глава, подканяйки съпруга си да обсипе с целувки шията й.
Безмълвно се докосваха, устните им жадно се търсеха, копнежът им беше като сладко мъчение. Когато Рурк я положи върху бюрото, тя се задъхваше и не обърна внимание на хартията, която изшумоля под нея. Притегли го към себе си и едва успя да прошепне:
— Не съм истеричка…
Той се засмя и си помисли, че я обожава.
— Разбира се, че не си — промълви и я облада.
Видя как златистите й очи помътняха, усети притискането на бедрата й, чу я да стене от удоволствие и да шепне името му.
— Вземи ме целият. — Той я повдигна и проникна още по-дълбоко в нея.
Въпреки че съзнанието й беше замъглено от насладата, разтърсваща тялото й, Ив разбра, че я моли да го приеме напълно и завинаги.
И се подчини.
По-късно поръчаха на автоготвача да им приготви супа. След втората чиния Ив почувства, че главата й се е прояснила достатъчно и че може да се заеме с най-важните задачи. Обърна се към Рурк и обясни, че има разрешение от Уитни временно да работи вкъщи.
— Ще уредя нещата си така, че да бъда на твое разположение.
Тя намаза с масло кифлата и замислено изрече:
— Налага се да се свържем с дъблинската полиция и съм сигурна, че ще ни съобщят и твоето име. — Престори се, че не забелязва дяволитата му усмивка и отхапа от кифлата. — Трябва ли да очаквам някакви изненади?
— В досиетата им е записано само онова, с което разполага и нюйоркската полиция.
— Което означава, че информацията е много оскъдна.
— Точно така. Може би има хора, които още си спомнят за мен, но нямат инкриминиращи ме доказателства. Винаги съм действал изключително предпазливо.
— Кой разследваше убийството на Марлена?
Усмивката на Рурк помръкна.
— Някой си инспектор Магуайър. Всъщност той не извърши никакво разследване, а само взе подкупите и обяви, че смъртта е настъпила вследствие злополука.
— И все пак полицейските досиета могат да се окажат полезни.
— Съмнявам се, че изобщо ще откриеш някакви сведения. Магуайър беше само един от полицаите, подкупени от картела, на чиято територия се бях осмелил да навляза. След това избухнаха Градските войни, които са продължили по-дълго в тази част на света. Когато бях малък още имаше хора, които се издържаха от войните, а разрушенията бяха навсякъде.
Спомняше си мъртъвците, писъкът на куршумите в нощта, стенанията на ранените и празните погледи на оцелелите.
— Богаташите живееха сред невиждано охолство — продължи той, — а бедните гладуваха и бяха принудени да крадат, за да се изхранят. Повечето полицаи, които бяха преживели ада на войната, се възползваха от хаоса, за да пълнят собствените си джобове.
— И Магуайър е бил един от тях.
— Точно така, не беше единствен. Много често кварталният полицай ме пребиваше, ако не му връчех подкупа. Но когато си в безизходно положение, предпочиташ да те набият, отколкото да дадеш последните си пари.
— Магуайър малтретирал ли те е?
— Не… не лично. По времето, когато се занимавах… с не съвсем почтени сделки, той вече беше шеф в полицията и караше подчинените да му вършат черната работа. — Рурк отпи от кафето си. — В повечето случаи успявах да го надхитря. Давах му подкуп само ако не можех да го избегна, но после съумявах да го открадна, фасулска работа е да обереш полицай, защото не очаква да стане жертва на крадец.
Ив изглеждаше смаяна от този нов, непознат за нея Рурк. След секунда се овладя и попита:
— Защо Магуайър е разследвал убийството на Марлена?
— Защото Съмърсет настояваше да повикаме полицията. Искаше хората, които я бяха… искаше да бъдат публично осъдени и справедливо наказани. Вместо това му изпратиха Магуайър, който дойде в дома ни и започна да го поучава, като укорително клатеше глава. Каза му: „Не си бил добър баща, приятелю. Трябвало е да държиш по-изкъсо хубавата си дъщеричка, та да не избяга от къщи.“ — Спомените събудиха гнева на Рурк, който стана и нервно закрачи напред-назад. — Идваше ми да го убия и той отгатна чувствата ми. Искаше да му посегна, защото знаеше, че шестимата придружаващи го полицаи ще ме смажат от бой. Заключението му гласеше, че Марлена е била непоправима наркоманка, която е попаднала в лоша компания. След като я изнасилили, „приятелите“ й се били изплашили, затова я убили. След две седмици Магуайър си купи нова кола, а жена му се подстрига, за да се виждат обеците й с диаманти. Шест месеца по-късно извадиха трупа му от реката — беше надупчен с куршуми.
Гърлото на Ив беше пресъхнало, но тя не откъсваше поглед от лицето на Рурк. Когато той замълча, побърза да го попита:
— Ти ли го уби?
— Не, някой ме беше изпреварил. Исках първо да отмъстя на най-големите виновници. — Той отново седна и добави: — Ив, Съмърсет няма нищо общо с убийствата, които извърших, дори не подозираше какви са плановете ми. Той не беше престъпник, а дребен мошеник и крадец.
— Не е необходимо да го защитаваш. Ще се постарая да снема подозренията от него. Залавям се за работа още сега и отново ще наруша правилника, като използвам компютъра ти. Предлагам да започнем със съставяне на двата списъка, за които ти споменах.
Рурк се изправи, взе ръката й и я целуна.
— Винаги ми доставя удоволствие да работя с теб, лейтенант.
— Не забравяй кой „командва парада“.
— Не се съмнявам, че често ще ми го напомняш. — Ив стана, а той я прегърна през кръста. — Съветвам те, когато отново се любим, да носиш значката си, за да не забравям кой е командирът.
Тя присви очи и се сопна:
— Не се опитвай да хитрееш. Никой не обича умниците.
— Грешиш. — Рурк целуна смръщеното й чело. — Аз съм влюбен в една хитруша.
Осма глава
Ив се взираше в имената, изписани на стенния монитор. Апаратурата, която Рурк беше инсталирал, беше мечтата на всеки компютърен специалист. Само той, Ив и Съмърсет имаха достъп до това помещение, което, за разлика от великолепно обзаведените стаи в къщата, беше почти спартанско.
Нито един от компютрите и устройствата за комуникации не бяха регистрирани, следователно служителите от компютърната охрана не можеха да проследят постъпващата и изходящата информация.
Рурк се настани зад подковообразното бюро и Ив си помисли, че съпругът й напомня на пират на кормилото на бързия си кораб. Не беше включил спомагателната уредба със свръхмодерния лазерен факс и апаратурата за холограми — очевидно засега не му бяха необходими.
Ив пъхна ръце в джобовете си и зачете имената на мъртъвците:
— Чарлс О’Мали, изкормен, 5 август 2042 г. Убиецът неизвестен. Матю Райли, изкормен, 12 ноември 2042 г. Доналд Кени, обесен, 22 април 2043 г. Майкъл Роуън, удушен, 2 декември 2043 г. Рори Макний, удавен, 18 март 2044 г. Джон Калхун, отровен, 31 юли 2044 г.
Тежко въздъхна и промълви:
— Ликвидирал си по двама всяка година.
— Не бързах: знаех, че няма да ми се изплъзнат. Искаш ли да прочетеш биографиите им? — Натисна клавиша и мониторът потъмня, но той продължи да се взира в него, сякаш четеше информация.
— Чарлс О’Мали, трийсет и три годишен, мошеник на дребно, склонен към полови извращения. Бил е
