и себе си. Смяташе, че тук е в пълна безопасност. Никой не можеше да влезе в апартамента, освен ако самият той отвореше вратата.
Внезапно му хрумна, че може би преувеличава опасността. Избърса челото си с носната си кърпа, която вече беше подгизнала от пот. Каза си, че стресът, преумората и множеството безсънни нощи даваха своето отражение. Може би изживяваше нервна криза. По-добре беше да отиде на лекар.
Да, непременно ще отиде да се прегледа. После ще вземе семейството си и ще заминат за няколко седмици. Имаше нужда от почивка, от свободно време, за да преосмисли живота си. Ще напусне сектата — очевидно членуването в нея се отразяваше зле не само на здравето, но и на джоба му. Редовните „вноски“ му струваха цяло състояние. Питаше се как е затънал толкова дълбоко, след като се бе присъединил към братството, воден от любопитство и от желанието за секс.
Хрумна му, че сигурно е погълнал прекалено много от дима и от виното, които навярно са причинили халюцинациите му.
Господи, но нали кръвта под ноктите му беше истинска.
Лоуис закри лицето си с длани и се опита да се овладее. Внезапно се упрекна, че се е обадил на Ив. Не биваше да се поддава на паниката — лейтенант Далас ще го помисли за луд или още по-лошо — за съучастник.
Селина беше негова клиентка и беше длъжен да спазва професионалната етика.
И все пак не можеше да заличи спомена за ножа, който тя заби в плътта на нищо неподозиращия младеж.
Олюлявайки се, Лоуис отиде в тоалетната и повърна изпитото уиски. Когато престана да му се повдига, се приближи до умивалника и с прегракнал глас нареди на автомата да пусне леденостудена вода. От
