— Навярно е намислил да я убие в някой публичен дом и то възможно най-долнопробен. Рурк, какви „заведения“ притежаваш в този район.
При друг случай той не би пропуснал да се пошегува, но сега извади своя джобен компютър и поиска необходимите данни.
— Мои са две сгради на тази улица. Едната е ресторант, а на втория й етаж се намират апартаменти, които до един са заети. В другата се помещават малък хотел с бар, който подлежи на ремонт.
— Как се нарича?
— „Уест Сайд“.
— Пийбоди, какво стана с данните, които бяха поискала? — Ив зави на Седмо авеню към центъра на града, като мина на червен светофар и предизвика протестите на разгневените минувачи. — Пийбоди, чуваш ли ме?
— Един момент. Ето: хотел „Уест Сайд“ се намира на Западна четирийсет и трета улица №522. Има разрешително за продажба на алкохол и за компаньонки. Разполага със сепарета за пушачи. Бившият собственик Дж. П. Феликс е бил арестуван през януари 2058 година, заради нарушаване на два параграфа от закона за нравствеността, а именно програма със секс на живо без специално разрешително, както и нелицензирани хазартни игри. Хотелът е бил конфискуван от градската управа и продаден на търг през септември 2058-а. Купувач — „Рурк Индъстрийс“.
Ив зави по Четирийсет и трета улица и промърмори:
— Рурк, знаеш ли къде се намира номер 522?
— Не — разсеяно отговори той, защото пред очите му сякаш беше красивото, усмихнато лице на Джени. — Човек от отдела за покупки на недвижими имущества присъства на търга. Не съм виждал сградата, а само документите за покупката й. — Погледна през стъклото и забеляза как някакъв хлапак набързо организира на тротоара хазартна игра, докато още по-младият негов „партньор“ се озърташе за полицаи и патрулиращи дроиди. Рурк си помисли, че искрено се надява хлапетата да направят удар, сетне продължи обясненията си: — Един от моите архитекти е изготвил плановете за преустройството, но и тях не съм виждал.
— Няма значение. — Ив рязко спря и паркира редом с друга кола пред хотела, после включи светлинното табло с надпис „нюйоркска полиция“, което донякъде й гарантираше, че при завръщането си няма да намери автомобила си разглобен на части. — Ще разпитаме служителя на рецепцията.
Преди да влязат, тя забеляза, че системата за охрана не работи. Минаха покрай бара и се озоваха в слабо осветено фоайе, в ъгъла на което имаше голяма саксия с растение с пожълтели листа. Армираното стъкло на рецепцията беше издраскано и напукано. Вратата към хотелските помещения зееше широко отворена. Дроидът на рецепцията се беше свлякъл на стола си и главата му беше подпряна на плота.
— По дяволите! Онзи ни е изпреварил! Може би още е тук. — Ив извади оръжието си. — Ще проверим всички стаи. Ако някой не отговори на почукването ни, ще избием вратата.
Рурк отвори чекмеджето под главата на дроида и извади някаква карта.
— Ето шперцът. Мисля, че ще ни улесни.
— Добре. Ще се качим по стълбите.
Почти всички стаи на първия етаж бяха празни. В една от тях откриха проститутка, която спеше след изнурителната си нощна работа. Когато я събудиха, не скри раздразнението си от присъствието на полицията и заяви, че нито е видяла, нито е чула нещо. На втория етаж се натъкнаха на останки след бурен купон, включително шепа таблетки с наркотици, разхвърляни на пода като играчки, които са забравени от палави деца.
Когато се заизкачваха към третия етаж, на площадката на стълбището, чиито стени бяха покрити с най-различни графити, откриха някакво момченце. Беше на не повече от осем, лицето му беше бледо и изпито, а пръстите му стърчаха от скъсаните му гуменки. Под дясното му око имаше голяма синина, а в скута му се беше свило котенце.
— Ти ли си Далас? — попита хлапето.
— Да. Но откъде знаеш името ми?
— Онзи чичко каза, че ще дойдеш и ми даде два долара, за да те чакам.
