и му бе съдено да бърше локвите от разлети питиета или от урина, да мие тоалетни и умивалници и да проветрява стаите на проститутките.
Преди пет години и два месеца беше назначен на тази „висока длъжност“ и едновременно беше улучен от стрелата на Купидон, когато видя Лорета да изпълнява пируети в аквариума.
Кожата й с цвят на отлежало уиски блестеше под светлината на прожекторите, абаносово черните й къдрици се открояваха на фона на яркосинята вода в аквариума. Очите й зад предпазните очила бяха лилави.
Пат се изправи, вдигна стола, после извади от джоба си миниатюрната бутилка уиски, с която никога не се разделяше, и я пресуши на един дъх.
Беше на двайсет и седем, когато за първи път видя красивата Лорета, и беше пристигнал в Америка само преди два дни. Принуден беше скоропостижно да напусне Ирландия заради неприятности с блюстителите на закона и защото не можеше да плати комарджийските си дългове. А в Ню Йорк беше срещнал своята голяма любов.
А ето че днес, пет години по-късно, продължаваше да търка пода на бара и да събира монетите, изпаднали от джобовете на клиентите, които често бяха по-пияни дори от него. И за кой ли път да скърби за своята Лорета. Напуснала го беше, защото не можеше да търпи пиянството му.
С Пат бяха странна двойка. Лорета беше висока метър и осемдесет и тежеше поне сто килограма, а той беше дребничък и слаб; някога мечтаеше да стане жокей, но никога не успяваше да се яви на ранните утринни тренировки поради махмурлука си. Косата му беше морковено оранжева, лицето му бе обсипано с лунички. Лорета обичаше да казва, че тъжните му момчешки очи са покорили сърцето й.
Първият път й плати, за да се люби с него. Не й се сърдеше — в края на краищата по този начин тя си изкарваше хляба. Когато спа с нея за втори път, й връчи парите и я попита дали иска да я заведе в сладкарница и да си поговорят. На третата им среща й занесе огромна кутия с марципанени бонбони и тя легна с него безплатно.
След няколко седмици се ожениха. Цели три месеца след това Пат не изпи нито глътка алкохол. После не издържа на изкушението, отново посегна към бутилката и предизвика гнева на съпругата си.
В продължение на пет години ту се отказваше, ту отново започваше да пие. Веднъж дори обеща на Лорета, че ще постъпи в клиника за алкохолици и наистина щеше да го направи, но отново се напи и вместо в клиниката отиде на конните състезания, които още му бяха слабост.
А сега тя искаше развод и сърцето му беше разбито. Пат се облегна на дръжката на уреда за почистване на пода, втренчи се в синята вода на гигантския аквариум и въздъхна.
Тази вечер Лорета беше участвала в две представления. Държеше на кариерата си, което предизвикваше уважението на Пат. Дори не й се сърдеше, че подновява разрешителното си за компаньонка. За „услугите“ си тя получаваше много повече, отколкото за участието си в синхронния балет и с Пат даже обмисляха да си купят къщичка в предградията.
Днес беше отказала да разговаря с него въпреки усилията му да спечели благоволението й. След края на представлението се беше загърнала с раираната хавлия, която й беше подарил за рождения ден и го беше отминала без да пророни нито дума.
Изхвърлила го бе не само от апартамента, но и от живота си и Пат се страхуваше до смърт.
На задната врата, откъдето приемаха доставките, се позвъни. Той тъжно поклати глава и промърмори:
— Господи, как лети времето. Ето че вече е утро.
Олюлявайки се отиде до блиндираната врата, с усилие нагласи кода и я отвори. Застана на прага и недоумяващо се втренчи в мрака, откъдето се появи човек с черно палто и му се усмихна.
— Още… още е тъмно, нали? — изфъфли Пат.
— Казват, че най-тъмно е преди зазоряване. — Човекът пристъпи към него и му протегна ръка, защитена с ръкавица. — Помниш ли ме, Пади?
— Познаваме ли се? И вие ли сте от Ирландия? — Пат машинално пое протегнатата ръка и дори не усети лекото убождане. След секунда политна напред.
