Икономът не успя да сдържи гнева си и процеди:
— Защо сте разпитвала Одри Мъръл?
— Опитах се да потвърдя нескопосаното ти алиби.
— Намекнала сте, че полицията ме разследва.
— Та това е самата истина.
Съмърсет вирна нос и високомерно заяви:
— Личният ми живот не ви засяга.
— Ще забравиш за личния си живот, докато приключа с разследването и открия истинския убиец. — Забеляза смущението му, но в момента не я беше грижа за накърненото му достойнство. — Ако искаш да отървеш кожата, послушай съвета ми: не отивай никъде сам и гледай да си осигуряваш алиби за всеки час на деня или на нощта. Много скоро някой ще умре, ако не успея да попреча на убиеца, който ще се постарае да хвърли вината върху теб.
— Ваше задължение е да защитавате невинните.
Ив, която беше тръгнала нагоре по стълбата, спря, обърна се и го изгледа.
— Знам си задълженията и трябва да те уверя, че блестящо ги изпълнявам. Всички казват, че съм добро ченге.
Икономът презрително изсумтя. Тя бавно слезе, опитвайки се да овладее гнева си.
— И сигурно имат право, тъй като прозрях защо ме намрази от първия ден, когато прекрачих прага на този дом и когато разбра, че Рурк ме обича. Лесно разгадах част от мотивите ти; дори начинаещо ченге би се досетило, че омразата ти е продиктувана от ненавистта ти към всички полицейски служители.
Лицето на Съмърсет се изкриви в презрителна гримаса.
— Съгласете се, че няма причина да изпитвам топли чувства към ченгетата.
— Позатрудних се, докато отгатна цялата истина. — Тя слезе още едно стъпало и погледна иконома право в очите. — Отначало си въобразявах, че съм я прозряла, но после разбрах, че има няколко причини да ме мразиш. Първо, не съм блестяща светска дама от обществото, в което се движи Рурк. Не съм ослепителна красавица със синя кръв, която да задоволи изискванията ти.
Въпреки че думите й го накараха да се засрами, Съмърсет кимна.
— Така е. Рурк можеше да има всяка жена от висшето общество.
— Има още нещо, което ми хрумна едва днес. Мразиш ме, защото не съм Марлена, защото си мечтаел Рурк да се ожени за нея. — Забеляза, че икономът пребледня като платно, но безмилостно продължи да говори: — Надявал си се той да вземе за жена девойка, която да ти напомня за дъщеря ти, но вместо това сега си принуден да живееш с някакво ченге. Гадна работа, а? Явно късметът ти не е проработил.
Обърна се и се отдалечи. Не видя как краката му се подкосиха, как той залитна и се хвана за перилото, сякаш думите й бяха юмрук, който го беше ударил право в сърцето.
Увери се, че е сам, седна на стъпалото и закри лицето си с длани; усети парещата мъка, която смяташе, че е преодолял с течение на годините.
Когато след двайсет минути Рурк се прибра, Съмърсет беше успял да се овладее. Ръцете му вече не трепереха, сърцето му не биеше лудо. Отново беше влязъл в ролята на идеалния иконом, който безупречно се справя със задълженията си.
Взе палтото на Рурк, като мислено се възхити от кройката му, и заяви:
— Лейтенантът е в нейния кабинет и би искала да разговаря с теб.
Младият мъж леко се усмихна — беше сигурен, че съпругата му не се е изразила толкова учтиво.
— Кога се прибра Ив?
— Преди около половин час.
— Сама ли е?
— Да.
Рурк разсеяно разкопча яката на ризата си. Денят му беше запълнен с неприятни и напрегнати заседания. Усещаше се напрегнат и имаше главоболие, което му се случваше много рядко.
— Записвай всички обаждания — обърна се към иконома. — Не искам никой да ме безпокои.
— Няма ли да вечеряш?
