това я интересуваше. Лично тя не си спомняше дори името на кралицата на своя бал. Възхити се, че Джо има такава памет за факти отпреди близо десетилетие.
Може би жените от Юга им отдаваха по-голямо значение.
— А Тери? Казваше, че Лоугън е твърде сериозен за нея — продължи Джо, — но ако питаш мен, би нарекла всеки „твърде сериозен“. — Обърна се с лице към кухнята и заговори по-силно: — Лоугън се ожени за момиче от Севера и се премести във Филаделфия, Бостън или там някъде. Две години по-късно се завърна сам. Няма деца.
Донесе свежа „Мимоза“ за Стела и още една за себе си.
— Чух, че на нея й харесвало да живее в големия град, но не и на него, затова се разделили. Може би не е било само заради това. Винаги има още нещо, но Лоугън не е от словоохотливите, така че информацията е оскъдна. Известно време работи за „Фостъри Ландскейпинг“. Нали ги знаеш, Уил, поемат главно комерсиални проекти. Оформяне на зелени площи пред офиси, търговски центрове и прочее. Носят се слухове, че Роз му е обещала целия свят плюс половината вселена, за да го привлече.
Уил намигна на дъщеря си.
— Казах ти, че от нея ще научиш подробности.
— И то какви!
Джо се засмя и махна с ръка.
— Преди две години Лоугън купи старата къща на Морис край реката. Оттогава я стяга или вика майстори да я стягат. Чух, че е поел обект на Тъли Скоупс. Не познаваш Тъли, Уил, но съпругата му — Мери, идва на сбирките на градинарския комитет. Вечно е недоволна. Ако времето е ясно, небето било твърде синьо. Ако вали, било твърде мокро. Искаш ли още една „Блъди Мери“, скъпи? — обърна се тя към Уил.
— Не бих отказал.
— Чух, че Тъли поискал Лоугън да оформи някакви храсти и градината на имот, който щял да продава. — Джолийн продължи да разказва, докато разбъркваше коктейла. Стела се усмихна широко и се спогледа с баща си. — Всеки божи ден Тъли ходел там да мърмори, да настоява за промени и да говори това-онова, докато на Лоугън му писнало и му казал да си го начука или нещо подобно.
— Ето как се отнася с клиентите — изтъкна Стела.
— Тръгнал си ядосан — продължи Джолийн. — Заявил, че повече няма да стъпи в този имот и екипът му няма да засади дори една маргаритка, докато Тъли не обещае, че няма да се меси. Това ли искаше да узнаеш?
— Вече чух достатъчно — каза Стела и повдигна чашата си с „Мимоза“ за тост.
— Добре. Обядът е почти готов. Можеш да повикаш момчетата.
Когато запечата информацията от Джолийн в съзнанието си, Стела състави план. Рано в понеделник сутринта, въоръжена с карта и разпечатка от компютърния пътеводител, тръгна към обекта, на който работеше Лоугън.
По-точно към обекта, на които Роз мислеше, че ще го открие тази сутрин.
Щеше да е изключително любезна и отстъпчива. Докато успее да го накара да види нещата от нейната гледна точка.
Навлезе в квартала, разположен около централната част на града. Кокетни стари къщи, по-близо една до друга, отколкото до улицата. Красиви полегати морави. Великолепни стари дървета. Дъбове и кленове, които щяха да се разлистят и да хвърлят приятна сянка, дрян и брадфордска круша, които щяха да приветстват пролетта, отрупани с цвят. Разбира се. Югът не би бил същият без множеството магнолии, азалии и рододендрони.
Стела се опита да си представи, че живее със синовете си в една от тези прекрасни къщи и се грижи за цветята в малкия двор. Да, можеха да се чувстват щастливи на такова място, да поддържат приятелски отношения със съседите и да организират детски тържества и обеди в градината.
