като диамантени звездички, младият мъж доволно кимна.
— Искаш да кажеш, че е влюбен в нея, така ли? Мисля, че грешиш.
— Понякога поведението й го дразни, но много я харесва. — Рурк взе чашата си и отпи от виното, докато оглеждаше елхата. — Сега идва ред на играчките.
— Тя не може да го понася.
— Доколкото си спомням отначало и ти не можеше да ме търпиш. — Той вдигна чашата си за тост, озарен от светлината на разноцветните лампички и на буйния огън в камината. — А ето, че сме женени.
Ив дълго се взира в него, сетне приседна на ръба на леглото.
— Само това ми липсваше. Не мога да им позволя да работят заедно. Едно е да се мразят, но намеси ли се секс, няма да излезе нищо.
— Понякога е по-добре да оставиш децата сами да разрешават проблемите си, скъпа. — Отвори друга кутия и избра старинен порцеланов ангел. — Ти ще поставиш първата играчка и това ще се превърне в традиция.
Ив сякаш не го чу, а промълви:
— Ако нещо й се случи…
— Няма да го допуснеш, нали?
— Не. — Тя дълбоко си пое въздух. — Няма. Но трябва да ми помогнеш.
Той протегна ръка и докосна трапчинката на брадичката й.
— С удоволствие.
Ив се обърна, избра си едно слонче и окачи играчката.
— Обичам те. Мисля, че и това е наша традиция.
— И то най-любимата ми.
Много по-късно, когато лампичките бяха изгасени, а от огъня бе останала тлееща жарава, Ив лежеше будна и мислеше къде ли е престъпникът. Страхуваше се, че видеотелефонът й ще иззвъни и след миг тя ще научи за ново убийство, за още един човек, загинал заради нейната мудност.
Питаше се кого ли обича сега убиецът.
Десета глава
Призори заваля. От небето не се спуснаха пухкави снежинки като по коледните картички, а ледена киша, която бързо покриваше улиците, тротоарите и външните ескалатори. Ив, която едва се беше добрала до управлението, мрачно си помисли, че пътната полиция ще има много работа.
Точно пред прозореца й два метеорологични хеликоптера на съперничещи си компании се надпреварваха кой да съобщи лошата новина и да информира за поредната катастрофа или за някой подхлъзнал се пешеходец със счупени крайници.
„Хората трябва само да погледнат навън и сами ще видят какво се случва“ — раздразнено си каза тя.
Очертаваше се отвратителен ден.
Ив обърна гръб на мрачната гледка през прозореца и въведе данните в компютъра си, въпреки че почти не се надяваше да открие сходство между жертвите.
— Компютър, използвай информацията и анализирай. Искам имената на хората, които най-вероятно убиецът е набелязал за свои жертви.
РАБОТЯ…
— Браво на теб — промърмори тя и докато чакаше, направи копия на снимките, които беше конфискувала от „Лично за вас“. Стана и ги прикрепи към таблото над бюрото си.
Мариана Холи, Сарабет Грийнбалм, Дони Рей Майкъл. И тримата се усмихваха: навярно са искали да ги харесат. Трима самотника, които са търсели любов.
Чиновничка, стриптийзьорка и саксофонист. Живеели са по различен начин, преследвали са различни цели, имали са различни потребности. Какво общо е имало помежду им, освен че са били клиенти на агенцията? Може би именно онова, което Ив пропускаше, беше най-важното и щеше да й помогне да се добере до убиеца.
Какво го е привличало към тях и какво е разпалвало гнева им? И тримата бяха съвсем обикновени хора, водещи обикновен живот.
СПОРЕД ПОДАДЕНАТА ИНФОРМАЦИЯ ВЕРОЯТНОСТТА ЗА ВСИЧКИ Е ЕДНАКВА.
Ив гневно се извърна към компютъра и се сопна:
— По дяволите. Трябва да има нещо.
ДАННИТЕ СА НЕДОСТАТЪЧНИ ЗА ПО-ОБСТОЕН АНАЛИЗ. ЗАСЕГА НЯМАМЕ УСТАНОВЕН МОДЕЛ НА ПОВЕДЕНИЕ…
— Да му се не види! Как да бдя над две хиляди души. — Затвори очи и опита да се овладее. — Компютър, елиминирай всички, които живеят с партньор или с член от семейството. Проучи останалите.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Добре. — Ив разтърка клепачите си и кимна. Хрумна й, че и трите жертви са били белокожи. — Елиминирай всички, които не принадлежат към бялата раса. Проучи останалите.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Колко души останаха?
ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИМА.
— По дяволите! — Тя се обърна и разгледа снимките. — Елиминирай всички по-възрастни от четирийсет и пет и под двайсет и една.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Добре. — Ив закрачи напред-назад, обмисляйки следващата команда. Прегледа разпечатките и промърмори: — Всички жертви за първи път са посещавали агенцията… Елиминирай всички, които многократно са използвали услугите на „Лично за вас“.
РАБОТЯ…
Този път компютърът засече, а Ив нетърпеливо го удари с юмрук и процеди през зъби:
— Боклук такъв!
ЗАДАЧАТА… Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Недей да пелтечиш. Колко души останаха?
ДВЕСТА И ШЕСТИМА.
— Това е малко по-обнадеждаващо. Разпечатай списък с имената им.
Докато чакаше, се обади на Фийни.
— Слушай, сведох списъка на потенциалните жертви до двеста души. Моля те, помогни ми. Провери колко от тях са напуснали града, починали са или са заминали на почивка на планетата Дисни.
— Изпрати ми имената им.
— Благодаря. — За миг тя отмести поглед от монитора, защото отвън се дочуха подсвирквания и дюдюкания. — Спешно е — добави и прекъсна връзката точно когато зачервената и видимо развълнувана Пийбоди влезе в канцеларията й.
— Господи, какъв цирк устроиха — все едно, че никога преди не са ме виждали в цивилно облекло. Хендерсън заяви, че би изоставил жена си и децата, стига да прекара с мен два дни на Барбадос.
Очите й дяволито проблясваха, личеше, че е поласкана от реакцията на колегите си.
Ив намръщено изгледа сътрудничката си. Пийбоди беше дискретно гримирана, прическата й беше безупречна. Носеше червена тясна къса пола и ботуши с тънки токчета в същия цвят.
— Как ходиш на тези кокили? — попита я най-накрая.
— Упражнявах се.
Ив почувства, че я напушва смях, въпреки че положението беше отчайващо.
— Седни. Трябва да обсъдим плана.
— Добре, но ми е малко трудно да сядам с тази пола. — Тя се хвана за бюрото и сви колене.
— Ще клечиш ли или най-сетне ще седнеш?