Рурк безмълвно поклати глава и тръгна нагоре по стълбата. През целия ден беше успял да потиска гнева си, но сега усети как отново го обзема неописуема ярост. Ала знаеше, че трябва да се овладее, че ще постигне успех, ако спокойно разговаря с Ив.
Но не можеше да забрави как снощи беше затворила вратата в лицето му, като че го изолираше от живота си. Не можеше да забрави лекотата, с която го беше сторила и се страхуваше, че не ще успее да остане спокоен и равнодушен.
Този път вратата на кабинета й беше отворена. „Защо не, нали е наредила да отида при нея“ — кисело си помисли той. Ив намръщено се взираше в екрана на компютъра, сякаш информацията не й се нравеше. На бюрото й имаше чаша кафе, което сигурно вече беше изстинало. Косата й стърчеше — навярно машинално беше прокарвала пръсти през нея. Рурк забеляза, че още не е свалила кобура си.
Галахад, който се беше настанил върху купчината доклади на бюрото, вирна опашка и разноцветните му очи лукаво проблеснаха, сякаш котаракът си мислеше:
Ив вдигна поглед и забеляза, че съпругът й изглежда спокоен и много елегантен в тъмния си костюм, въпреки че яката на ризата му беше разкопчана. Но сведената му глава, ръцете му, пъхнати в джобовете и начинът, по който се поклащаше заплашително, й подсказаха, че ненапразно ирландците се ползват с репутацията на скандалджии.
„Добре — каза си тя. — Каквото повикало, такова се обадило. Готова съм да ти се опълча.“ А на глас изрече:
— Да, трябва да поговорим. Би ли затворил вратата?
— Разбира се. — Рурк изпълни молбата й, прекоси кабинета и зачака. Предпочиташе противникът да предприеме първата атака, а той да нанесе ответния удар.
— Необходим ми е списък с имената на хората, които си убил. — Ив говореше делово като полицай с обвиняем. — Искам и списък на онези, които са ти помогнали да издириш злодеите.
— Ще получиш и двата списъка.
— Трябват ми и показанията ти с подробно описание къде и с кого си бил по времето, когато са били убити Бренън и Конрой.
За миг в очите му припламнаха гневни искрици, сетне те заприличаха на тъмносини заледени езера.
— Заподозрян ли съм, лейтенант?
— Напротив, искам да снема всички подозрения от теб, което ще опрости нещата.
— А това е най-важното за теб, нали?
— Не ми излизай с този номер! — изсъска тя и с нарастващ гняв си помисли, че не ще му позволи да я нервира със заяжданията си. — Повярвай ми, че е най-добре за всички да действам по установения ред, доколкото това е възможно. Съмърсет трябва да носи специална гривна, която ще ми помага да знам местонахождението му. Никога няма да се съгласи, ако го помоля, затова искам ти да го склониш.
— За нищо на света не бих го подложил на подобно унижение.
— Слушай — тя се изправи, — по-добре да изпита унижение, отколкото да отиде в затвора.
— Съмърсет е от хората, които държат на достойнството си.
— В момента не мога да щадя ничии чувства — и без това си имам достатъчно проблеми. Трябват ми факти, доказателства, нещо, за което да се хвана. Ако продължаваш да ме лъжеш…
— Никога не съм те лъгал.
— Скри от мен жизненоважна информация, което е равностойно на лъжа.
— Не, не е — отвърна Рурк и мислено се зарече да не й позволи да го изкара извън релси с отвратителната си принципност. — Предпочетох да те държа в неведение с надеждата, че ще те избавя от затруднено положение.
— Не съм те молила за услуга! — сопна се тя и почувства, че губи контрол над себе си.
— И няма да я получиш. — Той се приближи до барчето, покрито с призрачен купол, извади бутилка уиски и си наля малко в кристална чаша. Искаше му се да го изпие на един дъх.
Ив беше доловила ледените нотки в гласа му и знаеше, че е разгневен, но се старае да не го показва.