Но не можеше да си я позволи. Дори спестените пари и капиталът от продажбата на къщата й в Мичиган едва ли щяха да стигнат за имот тук. Освен това би се наложило децата й отново да сменят училището, а тя да пътува дълго до работа и обратно всеки ден.
Все пак кратката фантазия я развълнува.
До двуетажна тухлена къща забеляза пикапа на Лоугън и един по-малък.
Очевидно не беше добре поддържана като повечето съседни къщи. Тревата отпред изглеждаше на кръпки, дърветата отчаяно се нуждаеха от подкастряне, а там, където навярно се бяха намирали цветните лехи имаше или изсъхнали бурени, или спечена пръст.
Докато заобикаляше къщата, чу бръмчене на електрически триони и кънтри музика, която й се стори твърде силна. По тухлените стени пълзеше бръшлян. „Трябва да се разчисти — помисли си тя. — Този клен трябва да се отсече, преди да падне, а оградата се губи сред къпините и орловите нокти“.
Забеляза Лоугън в задния двор, сред клоните на изсъхнал дъб. Размахваше електрическия трион и ги поваляше един по един. Хладнееше, но от слънцето и усилието по лицето му бяха избили капки пот, а една струйка се стичаше по гърба му.
Не можеше да отрече, че е секси. Всеки добре сложен мъж би изглеждал така, докато върши тежка физическа работа. Ако в ръцете му имаше и опасен инструмент, бе неизбежно образът да докосне струните на страстта и да засвири първична мелодия.
„Но това, че е секси, не е от значение“, напомни си тя.
От значение бе само работата му и взаимоотношенията помежду им като колеги. Застана на достатъчно разстояние, за да не го смущава, и огледа останалата част от задния двор.
Навярно някога бе изглеждал добре, но сега беше занемарен, обрасъл с плевели, изсъхнали дървета и храсти. В далечния ъгъл на оградата имаше барака с провиснал покрив, почти скрита сред стъбла на увивни растения.
„Близо четвърт акър“, прецени тя, докато проследяваше с поглед едър чернокож, който влачеше отсечените клони към нисък и хилав бял мъж с хидравлична резачка. Друга страховита машина наблизо очакваше да погълне остатъците.
Стела реши, че красотата не е безвъзвратно загубена, а просто трябва да бъде изровена.
Нужни бяха идеи и въображение, за да се възроди.
Когато чернокожият я забеляза, Стела тръгна към тях.
— Мога ли да ви помогна, госпожице?
Подаде му ръка и се усмихна:
— Аз съм Стела Ротшилд, управителката на госпожа Харпър.
— Приятно ми е. Аз съм Сам, а това е Дик.
Дребничкият имаше свежо, луничаво лице на дванадесет годишно момче, с проскубана козя брадичка, която сякаш бе пораснала по погрешка.
— Чух за вас.
Широко ухилен, той се спогледа с колегата си.
— Наистина ли? — Стела запази приятелския тон, но стисна зъби зад фалшивата си усмивка. — Хрумна ми, че не е зле да хвърля по един поглед на някои от обектите ви да видя как върви работата. — Отново огледа двора, съзнателно избягвайки да вдигне очи към дървото, на което се бе качил Лоугън. — Значително сте напреднали с този.
— Доста поразчистихме — съгласи се Сам. Опря огромните си ръце в ръкавици на хълбоците си. — Имали сме и по-тежки случаи.
— Какво е разпределението на човекочасовете?
— Човекочасове? — Дик се засмя и смушка Сам с лакът.
Сам го изгледа отвисоко със съжаление.
— Ако искате да научите нещо за планове и разпределения, трябва да поговорите с шефа. Той се занимава с тези неща.
— Добре тогава. Благодаря. Ще ви оставя да работите.
Когато се отдалечи, Стела извади фотоапарата от чантата си и направи няколко снимки, които възнамеряваше да подреди под надслов „Преди“.
Знаеше, че тя стои долу. С безупречно облекло, пригладени назад буйни коси и слънчеви очила, които
