Пета глава
В крайна сметка вечерта се оказа приятна. Никое от децата не хвърли храна на пода и не издаде неприлични звуци на отвращение. Това винаги бе плюс според правилника на Стела. Разговорите бяха учтиви, дори забавни, особено когато момчетата чуха първото име на Лоугън — името, което бе използвал Улвърин от „Екс Мен“.
Изведнъж започнаха да гледат на него като на герой, а и се оказа, че той споделя слабостта на Гевин към комиксите.
Фактът, че на Лоугън явно му бе по-интересно да разговаря със синовете й, отколкото с нея, бе още един плюс.
— Ако Хълк и Спайдърмен влязат в схватка, мисля, че Спайдърмен ще победи.
Лоугън кимна, докато си отрязваше парче сочен бифтек.
— Защото Спайдърмен е по-бърз и по-пъргав. Но ако Хълк го хване, със Спайди е свършено.
Гевин взе картоф и го повдигна на вилицата си като набита на кол глава.
— Ако е под въздействието на зъл гений като…
— Може би мистър Хайд.
— Да! Мистър Хайд. Тогава Хълк ще бъде изпратен да преследва Спайдърмен. И все пак, мисля, Спайди ще победи.
— Затова е страхотен — съгласи се Лоугън. — И Хълк е невероятен. Но не е достатъчно да имаш само мускули, за да се бориш срещу злото.
— Да. Трябва да бъдеш умен, смел и прочее.
— Питър Паркър е най-умният.
Люк имитира брат си с картофената глава.
— Брус Банър също е умен. — Щом на момчетата им се струваше толкова забавно, Харпър също размаха вилицата си с набоден картоф. — Винаги успява да си намери дрехи, когато се преобрази. Ако беше още по-умен, щеше да измисли начин тези дрехи да се разтягат и удължават.
— Вие, учените — усмихна се Лоугън на Харпър, — никога не мислите за злободневни неща.
— „Злободневен“ голям злодей ли означава? — полюбопитства Люк.
— Означава обикновен — обясни му Стела. — По-злободневно е да ядеш картофите, отколкото да си играеш с тях, но е по-прилично, когато си на масата.
— О! — Люк й се усмихна, с изражение, което бе донякъде невинно, донякъде дяволито, и отхапа от картофа, набоден на вилицата. — Добре.
Щом свършиха с вечерята, Стела използва часа за лягане на момчетата като извинение, за да се оттегли на горния етаж. Трябваше да ги изкъпе, да отговори на обичайните хиляди въпроси и да изчака вечерното доизгаряне на енергия, което понякога означаваше единият или и двамата й синове да тичат почти голи из стаята.
След това идваше любимата й част от деня, когато слагаше стол между леглата им и сядаше да им почете приказка, докато Паркър похъркваше в краката й. Този път бе избрала „Мистериозният кон“ и когато затвори книжката, чу очакваното мърморене и молби за още малко.
— Утре, защото сега, за ваш ужас, идва времето за звучни целувки.
— Никакви целувки! — Гевин се претърколи в леглото си и зарови лице във възглавницата. — Не и това!
— Да, да, трябва да се примириш. — Погъделичка го по тила с устни и го накара да се залива от смях. — А сега, втората ми жертва.
Обърна се към Люк и потърка ръце.
— Почакай, почакай! — Той размаха ръце, отбранявайки се. — Мислиш ли, че зъбчето ми ще падне утре?
— Да видим. — Стела седна на ръба на леглото му и замислено се вгледа в устата му, докато той помръдваше разклатеното си зъбче с език. — Може би.
— Искам да имам конче.
— Няма да може да спи под възглавницата ти.
Люк се засмя и тя го целуна по челото, бузите и малките сладки устни.
Стана, угаси лампата и остави децата си на светлината на малкия лампион.
— Позволени са само весели сънища.
— Ще сънувам, че ми подаряват конче, защото понякога сънищата се сбъдват.
— Да, вярно е. Лека нощ.
Когато се върна в своята стая, чу шепот, който също беше неизменна част от ритуала преди заспиване.
Такъв бе този ритуал през изминалите две години. Само тримата заедно вечер. А по-рано бяха четирима. „Но вече стъпихме на краката си“, каза си Стела, когато сред шепота прозвуча тих смях.
Не би могла да каже точно кога престана да изпитва мъчителна болка всяка нощ и всяка сутрин за времето, което нямаше да се върне, и започна да цени това, което има.
Погледна към лаптопа си и се сети за работата, набелязана за тази вечер, но не го взе, а тръгна към вратите на терасата.
Все още бе твърде хладно, за да седне навън, но почувства нужда от чистия въздух, тишината и нощта.
Не можеше да повярва, че стои навън през януари, без да замръзне. Въпреки че прогнозите бяха за още дъжд, небето бе осеяно със звезди и озарено от сребриста лунна светлина, на която се открояваше разцъфнала камелия. Цветя през зимата — ето още един плюс за преместването на юг.
Сплете ръце пред гърдите си и си представи пролетта, когато въздухът щеше да е топъл и изпълнен с ухания.
Искаше да остане тук до пролетта, да я види, да стане част от пробуждането. Искаше да запази работата си. Осъзна колко силно е това желание едва след строгата делова реч на Роз преди вечеря.
Беше я получила само преди две седмици, а вече й се струваше, че не може да живее без нея. Винаги това беше проблемът. С каквото се заловеше, трябваше да го довърши. Майка й го наричаше „религията на Стела“.
Но тук имаше нещо повече. Чувстваше се емоционално свързана с мястото. Знаеше, че е грешка. Но бе почти влюбена в градинарския център и в своята представа за бъдещия му облик. Искаше да види как масите засияват в ярки цветове и зеленина, как от висящи кошници подобно на водопади се спускат дълги стъбла, отрупани с цвят, достигат до пътеките и образуват плътни завеси. Искаше да види клиенти, дошли да разгледат, да купят нещо или да натоварят фургон или ремарке с разсад.
Разбира се, дълбоко в себе си щеше да се изкушава да придружи всеки от тях и да му покаже как трябва да бъде засадено всичко. Но щеше да устои.
Нямаше търпение да види и системата за водене на документация инсталирана, както и счетоводните програми и седмичните каталози.
Колкото и да й бе неприятно, възнамеряваше да посети някои от обектите на Лоугън. Да добие представа за тази страна на бизнеса.
Разбира се, ако той не придума Роз да я уволни.
„И него го смъмриха“, каза си Стела. Но Лоугън имаше предимството да се намира на свой терен.
Както и да е, нямаше да може да работи, да си почива или да мисли за каквото и да е друго, докато не изясни нещата.
Реши да слезе на долния етаж под претекст, че иска да си свари чай. Ако пикапа му го нямаше, щеше да се опита да поговори с Роз за минута.
Беше тихо и изведнъж в нея се прокрадна мисълта, че може би са си легнали на горния етаж. Не искаше да си представя тази картина. Пристъпи на пръсти през приемната и надникна през прозореца. Не видя пикапа, но й хрумна, че не знае нито къде е паркирал, нито дали не е дошъл с друга кола.
Щеше да почака до сутринта. Така и се струваше най-добре. Тогава щеше да помоли за кратка среща с Роз и всичко отново да си дойде на мястото. По-добре беше да поспи, да обмисли какво точно да каже и как.
