скриваха сините й очи.
Беше очаквал да дойде да му досажда на някой обект, защото явно бе от жените, родени да досаждат. Поне имаше благоразумието да не го прекъсва.
Всъщност му се струваше, че в нея няма нищо друго освен благоразумие.
Може би щеше да го изненада. Обичаше изненади — като онази, която бе изживял, когато се запозна с децата й. Бе очаквал да види две добре възпитани роботчета, които плахо поглеждат към властната си майка, преди да кажат и дума, а се бяха оказали нормални, интересни и забавни хлапета. Безспорно се изискваше въображение, за да се справяш с две палави момчета.
Може би беше досадна само когато ставаше дума за работа.
„Е — каза си той с усмивка, докато отрязваше поредния клон, — и аз мога да я ядосам“.
Остави я да чака, докато той свърши работата си. Трябваха му още тридесет минути, през които си даваше вид, че не я забелязва. Все пак успя да види как Стела извади фотоапарат, а после и… о, господи, бележник от чантата си.
Видя и как се бе приближила и заговорила работниците му, както и погледите, които Дик крадешком хвърляше към нея.
Дик беше пълна трагедия в общуването, особено с жени. Но работеше неуморно и вършеше дори най- неприятните дейности с идиотска усмивка. Сам, който имаше повече здрав разум в големия си пръст, отколкото Дик в цялото си хилаво тяло, слава богу, притежаваше и толерантност и търпение.
Бяха негови съученици и Лоугън изпитваше доволство, че може да разчита на тях. Фактът, че се познаваха от близо двадесет години, се оказа голям плюс, защото не се налагаше да губи времето си в дълги обяснения, докато го разберат.
Преповтарянето на едни и същи неща безброй пъти беше изпитание за търпението му. Не би и опитвал да отрече, че то бързо се изчерпва.
Тримата заедно вършеха добра, често изключителна работа. Силата на Сам и енергията на Дик бяха достатъчни за да не се нуждае често от допълнителна работна ръка.
Това го устройваше. Предпочиташе малките екипи. Хората, прекарали дълго заедно, приемаха нещата по-лично, а за Лоугън всеки проект имаше дълбок личен смисъл.
Влагаше своите идеи, труд и кръв в земята и градеше името си върху всичко, което бе сътворил.
Наглата севернячка можеше да бръщолеви за системност и организация, колкото иска. Земята не даваше пукната пара за това. Както и той.
Предупреди работниците си да се отдръпнат и повали стария сух дъб. Когато се спусна до земята, свали защитната си екипировка и грабна бутилка вода. Изпи половината на един дъх.
— Господин… — „Приятелски“, напомни си Стела. Започва отново, с отрепетираната си усмивка: — Добра работа. Не знаех, че сам сечеш дървета.
— Зависи. Този път се справих без проблем. На разходка ли си тръгнала?
— Не, въпреки че се оказа приятно да поразгледам квартала. Прекрасен е. — Стела огледа двора и направи широк жест с ръка. — Навярно и тук е било красиво. Какво е станало.
— В къщата живееше възрастна двойка. Бяха прекарали петдесет години в нея, но жената не можеше да я поддържа сама след смъртта на съпруга си, а никое от децата й не живееше наблизо. Тя се разболя и запусна къщата. Ставаше и все по-зле. Накрая децата й я настаниха в старчески дом.
— Тежко е. И тъжно.
— Да, както и много други неща в живота. Продадоха имота. Спазарихме се с новите собственици да се заема с двора.
— Какви идеи имаш?
Той отпи още глътка вода. Стела забеляза, че мелачката на трески и листа е престанала да бръмчи, а когато Лоугън хвърли строг поглед с присвити очи над рамото й, отново заработи.
— Пълен съм с идеи за какво ли не.
— Конкретно за този обект.
— Защо?
— Защото за работата ми би било от полза да узная малко повече за твоята. Очевидно си решил да отстраниш дъба а предполагам — и клена отпред.
— Да. Ето какво се иска от нас: да отстраним всичко което не може или не трябва да бъде спасено. Никаква трева, никакви нови огради. Да съборим старата барака и да построим нова. Новите собственици искат пъстрота. Ще оформим азалиите, ще посадим черешово дърво отпред и нов клен. Ето там люляк, а отстрани магнолии. Няколко божура отсам, трендафил покрай задната ограда. Виждаш ли онази малка могила вдясно? Вместо да я изравним, ще засадим растения и върху нея.
Докато я запознаваше накратко и с останалите си идеи, смесваше латински термини и популярни наименования, отпиваше големи глътки от бутилката си и жестикулираше.
Ясно си представяше градината в завършен вид, както винаги. От дребните подробности до най- съществените промени, съчетани в едно атрактивно цяло.
Също толкова ясно, стъпка по стъпка, виждаше работата, която трябваше да се свърши, и очакваше процеса със същото нетърпение, както крайния резултат.
Обичаше да заравя ръце в пръстта. Как иначе можеше да засвидетелства уважение към природата и да оцени промените, които е направил? Докато говореше, сведе поглед към ръцете й. Подсмихна се надменно при вида на лъскавите й нокти, лакирани в розово.
„Бива я само да се рови в документация — помисли си Лоугън. — Сигурно не може да различи смрадлика от плевел“.
За да я разкара час по-скоро, доволна и с изписан бележник, бързо продължи да говори за къщата, за бараката, която възнамеряваха да построят, и наситените цветове в които щяха да я боядисат.
Когато осъзна, че е изрекъл повече думи, отколкото обикновено за седмица, пресуши бутилката. Сви рамене. Едва ли през цялото време бе следила мисълта му, но не можеше да се оплаче, че не бе оказал съдействие.
— Чудесно. А лехата в южния край на предния двор?
Той леко се намръщи.
— Ще изтръгнем бръшляна, а после клиентите сами ще изпробват градинарските си умения там.
— Още по-добре. Резултатът от инвестицията носи по-голямо удовлетворение, когато сам вложиш малко труд.
Беше съгласен, но не каза нищо. Пъхна ръце в джобовете си и монетите вътре издрънчаха.
— Все пак бих предпочела да видя пълзящи растения вместо тис до бараката. Листата с разнообразна форма ще представляват по-интересна гледка от еднообразни иглички.
— Може би.
— По чертежи ли работиш, или проектът е в главата ти?
— Зависи.
„Един по един ли да избия зъбите му, или всичките наведнъж?“, помисли си тя, но усмивката й не изчезна.
— Бих искала да видя твой проект на хартия, когато е възможно. Хрумна ми една мисъл.
— Не се и съмнявам, че ти хрумват много.
— Шефката ми настоя да спазвам добрия тон — хладно отбеляза тя. — Какво ще кажеш?
— Просто забележка.
— Помислих си, че щом съм се заела с реорганизация и разместване, мога да освободя малко място за твой офис в центъра.
Погледна я по същия начин, както преди малко бе изгледал работниците си над рамото й. „С този поглед би изпепелил някоя жена с по-слаба воля“, помисли си Стела.
— Не работя в някакъв шибан офис.
— Не предлагам да прекарваш цялото си време там, а просто да имаш място, на което да държиш документацията си, да водиш телефонни разговори и да съхраняваш важната информация.
— Ето за какво служи пикапът ми.
— Нарочно ли се опитваш да ми създаваш проблеми?
— Не. Постигам го без усилия. А ти?
