той пиеше кафето си и следеше борсовите курсове по монитора. Още се чувстваше замаяна, когато стана и отиде под душа. Постепенно главата й се проясни, но едва когато излезе от кабинката за изсушаване си спомни съня си. Беше посегнала към халата си, но се вцепени, когато ужасяващите видения като мълнии прорязаха съзнанието й.
Отново видя студената стаичка, през чието мръсно прозорче примигваше червена светлина. Усети как гладът впива нокти в стомаха й. Вратата се отвори и баща й олюлявайки се влезе в стаята. Беше пиян, но не до забрава. Ножът, с който малката Ив се готвеше да отстрани мухъла от парченцето сирене, падна на пода.
Усети плесницата му, сетне настъпи най-страшното: той я просна на дъските, легна върху нея и я заопипва. Но момиченцето, което се опитваше да го отблъсне, не беше Ив, а Марлена. Марлена, чиято бяла рокличка беше разкъсана, а красивото й лице беше изкривено от страх и болка. Мъртвата и обезчестена Марлена, която лежеше сред локва кръв.
Ив се взираше в момичето, което беше загинало по толкова жесток начин — за кой ли път лейтенант Ив Далас се сблъскваше със смъртта. Понечи да вземе от леглото протритото, мръсно одеяло, за да покрие жертвата. Беше забранено, за да не се унищожи някоя улика, ала не можеше да остави горкото дете да лежи голо на пода.
Но когато се обърна и понечи да го покрие, видя не Марлена, а самата себе си със застинало в смъртта лице…
Сепна се, потръпна и побърза да облече халата си. Каза си, че на всяка цена трябва да прогони кошмарните спомени. Трябваше да залови някакъв умопобъркан престъпник и ако не го стореше бързо, щяха да загинат още хора. Не биваше да позволи на миналото си да я измъчва и да й попречи да си върши работата.
Облече се, напя си чаша кафе и отиде в кабинета си. Вратата между двете помещения беше отворена. Дочу гласа на съпруга си и пристъпи в неговия кабинет.
Рурк седеше зад бюрото си и разговаряше по видеотелефона, докато ръчно въвеждаше данни в компютъра си. Лазерният факс предаде едно съобщение и веднага сигнализира, че следва второ. Ив отпи от кафето си и продължи да наблюдава как съпругът й навярно купуваше и продаваше малки галактики, докато разговаряше с някого.
— Радвам се да те чуя, Джак. Да, отдавна не съм се обаждал… — Той се обърна към факса, прегледа съобщението и изпрати отговор. — Чух, че си се оженил за Шийла. Колко дечица имате? Шест ли? Боже мой! — Гърлено се засмя, натисна няколко клавиша на компютъра, при което се сдоби с контролния пакет от акции на някакво западащо издателство. — Научил си за женитбата ми, а? Вярно е, оженихме се през лятото. Да, съпругата ми работи в полицията. — Усмихна се й възкликна: — Какво съмнително минало, Джак? Нямам представа за какво говориш. Нали знаеш, че спазвам законите по-стриктно и от енорийски свещеник. Да, много е красива. И не само това, ами притежава и забележителен характер. — Рурк се извърна от монитора и не обърна внимание на сигнала за постъпващо съобщение. — Поводът, по който те търся, е сериозен, Джак. Навярно си научил какво се е случило с Бренън и с Шон. Да, тъжна история. Моята съпруга-ченге установи, че нещо ги е свързвало и че убиецът иска да отмъсти на мен заради О’Мали и останалите… — Заслуша се в думите на приятеля си, стана и отиде до прозореца без да обръща внимание на сигналите от комуникационната апаратура. — Точно така. Имаш ли някакви идеи? Ако ти хрумне някоя, ако откриеш нещо, потърси ме тук. Междувременно ще уредя със семейството ти да заминете за няколко седмици. Имам вила на брега на океана, която ще хареса на близките ти. Не, Джак, това е моя работа; не искам още някоя вдовица или осиротели деца да тежат на съвестта ми. — Отново се засмя, но очите му останаха сериозни. — Сигурен съм, че можеш, но предлагам да оставим това на моята съпруга, а ти и семейството ти временно да напуснете Дъблин. Още днес ще ти изпратя всичко необходимо, сетне отново ще поговорим. Поздрави Шийла от мен.