— От Ирландия съм, Пади, и ще те изпратя там. — Остави изпадналия в безсъзнание да лежи на пода и побърза да заключи вратата. После грабна жертвата си — дребничкият Пати се оказа много лек — и я занесе в салона на бара. Щом се озова там, постави куфарчето си на масата и извади всичко, което щеше да му бъде необходимо.
Провери лазера като за миг го насочи към тавана, и доволно се усмихна. Леките белезници бяха изработени от материал, одобрен от НАСА–2. Сетне извади видеотелефона, който беше оборудван с огромна батерия и със заглушител. Откри контакт зад бара и включи устройството.
Тихичко си затананика и включи системата за изпразване на аквариума. Развеселено си помисли, че звукът от изтичащата вода напомня бълбукането на водата в запушена тоалетна. Приближи се до Пат и го ритна в ребрата. Но онзи дори не помръдна.
Човекът с черното палто въздъхна, наведе се и опита пулса му. Разбра, че чистачът е мъртво пиян, освен това му беше инжектирал повече от необходимия транквилант. Леко раздразнен от грешката си, взе спринцовка, пълна с амфетамин и заби иглата в отпусната ръка на жертвата си.
Пат се размърда и едва чуто изстена.
Този път човекът в черно се вбеси и затрепери от гняв.
— Събуди се, мръсно копеле! — заудря шамари на Пат, искаше да го събуди, за да усеща всичко, което щеше да му стори. Когато плесниците не помогнаха, заблъска с юмруци главата на жертвата си, докато бликна кръв и се просмука в ръкавиците му.
Пат тихо изстена, но не дойде в съзнание.
Човекът се задъхваше, очите му се насълзиха. Имаше на разположение само два часа! Нима Бог очакваше от него да извърши чудото? Нима трябваше да предвижда всичко? Нима Бог го беше изоставил заради провалите му?
Ако не беше намесата на онази Далас, досега щеше да е свършил с мръсното прасе Брайън. Щеше да наблюдава Пат още два дни и да изучи навиците му… Тогава щеше да разбере, че чистачът вечно е пиян и нямаше да бърза с упойката.
Дочу трясък и стреснато примигна, осъзнавайки, че е запратил тежък стол зад огледалото зад бара.
„Голямо чудо!“ — помисли си. Това беше само едно гнездо на порока в този порочен град. Искаше му се да го срине до основи, да го запали и с удоволствие да наблюдава огромните пламъци.
Та нали и самият Христос беше унищожил пазарището в справедливия си гняв към лихварите, блудниците и грешниците?
Но сега нямаше време. Не за това беше изпратен тук.
Бог го беше изпратил заради Пат Мъри.
Грабна лазера. Беше се примирил с мисълта, че ще трябва да извади окото му докато е в безсъзнание. Реши, че това не е толкова фатално и се приведе над жертвата си. Ще има с какво да се позабавлява.
Изпита задоволство, когато извади окото със сръчността на хирург. Едва сега си признаваше, че първия път беше действал неумело, защото ръката му трепереше. И все пак беше изпълнил мисията си, беше довършил започнатото. Така щеше да довърши всички, които Бог му беше посочил.
Пусна окото в малка стъкленица с прозрачна течност. Беше се примирил, че този път не ще може да вземе „трофея“ си и да го прибави към колекцията си. Достатъчно беше, че го е извадил… око за око…
Повлече Пат към аквариума и чистачът изстена.
— Събуждаш се вече, ах, ти, пиян грешнико! — Преметна жертвата си през рамо и се заизкачва по желязната стълбичка.
Гордееше се, че има сили да носи човек на гърба си. Като малък беше болнав и немощен. Но имаше силно желание да се промени. Подчиняваше се на наставленията и упражняваше тялото и съзнанието си докато почувства, че е готов, че е идеален за мисията, с която беше натоварен.
Остави Пат на дъното на празния аквариум и извади от джоба си портативна бургия. Затананика любимия си химн и се захвана да пробива дупки. Прикрепи със скоби белезниците, изправи се и ги дрънна, за да се убеди, че няма да се изплъзнат. После свали дрехите на Пат.
— Голи се раждаме и голи умираме — бодро произнесе той и окова с белезниците глезените на жертвата си. Втренчи се в окървавеното лице и забеляза, че клепачите на чистача потрепват. — След малко
