— М-м-м, ухаеш прекрасно.
— Трина изля върху мен какви ли не мазила.
— Да. Беше така добра да ми съобщи какво е направила и ме увери, че резултатът от процедурата щял да ми се понрави. — Задуши като куче врата й и Ив неволно се разсмя. — Разбира се, оказа се права. Освен това подчерта, че този път е успяла да се погрижи за цялото ти тяло. Посъветваме да обърна особено внимание на задничето ти.
— Ах, тази Трина, непоправима е. Знаеш ли, че искаше да направи временна татуировка върху задните ми части? Щяла да изрисува една розичка… — Внезапно тя скочи на крака. — Господи, държа ме върху масата за масаж цели десет минути. Дали не ме е татуирала?
Рурк повдигна вежда и промълви:
— На мен се падна приятната задача да проверя какво е направила.
Осемнайсета глава
Ив се въртеше пред тройното огледало в банята и ужасено се взираше в изображението си. Върху задните и части действително се мъдреше татуирана розичка.
— Идва ми да арестувам Трина — ядно промълви тя.
— По обвинение, че декорирала без разрешение задника на едно ченге — предложи Рурк, който току-що беше влязъл в банята. — Или пък за престъпно изобразяване на цвете.
— Струва ми се, че добре се забавляваш за моя сметка. — Ив сграбчи халата си и разгневено изгледа съпруга си.
— Скъпа моя, нима снощи не проявих съчувствие към проблема ти? Не положих ли огромно усилие да залича със зъби и език досадната татуировка?
Младата жена едва сдържа смеха си и здраво стисна зъби, подсещайки се, че положението никак не е забавно.
— Трябва да купя някакъв разтворител или препарат, с който да отстраня тази гадост.
— Защо бързаш толкова? Намирам, че татуировката е много… симпатична.
— Какво ще се случи, ако ми се наложи да взема душ или да се преоблека в управлението? Знаеш ли, че до края на живота ми ще ме вземат на подбив заради тъпата картинка на задника ми.
Рурк плъзна ръце под халата й и прошепна:
— Днес не си на работа.
— Ще се отбия в кабинета, за да проверя дали Фийни ми е изпратил някаква информация.
— Не вярвам да се случи нещо фатално, ако сториш това в понеделник сутринта. Днес имаме почивен ден.
— И какво ще правим?
Той се усмихна и плъзна ръката си надолу, върху розичката.
— Нали току-що го правихме.
— Струва си да го повторим — замислено изрече Рурк, — но мога да поизчакам. Какво ще кажеш да прекараме деня край басейна?
— Край басейна ли? Идеята ми се струва привлекателна.
— Едно уточнение — край басейна на вилата ми на остров Мартиника. — Рурк я целуна по устните и добави: — Не взимай никакъв багаж, освен дрехите на гърба ти.
Прекараха незабравими часове на Мартиника. Може би затова в понеделник сутринта Ив беше отпаднала и жадуваше за сън.
— Изглеждате уморена, лейтенант. — Пийбоди извади някакъв плик от чантичката за инструменти и сложи на масата две понички с крем. Сияеше от гордост задето беше успяла да ги внесе в кабинета на Ив без да ги подушат колегите й. — И май имате тен. Да не са ви облъчвали с ултравиолетова лампа?
— Не, вчера се попекох на слънце.
— Но нали валя цял ден?
— Не и там, където бях — промърмори Ив и отхапа от поничката. — Подготвила съм доклад за командира. Цитирала съм данните за вероятните убийци, дадени ми от Фийни, но ми се струва, че няма да удовлетворят Уитни. Все пак ще поискам хора за денонощно следене на заподозрените.
— Сигурно няма да ти бъде приятно да чуеш, че вероятността искането ти да бъде удовлетворено, е минимална. Тази сутрин ни разпратиха ведомствен документи за намаляване на излишните разходи.
— По дяволите. В случая разходите не са излишни и ще бъдат оправдани. Уитни може да въздейства на началника на полицията, а той да упражни натиск върху кмета. Разследваме две убийства, които живо интересуват представителите на медиите. Необходими са ни хора, за да можем час по-скоро да заловим престъпниците и да докажем, че полицията си върши работата.
Пийбоди се усмихна.
— Струва ми се, че репетирате речта си пред командира.
— Може би си права — въздъхна Ив. — Ако процентите от теста за вероятния убиец бяха малко по- високи, щях да си спестя усилието да убеждавам началството. Лошото е, че трябва да проверим толкова много хора. — Тя затвори очи и притисна с пръсти клепачите си. — Необходима ми е информация за всеки член на двете… секти, а те са над двеста души. Да речем, че отхвърлим половината, ако сведенията потвърждават невинността им. И все пак ще ни се наложи да следим стотина души, да проверяваме алибитата им.
— Което изисква много време — допълни Пийбоди. — Командирът може би ще отпусне няколко униформени, за да разпитат съседи и познати и да елиминират хората, които са вън от подозрение.
— Мисля, че никой от членовете на двете братства не е вън от подозрение. — Ив стана и се заразхожда из тесния си кабинет. — Сам човек не би могъл да повдигне мъртвия Лобар и да го привърже към пентаграма. Освен това убийците са използвали кола, за да пренесат трупа пред дома ми.
— Никой от главните заподозрени не притежава толкова голям автомобил.
— Може би транспортното средство е на някого от членовете на братството. Ще проверим в компютъра на транспортния отдел кой каква кола притежава. Ако не открием нищо, ще започнем проверка на автомобилите, взети под наем, както и на онези, които са били откраднати в нощта на убийството. — Тя нервно прекара пръсти през косата си.
— Твърде вероятно е колата да е била задигната от паркинг, където превозните средства се оставят за по-дълго време. В такъв случай може би кражбата не е била забелязана.
— Мисля, че трябва да проверим и тази възможност.
— Разбира се. Може би Фийни ще ни „отпусне“ някого от своите хора, който да търси необходимите ни сведения. Междувременно ти започвай, а пък моя милост отива на просия при командира. — Видеотелефонът избръмча и тя го включи. — Тук лейтенант Далас от отдел „Убийства“.
— Трябва спешно да разговарям с теб.
— Лоуис, не мога да повярвам, че ми с обаждаш. Ако си решил да обсъждаш обвиненията срещу клиента ти, свържи се с прокурора.
— Трябва спешно да поговорим — повтори адвокатът. Ив видя как той машинално започна да гризе елегантно подрязаните си нокти. — Искам да се видим някъде, където ще бъдем сами, и то възможно най- бързо.
Тя направи знак на Пийбоди да се отдръпне, за да не я забележи адвокатът. Сетне с престорено безразличие попита:
— Защо си се разбързал толкова?
— Не мога да го обсъждам по видеотелефона. В момента използвам портативното си устройство, ала дори това е рисковано. Искам да се срещнем.
— Ела в управлението.
— Не, не! Може би ме следят. Не съм съвсем сигурен. Взел съм всички предпазни мерки.
Ив се питаше дали е забелязал човека на Фийни, който го следеше, или пък чисто и просто страдаше от параноя.
— Стегни се, Лоуис. Кому е притрябвало да те следи?