Ив приклекна до него и усети, че сърцето й ускори ритъма си. Лъхна я миризма, която й подсказа, че момченцето не се е къпало поне няколко дни.
— Какъв чичко?
— Ами онзи дето ми заръча да те чакам. Рече, че ще ми дадеш още два долара, ако ти кажа онова нещо.
— Хайде, говори!
Малчуганът лукаво я изгледа.
— Човекът рече, че ще ми бутнеш два долара.
— Добре. — Тя бръкна в джоба си и се постара да говори спокойно и усмихнато. — Хайде, кажи ми го.
Момченцето грабна банкнотите и ги стисна в мръсното си юмруче.
— Рече… — То притвори клепачи и изрецитира: — „Това е третата, но не и последната. Ти беше бърза, но все пак закъсня. Дори най-голямото богатство на света не ще помогне на копелето от Ейре да избегне възмездието. Амин.“ — Малкият отвори очи и се ухили. — Казах го точно както ми рече чичкото. Знаех си, че няма да се изложа.
— Браво на теб. Ако не мръднеш от тук, ще ти дам още два долара. Пийбоди, погрижи се за него. Обади се в Организацията за защита на децата, после го накарай да опише „чичкото“. Рурк, ти идваш с мен. Трета жертва, трети етаж… — промърмори като на себе си. — Третата врата.
Приготви оръжието си и силно почука, сетне прошепна:
— Чувам музика. — Наклони глава, опитвайки се да различи мелодията.
— Това е ирландски танц. Джени обичаше да танцува. Сигурен съм, че е вътре.
Преди да натисне дръжката на врата, Ив го хвана за рамото.
— Отдръпни се. Ще вляза първа. — Отключи и прекрачи прага, като се приведе, готова да използва оръжието си.
Барманката, която бе обичала да танцува, висеше на въже, прикрепено към тавана. Пръстите на краката й едва докосваха дървения стол. Въжето толкова силно се беше врязало в шията й, че по гърдите й капеше кръв, която блестеше върху бялата й кожа. Дясното й око беше извадено, ръцете й бяха увиснали като на парцалена кукла. Ив забеляза, че пръстите й бяха разкървавени от дърпане на въжето.
Игривата музика се разнасяше от малка компактдиск уредба под стола. Статуетката на Светата Дева стоеше на пода с лице към мъртвата.
— Мръсник! Долно копеле! — възкликна Рурк и почувства, че му причернява от гняв. Втурна се в стаята, като едва не събори Ив, която се опита да го изблъска назад. — Махни се от пътя ми! — Очите му студено проблясваха, като стоманено острие. — Не се опитвай да ми попречиш!
— Няма да стане. — Ив реагира машинално — блъсна го в стената и допря лакът до гърлото му. — Не бива да я докосваш! Ясно ли е? Не бива! Мъртва е и не можеш да й помогнеш. Погледни ме, Рурк! Погледни ме!
Той едва чуваше гласа й, защото ушите му бучаха, но успя да откъсне поглед от обесената и се втренчи в очите на жена си.
— Сега идва моят ред. Позволи ми да се опитам да отмъстя заради нея. — Ив говореше тихо, но твърдо като на всеки опечален роднина. Искаше й се да го прегърне, да притисне страната си до неговата, вместо това продължи да притиска с лакът гърлото му. — Не трябва да влизаш, за да не заличиш евентуалните улики. Моля те, чакай ме навън.
Рурк успя да си поеме въздух, въпреки че усети пареща болка в белите си дробове. Съзнанието му отчасти се проясни, макар все още да му се виеше свят. Тръсна глава и промълви:
— Нарочно е оставил стола под нея така, че тя да го докосва с пръстите си, докато е имала достатъчно сили. Задушавала се е, сърцето й е биело до пръсване, но е знаела, че ще остане жива, докато успява да запази равновесие. Смъртта й е била особено мъчителна.
Ив отпусна лакътя си и сложи ръце на раменете му.
— Нямаш никаква вина. Запомни, че не си виновен.
