Приближи се и постави кутията пред момчето.
— Хайде, вземи си.
Хлапакът посегна към храната, сетне отдръпна ръка, сякаш се страхуваше, че му устройват капан.
— Мога ли да ям от всичко?
— Разбира се, стига да не ти прилошее. — Рурк си взе един пържен картоф и забеляза, че количката е изчезнала.
— Онази жена винаги ли е толкова заядлива?
— Ъ-хъ. По-големите момчета й викат Шпионката, щото все ги клевети на полицейския дроид. Знаеш ли, има и оръжие — от ония, дето зашеметяват — и го крие в количката си. Обаче видях, че я беше шубе от теб.
Рурк си взе още един пържен картоф и повдигна вежди, когато видя как Кевин набързо изяде шоколадовите бонбони. Навярно горчивият опит беше научил момчето, че животът е твърде несигурен, за да запази най-хубавото за накрая.
— Разкажи ми за човека, който те помоли да почакаш лейтенант Далас.
— Ами… какво да ти кажа… човек като човек. — Кевин си взе още една наденичка и подаде парче от нея на котенцето. Рурк забеляза, че момчето се хранеше като животното — нахвърляше се върху храната, като забравяше за всичко останало.
Две полицейски коли с включени сирени завиха иззад ъгъла, последвани от камионетката на „метачите“. Кевин се вцепени.
— Няма да ти сторят нищо — промълви Рурк.
— И ти ли си ченге?
Младият мъж искрено се разсмя, а момчето колебливо се усмихна. При вида на полицаите Кевин изпита желание отново да сграбчи ръката на Рурк, но се страхуваше, че непознатият ще го помисли за страхливец. Затова само пристъпи по-близо до него и разсеяно си каза, че човекът мирише хубаво… почти като соевите наденички.
— Бог да те благослови. — Рурк въздъхна и шеговито разроши косата му. — Успя да ме разсмееш и за миг ме накара да забравя случилото се. А сега ще ти кажа, че и аз като теб съм израснал на улицата. Хайде, пийни от оранжадата, преди да си се задавил с храна.
Кевин послушно отпи от кутийката и промърмори:
— Онзи човек говореше като теб.
— Как?
— Нали се сещаш… като че пееше. — Той натика в устата си цяла шепа пържени картофки.
— Ирландецът навсякъде ще го познаеш по говора — промърмори Рурк. — Как изглеждаше?
— Не се сещам. Май беше висок.
— Млад ли беше или стар?
Кевин се замисли, сви рамене, оригна се и заяви:
— Сигурно му е било горещо.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Носеше дълго палто, шапка, шал и ръкавици. Вонеше на пот. — Момчето стисна носа си и забели очи, после отново посегна към храната.
— Затвори очи — нареди Рурк и леко се усмихна, щом хлапето доверчиво се подчини. — Кажи ми какви обувки нося… но без да се опитваш да ги погледнеш.
— Черни. Лъскави са и не скърцат, когато ходиш.
— Браво. А какви бяха неговите?
— Също черни, обаче с червена ивица отстрани. Всъщност бяха от ония маратонки, по които си падат големите момчета. Бяха поизносени, но всички викат, че така ставали по-готини.
— Добре. А сега ми кажи какъв цвят са очите ми.
— Истински сини… като на човек от рекламна снимка.
— А на онзи какъв цвят бяха?
— Ами… май бяха зелени, обаче не приличаха на очите на Доупи. Не съм много сигурен за цвета им, ама знам, че бяха жестоки. Не като твоите, когато се караше на Шпионката. Неговите бяха хем жестоки, хем изплашени, а това е по-страшно, щото не знаеш какво да очакваш от изплашения жесток човек.
— Прав си — промълви Рурк и го прегърна през раменете. — Справи се отлично. Лейтенант Далас би казала, че от теб ще стане добро ченге.
Кевин отново се оригна и поклати глава.
— Кофти професия.
— Така е. Кой насини окото ти?
Момчето леко се отдръпна и заяви:
— Никой. Блъснах се в гардероба.
— Често ми се случваше, когато бях на твоята възраст. Слушай, майка ти знае ли къде си? Няма ли да се безпокои за теб?
— Не. Работила е до късно и сега спи. Побеснява, ако съм вкъщи и случайно я събудя.
Рурк повдигна брадичката му и го погледна в очите. Не беше успял да спаси Джени и това щеше да го измъчва до края на живота му. Но поне можеше да помогне на момчето.
— Харесва ли ти да живееш при нея?
Кевин си помисли, че непознатият прилича на ангела, когото беше видял в един филм по телевизията.
— Нямам къде другаде да живея.
— Питам те дали искаш да останеш при майка ти или предпочиташ да те вземат хората от Организацията за защита на децата.
Хлапето преглътна, сетне прошепна:
— Страхувам се от тях. Чувал съм, че поставяли децата в килии, после ги продавали.
— Не е вярно — каза Рурк, но си спомни, че като дете беше предпочел баща му да го пребива, отколкото да го изпратят в сиропиталище.
— Мога ли да дойда с теб? Ще работя усърдно, повярвай ми.
— Може би някой ден действително ще работиш за мен. — Рурк го погали по главата. — Познавам едни хора, които положително ще харесаш. Ако искаш, ще уредя да живееш при тях. Надявам се, че взаимно ще си допаднете.
— Искам и Доупи да дойде. — Кевин беше готов да се раздели с майка си, която често плачеше и също така често го биеше, но не и с котенцето.
— Разбира се.
Хлапето прехапа устни и погледна към сградата.
— Трябва ли да се връщам там?
— Не — отговори Рурк и си помисли, че с пари може да се купи всичко, дори свобода.
Ив излезе от хотела и с раздразнение забеляза, че Рурк и момчето още са на улицата. Разговаряха с жена с тъмносин костюм и със строго лице — навярно беше от социалната служба. Ив се запита защо още са тук. Не й се искаше да присъстват на изнасянето на тялото.
— Всички веществени доказателства са надлежно прибрани, лейтенант — обади се Пийбоди. — Сега ще изнесат жертвата.
— Кажи им да почакат пет минути.
След малко жената от социалната служба си тръгна заедно с момчето, което, за огромна изненада на Ив, се обърна и лъчезарно се усмихна на Рурк.
— Както обикновено социалните работници не си дават много зор — кисело отбеляза тя, когато се приближи до съпруга си.
— Бездомните и изоставените деца в този град са много, а някои общински служители не взимат особено присърце работата си. — Той се обърна и страстно я целуна, което я накара да се изчерви. — За щастие има деца, които сами се справят с трудностите.
— Забранявам ти да ме целуваш, когато съм на работа. — Ив се огледа, за да провери дали са ги
