позлатения кран рукна освежаваща струя и той наплиска пламналото си лице.
Внезапно се разрида, раменете му потръпваха, хлипанията отекваха сред тихото помещение, облицовано с блестящи плочки. След няколко минути вдигна глава и отново се втренчи в огледалото.
Не биваше да се самозалъгва. Действително беше присъствал на убийство. Реши да разкаже всичко на Ив и да снеме товара от плещите си.
Почувства неописуемо облекчение, идваше му да полети от радост. Искаше да се обади на съпругата си, да види децата си.
В огледалото забеляза някакво движение. Рязко се обърна и сърцето му лудо затуптя.
— Как влязохте тук?
— Аз съм камериерка, сър. — Чернокожата жена със спретнато униформено облекло носеше купчина хавлиени кърпи. Изгледа втренчено Лоуис и се усмихна.
— Не влизайте, след като не съм ви повикал. — Избърса челото си с трепереща от страх ръка и добави: — Всеки момент очаквам гости. Моля, оставете кърпите и… — Бавно отпусна ръка и ужасено прошепна: — Познавам те. Познавам те от някъде.
„Виждал съм лицето й в дима“ — помисли и ледена ръка сграбчи сърцето му.
— Разбира се, че ме познаваш, Лоуис. — Без да престава да се усмихва, тя захвърли кърпите и в ръката й проблесна атаме. — Нали се чукахме миналата седмица.
После, преди адвокатът да успее да изкрещи, тя заби ножа в гърлото му.
Когато Ив слезе от асансьора на петия етаж, беше побесняла от гняв. Дроидът на рецепцията я беше накарал да чака цели пет минути, докато проверяваше документите й. Сетне започна да се заяжда, че тя няма право да влиза с оръжие в клуба. Ив точно се канеше да използва електрошоковата си палка, за да го накара да млъкне, когато се появи управителят на клуба и заяви, че се е получило недоразумение, че много съжалявал.
Младата жена знаеше, че той се извинява на съпругата на Рурк, не на Ив Далас, което я раздразни още повече.
Зарече се, че рано или късно ще му го върне тъпкано. Управата на клуба едва ли щеше да се зарадва на посещението на инспектор от здравното министерство или от нравствения отдел. Имаше достатъчно връзки, за да накара собствениците на клуба няколко дни да живеят в истински ад.
Тръгна към апартамент 5 С и понечи да натисне звънеца под монитора, който служеше като шпионка. Погледът й попадна върху лампичката на алармената система, която примигваше в зелено. Апартаментът беше отключен.
Тя извади оръжието си и повика по комуникатора Пийбоди.
— Чувам ви, лейтенант. — Гласът на сътрудничката й звучеше приглушено, тъй като уредът се намираше в джоба на ризата на Ив.
— Вратата е отключена. Влизам в апартамента.
— Искате ли помощ?
— Засега изчакай следващото ми обаждане.
Безшумно пристъпи в апартамента и затвори вратата. Приведе се в отбранителна поза, стисна с две ръце оръжието си и се огледа. Стаята беше обзаведена с мебели, които й се сториха претенциозни и дори грозни, на канапето беше захвърлено измачкано сако, а на масичката стоеше полупразна бутилка. Завесите бяха спуснати, цареше мъртвешка тишина.
Ив пристъпи още няколко крачки, като притискаше гърба си към стената. Надникна зад мебелите и зад завесите, но там нямаше никой. Малката кухня също беше празна.
Ив застана на вратата на спалнята. Леглото беше оправено, върху него бяха подредени декоративни възглавници. По всичко личеше, че никой не беше спал в него. Тя погледна към дрешника, чиито врати бяха плътно затворени. Тръгна към него, но внезапно дочу звуците, идващи от банята: задавено дишане, пъшкане на човек, който полага физическо усилие, женски кикот. Хрумна й, че Лоуис е решил набързо да се позабавлява с някоя компаньонка, и гневно стисна зъби. Ала все още беше нащрек, готова да използва оръжието си.
