— Това заповед ли е, сър?
— Давам ти възможност да избираш, Далас. Да се подложиш на преглед и да се съобразиш с препоръките на лекарите или да се прибереш и да се явиш на работа утре в девет сутринта.
— Мисля, че нито едното, нито другото е възможно.
— Избирай, Далас. Ако не се съгласиш, ще те отстраня от разследването.
Тя понечи да скочи от мястото си. Уитни видя как цялото й тяло завибрира. Но след секунда Ив успя да се овладее. Кръвта, която беше нахлула в лицето й, се отдръпна и тя отново пребледня.
— Престъпникът е убил вече четирима души. Единствено аз съм по следите му. Ако ме отстраните от разследването, ще загубим време. Може би ще умрат още невинни жертви.
— Както желаеш, Далас. Иди си у дома. — Тонът му се смекчи. — Вечеряй и гледай да се наспиш.
— А междувременно Руди ще бъде освободен.
— Нямаме право да го задържим, нито да му поставим специалната гривна. Но ще заповядам да го следят. — Уитни леко се усмихна. — Ще го държим под непрекъснато наблюдение, а утре ще свикаме пресконференция. Журналистите ще разпънат на кръст не само кмета и началника на полицията, но и теб.
— Ще се справя.
— Не се съмнявам. Ще съобщим само онова, което ще накара хората да бъдат нащрек и да се пазят от Дядо Коледа. — Тъжно се засмя и добави: — Иди си у дома, Далас. Утре трябва да си отпочинала и бодра.
Ив се подчини, защото нямаше друг изход. Не искаше да й отнемат случая, нито пък да рискува да се яви на медицински преглед. Подозираше, че лекарите ще й наредят незабавно да си вземе отпуска.
Цялото тяло я болеше, тя знаеше, че въпреки нежеланието си да взема каквито и да било лекарства, този път щеше да изпие няколко болкоуспокояващи таблетки. Но най-много я тревожеше фактът, че от време на време съзнанието й се замъгляваше.
Когато зави по Медисън авеню, за малко не блъсна някакъв подвижен павилион; ето защо превключи колата на автопилот, който щеше безопасно да я преведе през натовареното движение.
Каза си, че ще се ободри, след като подремне и хапне нещо. Освен това можеше да продължи работата си от кабинета в дома си, където разполагаше с много по-добър компютър от служебния.
Да, ще изпие няколко чаши силно кафе, ще вечеря и ще се залови за работа…
Ив задряма, докато колата се движеше по алеята към къщата.
Стресна се, вдигна поглед и примижа, защото ярко осветените прозорци сякаш я заслепиха. Болката в главата й пулсираше в ритъма на най-бързите мелодии, изпълнявани от Мейвис. Раната на рамото й причиняваше неописуеми болки.
Слезе от колата и краката й се подкосиха — едва успя да запази равновесие. Отвори тежката входна врата; чувстваше, че е на края на силите си и това я правеше още по-раздразнителна. Настроението й не се повиши, когато се сблъска със Съмърсет.
— Гостите ви вече са тук — укоризнено произнесе икономът. — Закъсняхте цели двайсет минути.
— Целуни ме отзад — любезно му предложи тя и, за да го разгневи още повече, преметна якето си на парапета на стълбището. — Животът е прекалено кратък, за да си губя времето с теб. Махай се или насила ще те отстраня от пътя ми.
Съмърсет си помисли, че Ив изглежда много зле и че се заяжда с него само по навик.
— Моят познат е намерил книгата, от която се интересувахте — надменно изрече той, но докато я наблюдаваше, погледът му издаваше тревога.
— Коя книга? — Ив се подпря на перилото и се опита да си припомни какво е искала от Съмърсет. — О, да, подаръкът за Рурк.
— Да съобщя ли да я изпратят?
— Да, нали ще я подарявам за Коледа.