Ив заговори едва когато съпругът й прекъсна връзката.
— Нима възнамеряваш да „евакуираш“ всички жертви, набелязани от убиеца?
Рурк, комуто очевидно стана неприятно, че е чула разговора му, отговори:
— Да. Нали не е забранено?
— Не. — Тя се приближи до него и остави кафето си, сетне обгърна с длани лицето му.
— Обичам те, Рурк.
Сърцето му подскочи — тя почти никога не изразяваше чувствата си.
— И аз те обичам.
Тя леко се усмихна и го целуна по устните.
— Чух те да казваш, че съм твоето ченге. Вярно ли е?
— Да — винаги си била такава… от деня, когато искаше да ме арестуваш.
Ив наклони глава.
— Едва ли си го осъзнал, но когато говореше с приятеля си от Дъблин, акцентът ти, както и ритъмът на речта ти се промениха.
— Нима? — Той действително не го беше осъзнал и дори му стана неприятно. — Много странно.
— Хареса ми. — Ив го прегърна и се притисна към него. — Беше много… секси.
— Не думай. — Ръцете му се плъзнаха надолу, към стегнатото й задниче. — Скъпа моя, ако си падаш по… — Погледна встрани, лукаво се усмихна и каза: — Добро утро, Пийбоди. — Ив подскочи и изруга, когато той я задържа в прегръдката си. — Очертава се прекрасен ден, нали?
— Да, аз… моля да ме извините. Моля за извинение, лейтенант — добави тя, когато началничката й хвърли унищожителен поглед. — Наредихте ми да дойда точно в осем… и тъй като никой не ни посрещна, се качих на втория етаж и… ето ме тук. А Макнаб…
— Идва по петите й. — Ухиленият млад мъж застана на прага. — Явявам се по ваша заповед, лейтенант. Разрешете ми да ви кажа, че домът ви е… Света Богородице!
Очите му се разшириха от изумление и той толкова стремително изтича към апаратурата, че Ив машинално посегна към оръжието си.
— Майчице, каква прелест! Вие сигурно сте Рурк. — Сграбчи ръката на домакина и ентусиазирано я раздруса. — Радвам се да се запозная с вас. В отдела имаме един от вашите модели 2000 — страхотен е. Ако не беше скапаният бюджет, щяха да ни отпуснат още по-нов модел. У дома се опитвам да възстановя стар мултимедиен компютър, ще бъде върхът. Хей, с това чудо можете да се свързвате с цялата галактика, нали?
— Така казват — промърмори Рурк и иронично повдигна вежда, когато младежът заоглежда системата за комуникации.
— Макнаб, овладей се! — нареди му Ив.
— Слушам, лейтенант. Обаче това тук е върхът. — Гласът му потрепери. — Не обикновен връх, а истински Еверест! Колко функции едновременно може да изпълнява?
— Триста — отговори Рурк и побърза да се приближи до Макнаб, за да му попречи да докосне апаратурата. — Пробвал съм и не е засичал.
— Радвам се, че живея във века на подобни технически постижения. Господин Рурк, сигурно е прекрасно човек да работи във вашия изобретателски отдел.
— Можеш да подадеш молба за постъпване — кисело се обади Ив. — Защото ще те изхвърля от полицията, ако не благоволиш да се размърдаш и да се занимаеш с моя компютър.
— Веднага, лейтенант. Трябва да я убедите да смени домашния си компютър с по-добър — обърна се той към Рурк. А онзи, с който работи в управлението, е направо за боклука.
— Ще видя какво може да се направи. — Той се усмихна след отдалечаващия се Макнаб. — Интересни колеги имаш, лейтенант.
— Ако Фийни скоро не се върне, ще се застрелям. А сега отивам да държа под око малкия.
Пийбоди понечи да я последва, но Рурк промълви:
— Може ли да поговорим за малко? — Пристъпи към вратата на съседния кабинет и доволно кимна като чу как Ив и младежът разгорещено спорят. Обърна се отново към Пийбоди и заяви: — Задължен съм ти.
Младата жена го погледна право в очите.
— Не знам за какво говорите. Лейтенантът и ние от отдела сме ви благодарни, задето ни помагате при разследването.
