нюйоркската полиция, лейтенант.
— Позволете да обърна вниманието ви на факта, че наскоро служебната ми кола беше взривена и че още не съм получила друга. Реших да използвам лично превозно средство, което не е забранено от устава.
Тибъл присви очи.
— По дяволите, защо не са ти дали автомобил?
— Молбата ми не е била придвижена поради кой знае какви причини. Днес сътрудничката ми подаде нова молба, при което й е било отговорено, че все някога ще получа превозно средство.
Тибъл раздразнено въздъхна.
— Празноглави бюрократи! В осем часа ще имаш кола.
— Благодаря, сър… Позволете ми да продължа. Безсъмнено днешната операция се провали. Все пак детектив Макнаб успя да разбере, че престъпникът се обажда от Лакшъри Пауърс. Моля да ми разрешите да се включа в групата, която ще участва в претърсването на сградата.
— Нима възнамеряваш да бъдеш навсякъде?
— Да, сър.
— Хрумвало ли ти е, че започваш да губиш обективността си? Че започваш да доказваш на убиеца колко е некадърен и глупав в сравнение с теб? Питам се дали разследваш серия от жестоки убийства, лейтенант, или се забавляваш с играта му?
Ив мислено призна, че Тибъл има право, но реши да не отстъпва.
— Извинете, че ви възразявам, сър, но в момента разследването е свързано с тази… игра. Признавам, че поведението ми е било… нестандартно и обещавам, че това няма да се повтори.
— По дяволите, как да те мъмря, след като винаги ме изпреварваш с извинения. — Той се изправи. — Смятай, че официално си порицана. Но, между нас казано, поведението ти не ми се стори „нестандартно“, както благоволи да се изразиш. Гледах видеозапис на операцията и забелязах, че командите ти бяха уместни и изречени без никакво колебание. Планът ти също беше безпогрешен. Откъде се взе този проклет пудел — едва чуто промърмори той. — Отгоре на всичко не си получила исканото подкрепление по въздуха, за което някой в контролната кула ще трябва да отговаря. Приеми, че имаш официалната ми подкрепа. А сега… — Тибъл взе от бюрото малък прозрачен глобус, пълен с проблясваща синя течност и го разклати — повърхността на миниатюрното море се набразди от вълни. — Сега трябва да обмислим стратегията ни. Сигурен съм, че медиите ще раздухат днешния ни неуспех, но ще приемем удара с гордо вдигнати глави. Най-важното е дали нашият човек отново ще те потърси.
— О, непременно ще се обади — не ще се въздържи. Предполагам, че няма да го направи веднага. Ще се цупи, ще получи нервна криза и ще мисли как да ме нарани физически. В болното му съзнание се е загнездила мисълта, че съм го измамила, че съм се опитала да разваля играта му. А да мамиш е грях, затова Бог трябва да ме накаже. Сигурна съм, че е изплашен, но и вбесен. — Поколеба се и реши да бъде откровена. — Не вярвам да се върне в Лакшъри Тауърс. Може да е всякакъв, ала не е глупак. Положително е разбрал, че сме узнали откъде се обажда. Днес усети капана, следователно инстинктивно „надушва“ ченгетата. Беше ни в ръцете, но го изпуснахме. Но ако открием бърлогата и апаратурата му, можем да смятаме, че сме го заловили.
— Тогава не губи време, а действай.
Ив се отби в канцеларията си, за да направи копия от аудио– и видеозаписите на операцията, за да ги проучи много внимателно.
— Нали те помолих да се прибереш вкъщи — промърмори, когато видя, че Рурк я чака.
Той стана и погали страната й.
— Тибъл смъкна ли ти кожата?
— Напротив, беше много мил като се има предвид неуспехът ми.
— Провалът не беше по твоя вина.
— Не е важно кой е виновен, а кой носи отговорността.
Рурк се засмя и сложи ръце на раменете й.
— Искаш ли да те заведа на истински бой с кучета?
Ив също се засмя.
— Може би ще отидем, но по-късно. Искам да направя копия на записите, после ще се включа в екипа, който ще претърсва Лакшъри Тауърс.
— Днес не си хапвала нито залък.
— Ще си взема нещо от закусвалнята. — Уморено потърка челото си и възкликна: — По дяволите, бяхме на косъм от успеха! На косъм! Недоумявам какво е подсказало на престъпника, че сме му устроили капан. Дали е видял през витрината как Бакстър посяга към оръжието. Или пък някой от нашите хора го е наблюдавал прекалено очебийно? Или пък просто ни е „надушил“?
— Предлагам аз да видя записите… с очите на човек, който години наред се е озъртал за ченгетата.
— Какво пък, няма да навреди. — Тя се обърна към компютъра и поиска да дублира всички оригинални файлове.
— Предполагам, че ще можеш добре да го разгледаш, когато влиза във фоайето. Лицето му почти не се вижда, но има вероятност нещо да ти се стори познато. Сигурна съм, че познаваш този човек, Рурк.
— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна.
— Не знам кога ще се прибера. — Ив му подаде копията. — Не ме чакай, легни си.
Взе си от закусвалнята сандвич със сирене, шоколадче и кутия пепси, което предпочете пред отвратителното кафе. Накара да поставят в плик оскъдната й вечеря, взе го и отиде в залата за конференции на втория етаж на Лакшъри Тауърс, където Макнаб беше устроил своя щаб.
— Откри ли нещо — побърза да го попита тя.
— В тази сграда гъмжи от мега видеотелефони, лазерни факсове и какви ли не още чудеса на съвременната електроника. Проверяваме всеки апартамент, но засега не сме открили свръхмощна апаратура като тази на нашия човек.
Ив остави на масата плика, хвана брадичката му и обърна лицето му към себе си. На челото му имаше огромна подутина, а над дясната му вежда имаше дълбока драскотина.
— Добре си се подредил. Беше ли на лекар, за да ти даде някакъв мехлем за грозното ти лице?
— Нищо ми няма, само дето при падането си ударих главата. Проклетото куче се хвърли в краката ми като футболист по време на финален мач. — Той замълча и неловко се размърда на стола, при което няколкото му златни обици задрънчаха. — Вижте, лейтенант, искам да ви се извиня заради неподчинението си по време на операцията.
— Не си искрен. Беше те яд на мен и гневът ти още не е преминал. — Тя извади кутийката с пепси и я отвори. — Не беше прав, сега е същото. Не желая извиненията ти. Никога не оспорвай заповедите на началството по време на операция, в противен случай има опасност да загубиш службата си вместо да напреднеш. Тогава ще бъдеш принуден да си търсиш работа в частна охранителна фирма и до пенсия да се завираш в някоя тъмна стаичка, подслушвайки как двама души се любят.
Макнаб действително кипеше от гняв, но не прекъсваше работата си със скенера; забеляза, че на осемнайсетия етаж има мощна апаратура за комуникации. След секунди промърмори:
— Признавам, че още ме е яд, а също и че неподчинението ми е непростимо. Но моля да ме разберете — понякога по цял месец не излизам от стаята си в управлението. Зарадвах се, че ще присъствам на залавянето на престъпник, а вие побързахте да се отървете от мен.
Докато наблюдаваше гладкото му, невинно лице, тя се почувства безкрайно уморена и остаряла.
— Макнаб, участвал ли си в ръкопашен бой освен по време на обучението?
— Не, но…
— Насочвал ли си оръжието си към човек, не към мишена?
Младежът се намръщи.
— Не съм и признавам, че не обичам да се бия.
— Силата ти е ей тук. — Тя докосна скенера. — Много добре знаеш колко инженери кандидатстват за