— Трябва да преведете по сметката на антикваря сумата, отговаряща на стойността на книгата плюс разходите по изпращането й. Тъй като продавачът ме познава, на драго сърце се съгласи незабавно да изпрати томчето със стихове, като очаква да получи дължимата му сума през следващите двайсет и четири часа. Уведомил съм ви за подробностите по електронната поща.
— Добре, незабавно ще преведа парите. — Тя преглътна гордостта си и добави: — Благодаря. — Сетне се заизкачва по стълбите. Струваше й се, че преодолява висок планински връх, но за нищо на света не би взела асансьора, тъй като Съмърсет внимателно я наблюдаваше.
— Винаги съм на ваше разположение — промърмори икономът и пристъпи до вътрешното съобщително устройство. — Рурк, лейтенантът се прибра и се качва към спалнята. — Поколеба се и с въздишка добави: — Струва ми се, че не е добре.
Докато бавно се изкачваше по стъпалата, Ив си мислеше, че ще вземе горещ душ, ще хапне нещо и ще направи допълнително проучване на Руди. Ако откриеше нещо, щеше да убеди прокурора да разреши да му поставят специалната гривна.
Ала когато влезе в спалнята, Рурк също я посрещна с упрек, че е закъсняла.
— Движението беше натоварено — обясни тя и свали кобура с оръжието си.
— Съблечи се.
— Предложението ти не е особено романтично, но…
— Съблечи се — повтори той и й подаде халата. — Трина те чака при басейна.
— Само това ми липсваше. — Ив нервно разроши косата си. — Изобщо не съм в настроение да се разкрасявам.
— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лекарска помощ. — Той гневно захвърли халата. — Постарай се да се съвземеш тук, иначе ще те заведа в болницата.
Очите й потъмняха и ядно заискриха.
— Не можеш да ме накараш насила. Мислех, че си мой съпруг, не надзирател.
— Нужен ти е точно надзирател. — Рурк я сграбчи за рамото и поради забавените й рефлекси успя да я накара да седне. — Да не си посмяла да мръднеш! — Гласът му издаваше едва сдържан гняв. — Иначе ще те завържа.
Ив вкопчи пръсти в страничните облегалки на креслото и невинно попита:
— Защо си толкова нервен?
— Заради теб. Знаеш ли на какво приличаш? По-бледа си от мъртъвците, с които се сблъскваш почти всеки ден. Сенките под очите ти са огромни. Сигурен съм, че и нараненото място те боли. Нима мислиш, че съм сляп, че не виждам страданията ти?
Той отиде до автоготвача, след няколко секунди поднесе на Ив висока чаша с някаква кехлибарена течност.
— Изпий това.
— Не искам успокоително!
— Нищо не ми струва да го излея в гърлото ти. Правил съм го и преди. — Приведе се и гневният му поглед накара Ив стреснато да се отдръпне. — Няма да ти позволя да припаднеш от изтощение. Ще ми се подчиняваш или насила ще те накарам. Прекалено уморена си, за да ми попречиш.
Ив грабна чашата. Искаше й се да я разбие в стената, но наистина не беше в състояние да се справи с разгневения си съпруг. Изгълта на един дъх напитката и намръщено промърмори:
— Доволен ли си?
— По-късно ще вечеряш. — Той се наведе да свали тежките й обувки.
— И сама мога да се съблека.
— Млъкни, Ив.
Тя се престори, че се съпротивлява, но Рурк се усмихна и свали обувките й.
— Искам да взема душ, да вечерям и да остана сама — продължи да протестира Ив. — Чу ли какво ти казах? Остави ме на мира. — Тя дочу плачливите нотки в гласа си и раздразнението й се усили.
— Говори си, ако ти олеква.
— Дразня се, когато се отнасят с мен като с малко дете.
— Тази вечер ти е съдено доста да се дразниш.
— Не си престанал да ме ядосваш откакто се запознахме — ядно заяви Ив и затвори очи, но миг преди
