Дори да я изхвърлеха, поне имаше шанса да я види. Само заради това пътуването си струваше.
Продължи, вдъхвайки от уханията на нощта, на борова смола и дим от горящи дърва.
Стисна презрамката на чантата си за късмет и решително се изкачи до двойната входна врата.
Почука три пъти с една от металните хлопки.
Вътре Стела слизаше по стълбите с Паркър. Неин ред беше да го изведе на разходка. Извика:
— Аз ще отворя.
Паркър вече лаеше, когато стигна до вратата. Видя момиче с прави, модерно оформени кестеняви коси и скулесто лице, на което се открояваха огромни бледосини очи. Усмихна се, показвайки леко кривите си зъби, и се наведе да погали Паркър, който подуши обувките и.
— Добър вечер — поздрави Хейли.
— Добър вечер.
„Откъде се взе тази, по дяволите“, помисли си Стела. Не видя кола отпред.
Момичето изглеждаше на около петнадесет години, и очевидно бе в напреднала бременност.
— Търся Розалинд Ашби. Розалинд Харпър-Ашби — поправи се тя. — У дома ли е?
— Да, горе е. Заповядайте.
— Благодаря. Аз съм Хейли. — Подаде ръка. — Хейли Филипс. С госпожа Ашби сме далечни роднини.
— Стела Ротшилд. Влезте и седнете. Ще потърся Роз.
— Чудесно. — Хейли въртеше глава и се стараеше да огледа всичко, докато Стела я водеше към приемната. — Ах! Просто нямам думи!
— И аз реагирах така, когато влязох за първи път. Искате ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Може би е по-добре да почакам, докато… — Остана права и се приближи към камината. Чувстваше се като в телевизионно шоу или филм. — На работа ли сте тук? Нещо като икономка?
— Не. Работя в градинарския център на Роз. Като управител. Трябва да седнете.
— Не се безпокойте. — Хейли потърка издутия си корем. — Прекарахме целия ден седнали.
— Веднага се връщам.
Водейки Паркър за каишката, Стела забърза обратно по стълбите и сви към крилото на Роз. Беше ходила там само веднъж, когато Дейвид й показваше къщата, но по звука на телевизора откри Роз в хола й.
Даваха архивен черно-бял филм. Не че Роз гледаше. Седеше на старинно бюро, облечена с широки джинси и памучен пуловер, и нахвърляше скици в бележника си. Краката и бяха боси и за своя изненада, Стела забеляза, че ноктите й са лакирани в ярко бонбоненорозово.
Почука на касата.
— Да? О, Стела, радвам се да те видя. Тъкмо нахвърлях една идея за напречна градина покрай северната стена на офисите. Хрумна ми, че може би ще привлича клиенти. Да влязат и да поразгледат.
— Ще погледна скицата, разбира се, но долу те чака едно момиче. Хейли Филипс. Каза, че е твоя роднина.
— Хейли? Нямам братовчедка на име Хейли.
— Млада е. Има вид на тийнейджърка. Хубава е, с кестеняви коси и сини очи, по-висока от мен. Бременна е.
— О, господи! — Роз се почеса по тила. — Филипс… Филипс. Сестрата на бабата на първия ми съпруг беше омъжена за един Филипс, струва ми се.
— Е, наистина каза, че сте далечни роднини.
— Филипс. — Затвори очи и потърка челото си с пръст, за да опресни паметта си. — Сигурно е момичето на Уейн Филипс. Той почина миналата година. Е, най-добре е да отида да видя за какво е дошла. — Роз стана. — Момчетата легнаха ли си?
— Да, току-що.
— Тогава ела с мен.
— Не мислиш ли, че е по-добре…
— Трезвата ти преценка може да ми бъде от полза.
Стела отново поведе Паркър, надявайки се пикочният му мехур да издържи, и тръгна с Роз.
Хейли се обърна, когато влязоха.
— Това е най-разкошната стая, която съм виждала. Толкова е уютна и те кара да се чувстваш специална само защото седиш в нея. Аз съм Хейли. Дъщерята на Уейн Филипс. Баща ми беше роднина на първия ви съпруг по майчина линия. Изпратихте ми много мило съболезнователно писмо, когато той почина миналата година.
— Помня. Виждала съм го веднъж. Харесвах го.
— Аз също. Извинявайте, че дойдох така, без да се обадя и да попитам, а и не очаквах да пристигна толкова късно. Преди малко имах неприятности с колата.
— Не се безпокой. Седни, Хейли. В кой месец си?
— Наближавам шестия. Бебето трябва да се роди в края на май. Трябва да се извиня и че бензинът ми свърши точно на входа на имението ви.
— Ще се погрижим за колата ти. Гладна ли си, Хейли? Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не, госпожо, всичко е наред. Преди малко спрях, за да вечерям, но забравих да нахраня и колата. Имам пари. Не искам да си помислите, че съм на червено и съм дошла за милостиня.
— Радвам се да го чуя. Да пийнем чай тогава. Тази вечер е хладно. По един горещ чай ще ни се отрази добре.
— Стига да не ви затруднява. Без кофеин, ако имате. — Погали корема си. — Най-трудното нещо от бременността е да се откажеш от кофеина.
— Ще се погрижа. Няма да се бавя.
— Благодаря. Стела. — Когато тя излезе, Роз отново се обърна към Хейли: — Значи си изминала целия път от… Литъл Рок, нали?
— Да. Обичам да шофирам. Още повече, когато колата не прави номера. Но човек трябва да се задоволява с това, което има. — Хейли прочисти гърлото си. — Надявам се, че ти си добре, братовчедке Розалинд.
— Да, много добре. А вие с бебето? Как сте?
— Страхотно. Здрави сме като бикове, както каза докторът. Чувствам се отлично. Струва ми се, че ще стана дебела колкото слон, но нямам нищо против. Интересно е. Хм, а твоите деца? Как са синовете ти?
— Добре са. Вече са големи. Харпър, най-големият, живее в къщата за гости. Работи при мен в градинарския център.
— Видях го… градинарския център, докато карах насам. — Хейли осъзна, че потърква ръце в крачолите на джинсите си и спря. — Изглежда толкова голям, по-голям, отколкото си го представях. Сигурно се гордееш.
— Разбира се. С какво се занимаваше в Литъл Рок?
— Работех в книжарница. Преди да тръгна на път, бях помощник-управител. Малка частна книжарница и кафене.
— Управител? На твоята възраст?
— На двадесет и четири съм. Зная, че не изглеждам на толкова — усмихна се тя. — Мога да ти покажа шофьорската си книжка. Следвах в колеж, с частична стипендия. Имам остър ум. Работех през летните ваканции, докато учех в гимназията и колежа. Получих работата защото собственикът беше приятел на баща ми. Но доказах, че я заслужавам.
— Говориш в минало време. Значи вече не работиш там?
— Напуснах. — „Слуша ме“, помисли си Хейли. Роз й задаваше уместни въпроси. И това бе нещо. — Преди две седмици. Но имам препоръка от собственика. Реших да се махна от Литъл Рок.
— Струва ми се крайно неподходящ момент да напуснеш дома си и сигурната си работа.
— На мен ми се струваше най-подходящият. — Отмести поглед към Стела, която буташе количката с чая. — Ето сега вече наистина е като във филмите. Знам, че говоря като хлапачка, която се впечатлява от всичко, но не мога да се сдържа.
Стела се засмя:
