Тя замълча, наблюдавайки как в него се борят противоречиви чувства. Накрая младежът рязко се обърна и излезе без да каже нито дума.
— Рурк, Фийни, бихте ли ме оставили насаме с Пийбоди?
— С най-голямо удоволствие — промърмори Фийни, който изгаряше от желание да напусне „бойното“ поле. — Да ти се намира ирландско уиски, Рурк? Заслужили сме го след този тежък ден.
— За теб винаги ще се намери — отвърна Рурк и хвърли предупреждаващ поглед към съпругата си, преди да излезе заедно с ирландеца.
— Седни, Пийбоди.
По-младата жена тъжно поклати глава.
— Провалих всичко, лейтенант. Излъгах очакванията ви, не успях да се справя още с първата задача. Имате пълното право да ме отстраните от разследването, ала все пак моля да ми дадете още една възможност.
Ив мълчаливо изчака сътрудничката си да се успокои. Пийбоди беше бледа като платно, но ръцете й не трепереха, раменете й бяха изопнати.
— Не съм казала, че ще те отстраня, полицай. Но ти наредих да седнеш. Седни, Пийбоди — повтори с по-мек тон и се обърна да извади от шкафа бутилка вино.
— Ясно ми е, че един агент под прикритие не бива да се издава при никакви обстоятелства — продължи сътрудничката й.
— Не си се издала, само дето счупи носа на онзи нещастник.
— Реагирах машинално, без да мисля. Осъзнавам, че при подобна операция непрекъснато трябва да обмисляш действията си.
— Слушай, дори една проститутка има право да се възпротиви, ако някакъв мухльо пъхне ръка между краката й на публично място. Хайде, изпий чаша вино.
Сътрудничката й посегна да вземе чашата; този път ръката й трепереше.
— Седяхме и разговаряхме, ненадейно усетих как онзи… пъхна пръст в мен. Вярно е, че флиртувах с него и му позволих да зяпа гърдите ми… сигурно съм заслужила да постъпи така с мен…
— Престани! — Ив се съжали над нея, сложи ръце на раменете й и я накара да седне. — Не се самообвинявай. Онзи гадняр не е имал право да се гаври с теб. Никой няма право да постъпва така с теб.
Усети, че й се повдига, страхуваше се, че не ще успее да се въздържи. Обърна се, облегна се на бюрото и се опита да се овладее.
— Не сега — промърмори. — Не сега.
— Лейтенант, лошо ли ви е?
— Нищо ми няма. — Тя остана още миг с гръб към сътрудничката си. — Съжалявам за случилото се. Знаех си, че този човек не е наред.
Пийбоди вдигна с две ръце чашата. Още усещаше как пръстите на мръсника проникват в нея.
— Питам се как е бил допуснат за клиент на агенцията. Нали проучват всички кандидати?
— Вече имаме доказателство, че системата им на проучване не е толкова сигурна както твърдят. — Дълбоко си пое въздух, почувства, че се е поуспокоила и се обърна. — Утре сутринта ще се оплачеш на Пайпър. Поискай да се срещнеш лично с нея. Направи сцена, заплаши я, че ще съдиш агенцията или ще уведомиш пресата за инцидента. Целта ми е да я изненадаш. Интересува ме реакцията й. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Разбира се. — Пийбоди подсмръкна, опитвайки се да не заплаче. — Няма да ми е трудно, особено в състоянието, в което съм сега.
— Не изключвай комуникатора си. Не можем да използваме информацията, която сме получили при подслушване на разговора ви, но искам непрекъснато да поддържаме връзка. Разрешавам ти да представиш по-късно рапорта за случилото се тази вечер. Ще помоля Фийни да те закара до вас.
— Благодаря.
Ив изчака секунда и отново се обади:
— Пийбоди, ще ти доверя нещо — ударът ти беше страхотен. Един съвет от мен — при друг случай изритай противника в топките, ако искаш напълно да го обезвредиш.
Сътрудничката й се опита да се усмихне.
— Слушам, лейтенант.
Ив се чувстваше по-уверена като седеше зад бюрото си, затова се настани там и зачака Рурк. Знаеше, че той ще изпрати Фийни и навярно ще пофлиртува с сътрудничката й, което положително щеше да накара Пийбоди да сънува еротични сънища.
Това бе за предпочитане пред кошмарите, които измъчваха самата нея; кошмари, в които в плътта й се впиваха жадни ръце, а тя беше безпомощна да ги отблъсне.
Внезапно осъзна защо й е толкова трудно да разследва тези жестоки убийства, извършени в името на любовта. Напомняха й миналото, което се беше опитвала да забрави през целия си живот.
Ала сега мъчителните спомени безмилостно я връхлитаха. Всеки път, когато поглеждаше някоя жертва, виждаше себе си.
И изпитваше ужас и отвращение.
— Опитай се да преодолееш слабостта си — заповяда си сама. — Сега най-важното е да заловиш убиеца.
Вдигна поглед, когато Рурк влезе и не откъсна очи от него, докато той прекосяваше кабинета. Съпругът й наля две чаши вино от бутилката, която беше отворила заради Пийбоди, подаде й едната и се настани на стола срещу бюрото й.
Отпи от виното и запали цигара, сетне безмълвно се втренчи в Ив. Тя не издържа и избухна:
— Какво си въобразяваше, че правиш?
Той дълбоко вдъхна ароматния дим, изпусна го през носа си и престорено невинно попита:
— Нима съм ти попречил?
— Не хитрей, Рурк.
— Много ме бива по тази част. Успокой се, лейтенант. — Той вдигна чашата си за тост, а Ив гневно го изгледа. — Не съм провалил операцията ти.
— Не трябваше да бъдеш в бара.
— Може би забравяш, че съм негов собственик. — Тонът му беше предизвикателен. — Имам навик да се отбивам в моите заведения — така персоналът винаги е нащрек.
— Рурк…
— Ив, това разследване те изнервя. Нима мислиш, че не забелязвам състоянието ти? — Престореното му равнодушие изчезна и той повиши глас, скочи от мястото си и започна да се разхожда напред-назад.
Ив си помисли: „Фийни беше прав, че когато Рурк се ядоса, ирландецът в него се пробужда.“
— Пречи на съня ти… и без това спиш толкова малко. Погледът ти издава колко страдаш… Знам какво преживяваш. — Обърна се и в сините му очи проблесна гняв. — Възхищавам се от теб. Ала не искай от мен да бъда безучастен, да се преструвам, че не виждам състоянието ти и да не се опитвам да облекча болката ти.
— Не мисля за себе си, а за онова, което съм преживяла. Измъчва ме мисълта за тримата мъртъвци.
— Разбирам. — Той се приближи до бюрото и приседна на ръба. — Затова си най-доброто ченге, което съм срещал. Те не са за теб само имена, а хора, чийто живот насилствено е бил отнет. Притежаваш способността (която е по-скоро проклятие) да си представяш какво са видели и почувствали миг преди да умрат. Няма да те предам, Ив. — Внезапно се наведе и повдигна брадичката й. — Няма да те оставя да се бориш сама със злото, защото те обичам и уважавам професията ти. Ще ме приемеш, както те приемам и аз.
Ив седеше неподвижно и сякаш поглъщаше думите му, без да откъсва поглед от лицето му. Досега не беше успявала да устои на чувствата, които изразяваха очите му.