Влезе в банята и първо усети миризмата. Миг след това ужасено възкликна:
— Боже мой!
— Лейтенант, какво става? — прозвуча разтревоженият глас на Пийбоди.
— Не мърдай! — Ив насочи оръжието си към жената. — Хвърли ножа!
— Изпращам подкрепления. Какво се е случило, лейтенант?
— Току-що е извършено убийство… Отдръпни се! — извика тя на жената.
Непознатата се усмихна. Беше възседнала Лоуис или поточно онова, което беше останало от него. На пода имаше локви кръв, белите плочки по стените, лицето и ръцете на жената също бяха покрити с кръв. Миризмата беше непоносима и сякаш изпълваше помещението като гъст дим.
Ив моментално забеляза, че няма надежда да спаси Лоуис. Беше не само заклан, но изкормен.
— Мъртъв е — заяви жената.
— Виждам. Хвърли ножа! — Ив пристъпи към нея. — Хвърли ножа и легни на пода! Ръцете зад гърба!
— Трябваше да го направя. — Убийцата коленичи до трупа, както опечалена вдовица би коленичила до гроба на любимия си съпруг. — Не ме ли позна?
Въпреки че лицето на жената беше покрито с кръв, Ив действително я беше познала. Беше си спомнила кога и къде е чувала този мелодичен глас.
— Ти си Мириам, нали? Онази, на чието посвещаваме присъствах. Хвърли проклетия нож и легни на пода.
Мириам покорно пусна ритуалния нож и дори не погледна към него, когато Ив го изрита в другия край на помещението. Просна се на пода и промълви:
— Той ми нареди да действам бързо, но, изглежда, съм изгубила представа за времето…
Ив извади белезниците от задния си джоб и ги постави на ръцете на жената. После попита:
— Кой ти нареди да убиеш Лоуис?
— Час. Нареди ми да го направя колкото е възможно по-бързо и да избягам… — Тя въздъхна. — Но не успях да го свърша навреме.
С мрачно изражение Ив погледна трупа на Лоуис Тривейн и мислено се упрекна за закъснението си, което беше струвало живота на адвоката.
— Записа ли самопризнанието й, Пийбоди?
— Да, лейтенант.
— Арестувай Чарлс Форт. Не отивай сама. Вземи двама униформени полицаи като подкрепление.
— Слушам. Ще се справите ли със ситуацията, лейтенант?
Ив отстъпи встрани от вадичката кръв, която се стичаше към обувките й.
— Да, ще се справя.
Нямаше време за губене, но отдели десет минути, за да вземе душ и да се преоблече, преди да започне разпитите. Дрехите й бяха просмукани с кръв след огледална трупа. Не разбра дали някой в съблекалнята е забелязал татуировката й, тъй като не чу подигравателни коментари.
Всички в полицейското управление вече бяха научили за жестокото убийство.
— Първо ще разпитам Мириам — обърна се тя към Фийни, докато наблюдаваше крехката на вид жена през еднопосочното стъкло.
— По-добре почини малко, Далас. Говори се, че гледката била кошмарна.
— Казвам си, че вече нищо не може да ми направи впечатление, ала всеки път се сблъсквам с небивала жестокост. — Тя тежко въздъхна. — Ще я разпитам веднага. Иска ми се да приключа час по-скоро.
— Добре. Сама ли ще проведеш разпита?
— Да. Сигурна съм, че Мириам ще „изпее“ всичко. — Ив поклати глава. — Може би е напълно умопомрачена, но имам чувството, че е дрогирана. Ще я накарам да се съгласи да й бъде направен тест за наркотици. Прокурорът не признава самопризнания, които са направени под въздействието на дрога.
— Ще уредя незабавно да бъде подложена на тест.
— Благодаря. — Тя влезе в помещението за разпит. Бяха измили кръвта от лицето на Мириам. Въпреки
