— Не знам кога спрях да се питам какво би казал Кевин за това, дали би одобрил онова. Или какво би направил, какво би си помислил или пожелал. Затова свалих халката. Трудно беше. Почти колкото когато го загубих.
— Аз свалих своята на четиридесетия си рожден ден — сподели Роз. — Осъзнах, че отдавна вече я нося не от уважение към паметта на съпруга си, а по-скоро се е превърнала в щит срещу нежелани обожатели. Затова в онзи ден, отбелязан с черни букви, реших да я сваля — каза тя с лека усмивка. — Защото човек или продължава напред, или престава да живее.
— През повечето време съм твърде заета, за да мисля за това. Не желая да развалям настроението си сега. Просто исках да се извиня.
— Извиненията ти са приети. Ще взема кафето си горе. До сутринта.
— Добре. Лека нощ.
Вече по-спокойна, Стела довари чая си. Докато пристъпваше нагоре по стълбите, реши с какво да започне следващия ден. Щеше да продължи с подреждането, да поговори с Роз и Харпър кои сортове да бъдат добавени към каталога и да се опита да намери общ език с Лоугън.
В коридора на горния етаж отново чу приспивната песен, тиха и тъжна. Сърцето й се разтуптя и порцелановите съдове издрънчаха върху подноса, когато ускори крачка. Почти тичешком стигна до стаята на синовете си.
Не видя никого вътре, но долови същия хлад във въздуха. Дори когато остави чая и погледна в гардероба и под леглото, не откри нищо.
Седна на пода между леглата на децата си и изчака, докато пулсът й се успокои. Кучето се размърда, потърка глава в скута й и я близна по ръката.
Стела го погали и поседя между леглата на спящите момчета.
В неделя отиде на обяд у баща си. Почувства се предоволна, когато Джолийн й подаде чаша с коктейл и й забрани да се доближава до кухнята.
Беше първият й свободен ден, откакто бе започнала работа във „В градината“, и имаше план да го прекара в почивка.
Момчетата играеха с Паркър в малкия заден двор, а тя можеше да поседи при баща си.
— Разкажи ми всичко — настоя той.
— Ако започна, няма да замълча по време на целия обяд, вечерята и дори закуската утре.
— Само най-важното. Как ти се струва Розалинд?
— Много ми харесва. Успява да бъде едновременно пряма и потайна. Не съм сигурна как трябва да се държа с нея, но наистина я харесвам.
— Късметлийка е, че има управител като теб. Тя е умна жена и го знае.
— Може би си мъничко пристрастен.
— Само мъничко.
Стела знаеше, че винаги я е обичал. Дори когато не се виждаха месеци наред, не бе преставал да й се обажда, да й изпраща писма или изненадващи подаръци по пощата.
„Доста е остарял“, помисли си тя. Докато майка й харчеше куп пари, за да води дълга и тежка война с годините, Уил Дули бе сключил примирие с тях. Червените му коси вече бяха почти побелели, а около кръста на иначе костеливото му тяло се бяха образували меки възглавнички. Когато се смееше, около очите и устата му се появяваха бръчки, а очилата се спускаха до върха на носа му.
Лицето му беше поруменяло от слънцето. Обичаше градинарството и голфа.
— Момчетата изглеждат щастливи — отбеляза той.
— Много им харесва. Не мога да повярвам, че всичките ми тревоги се оказаха напразни. Веднага свикнаха, сякаш са прекарали целия си живот там.
— Скъпа, ти не можеш да живееш, без да се тревожиш за нещо.
— Колкото и да ми е неприятно да го призная, прав си. Все още имат малко проблеми в училище. Трудно е да бъдеш нов в класа, но къщата им харесва, има толкова пространство. И са луди по Дейвид. Познаваш ли Дейвид Уентуърт?
— Да би могло да се каже, че е част от домакинството на Роз от дете, а сега носи цялата отговорност за него.
— Страхотен е с децата. Голямо облекчение е да зная, че след училище са с някого, когото харесват. Харесвам и Харпър, въпреки че не се виждаме често.
— Това момче винаги е било самотник. Чувства се по-щастлив сред растенията си. Симпатяга е — добави баща й.
— Да, татко, но ще разговарям с него само за резници и ашладисване, разбрано?
— Не упреквай един баща, че иска дъщеря му да уреди живота си.
— Мисля, че съм го уредила, поне засега. — Доскоро не би повярвала, че е възможно. — Но след време ще искам да имам свой дом. Все още не съм готова да търся. Твърде заета съм, а и не бих рискувала да разваля отношенията си с Роз. Но съм го запланувала. В същия район, където е училището, за да не се наложи отново да местя момчетата.
— Ще намериш това, което търсиш, както винаги.
— Човек не намира неща, които не търси. Но има време. Точно сега съм затънала до гуша в реорганизирането. Силно казано е, че по-рано е имало някаква организация. Аз трябва да я създам. Стока, документация, аранжиране.
— Пред теб е целият живот.
Стела се засмя и протегна ръце и крака.
— Така е. О, татко, мястото е страхотно и има толкова неразкрит потенциал. Искам да намеря човек с усет за продажбите и отношенията с клиентите, да му поверя тази част от задълженията, а аз да се съсредоточа върху стокооборота, документацията и идеите си за развитие. Все още не съм се докоснала до проектирането и оформянето на градини. Освен едно спречкване с идиота, който ръководи тази дейност.
— Кътридж? — усмихна се Уил. — Срещал съм го един-два пъти. Чух, че е голям чешит.
— Да, бих казала.
— Върши добра работа. Иначе Роз нямаше да го търпи, уверявам те. Преди около две години проектира градината на мой приятел, който купи стара къща и искаше да я обнови. Тревните площи се намираха в окаяно състояние. Нае Кътридж да ги приведе в приличен вид. Сега са приказни. Дори ги снимаха за едно списание.
— Каква е неговата история? На Лоугън?
— Местно момче. Роден и отраснал тук. Мисля, че известно време живя на север. Ожени се.
— Не знаех, че е женен.
— Беше — поправи я Уил. — Не за дълго. Не знам подробностите. Може би Джо ги знае. Тя проявява повече интерес към подобни детайли и ги помни. Върна се преди шест-седем години. Работеше за голяма фирма извън града преди Роз да го отмъкне. Джо! Какво знаеш за онова момче Кътридж, което работи за Роз?
— Лоугън? — Джолийн надникна иззад ъгъла, облечена в престилка с надпис „Кухнята на Джо“. Носеше перлена огърлица, а на краката — пухкави розови чехли. — Секси е.
— Не мисля че Стела се интересува точно от това.
— Е, сама може да го види. Има очи на лицето и кръв във вените си, нали? Семейството му се премести в Монтана, бог знае защо точно там, преди две-три години.
Подпря се на хълбок и потърка бузата си с пръст, докато извикваше информацията в съзнанието си.
— Има по-голяма сестра, която сега живее в Шарлот. Известно време той ходеше с момичето на Мардж Питърс — Тери. Помниш Тери, нали, Уил?
— Не мисля.
— Разбира се, че я помниш. Стана кралица на бала, а после
Докато Джо говореше, Стела седеше облегната назад и слушаше със задоволство. Като че ли всичко
