— Е, добре, значи не искаш офис. Да забравим за това.
— Вече имам офис.
— Супер! Но аз имам нужда. Трябва да зная точно какво оборудване и материали са ти нужни за този обект. — Отново издърпа бележника си. — Един червен клен, една магнолия. Какъв вид магнолия?
— Южна.
— Добър избор за това място. Една череша — продължи тя и за негова изненада и неволно възхищение, нахвърля целия план, който й бе описал.
„Добре, Червенокоске — помисли си той. — Може би все пак разбираш нещо от озеленяване“.
— Тис или пълзящи растения?
Лоугън погледна към бараката и си представи и двете. Не мислеше, че е права, но не виждаше смисъл категорично да отхвърли предложението й.
— Ще ти кажа, когато реша.
— Добре. Искам точния брой от всеки вид растение или друга стока, която вземаш.
— Значи мога да те открия… в офиса ти?
— Просто ме потърси.
Тя направи кръгом и си тръгна с гневна походка.
— Хей, Стела!
Когато извърна глава назад и погледна към него, Лоугън широко се усмихна.
— Не се сдържах.
Стрелвайки го с очи, тя бързо се обърна и продължи.
— Добре, добре. Малка шега, за бога. — Последва я. — Не си тръгвай сърдита.
— А просто да си тръгна?
— Да, но няма смисъл да се разделяме враждебно настроени един към друг. Нямам нищо против да се караме, щом така искаш.
— Мисля, че ти го искаш.
— Но точно сега няма смисъл. — Изведнъж се сети, че е с работни ръкавици, свали ги и ги пъхна в задния си джоб. — Аз ще върша моята работа, а ти — твоята. Роз твърди, че има нужда от теб, а аз дълбоко уважавам Роз.
— Аз също.
— Убеден съм. Нека се опитаме да не лазим по нервите си като буболечки, от които някой може да получи обрив.
Стела наклони глава и повдигна вежди.
— Нима искаш примирие?
— В общи линии — да. Готов съм да сключим примирие, за да можем да вършим работата, за която Роз ни плаща. И защото хлапето ти има брой 121-и на „Спайдърмен“. Ако си ми истински сърдита, няма да му позволиш да ми го покаже.
Тя го изгледа над очилата си.
— Не е в стила ти да бъдеш толкова чаровен, нали?
— Просто съм искрен. Наистина изгарям от любопитство да видя този брой. Ако се стараех да се правя на чаровен, гарантирам, че щеше да се разтопиш в краката ми. Имам толкова силно въздействие върху жените, че се налага да го използвам пестеливо.
— Безспорно.
Стела се усмихна, качвайки се в колата си.
Шеста глава
Хейли Филипс караше на остатъчни газове и затихваща трансмисия. Слава богу, радиото все още работеше и тя го бе усилила докрай, докато звучеше песен на Дикси Чикс. Поддържаше енергията й.
Всичко, което притежаваше, бе натъпкано в малкия „Понтиак Гранвил“, на повече от нейните години и доста по-темпераментен. Не че в момента имаше много вещи. Бе продала всички, които можеха да се продадат. Нямаше полза от сантименталност. Парите гарантираха повече километри, а те бяха по- важни.
Не се оплакваше. Внесеното в банка щеше да й помогне да преживее трудностите, а ако срещнеше повече, отколкото очаква, щеше да припечели малко пари. Не бе тръгнала без посока. Знаеше накъде пътува, но не и какво ще й се случи там.
Не се тревожеше за нищо. Ако човек знаеше всичко, никога нямаше да има изненади.
Чувстваше умора и може би бе пришпорила старата кола повече, отколкото бе по силите й за един ден. Но трябваше да издържи само още няколко километра — и двете щяха да си починат.
Не мислеше, че ще закъса. Но ако все пак се случеше, просто щеше да направи каквото е нужно.
Местността й хареса, особено след като премина по лабиринта от магистрали, заобикалящи Мемфис. Тук, в северните покрайнини на града, земята ставаше малко неравна и се виждаха участъци от реката и стръмните склонове към нея. Имаше стройни редици от красиви къщи, разположени като лъчи около по- богатите централни квартали и достигащи до пределите на града. Пълно бе с големи стари дървета и въпреки няколкото каменни или тухлени огради, се усещаше приятелска атмосфера.
Нямаше да е зле да завърже приятелства.
Когато видя табелата на „В градината“, намали. Не се осмели да спре, защото се страхуваше, че двигателят на стария „Понтиак“ просто ще угасне. Но намали скоростта достатъчно, за да огледа главните сгради и земята наоколо на светлината на охранителните прожектори.
След това бавно си пое дъх няколко пъти, карайки по-нататък. Почти бе стигнала. Бе обмислила какво да каже, но няколко пъти промени решението си. Всеки нов подход водеше до различна сцена в съзнанието й. Това й помагаше да убие времето, но не се спря на версия, която да доизгради.
Навярно някои биха казали, че част от проблема й е честата смяна на мнение. Но тя не мислеше така. Ако човек никога не променяше мнението си, каква беше ползата от правото да го има? Хейли бе срещала твърде много хора, които се придържаха към един начин на мислене, но нима това можеше да се нарече използване на дадения им от Бога разум?
Докато се приближаваше към алеята, която водеше до къщата, колата запърпори.
— Хайде, хайде! Само още малко. Ако не бях толкова разсеяна, щях да те заредя на последната бензиностанция.
Но не успя да помръдне от входа на имението и остана наполовина вътре, наполовина отвън, между тухлените колони.
Удари по волана, но вяло. Знаеше, че няма друг виновен, освен самата нея. Може би беше за добро. Не можеха да я изритат, щом колата й е останала без капка бензин и блокира пътя.
Отвори чантата си и извади четка, за да среше косите си. След доста експерименти се бе спряла на естествения им светлокестеняв цвят. Поне засега. Радваше се, че отиде на фризьор, преди да тръгне. Харесваше ги прави, на пластове и с подвити напред кичури от двете страни на лицето.
Тази прическа и придаваше небрежност и увереност.
Сложи червило, прикри блясъка на кожата си с пудра.
— Добре. Да тръгвам.
Слезе от колата, взе чантата си и запристъпва по дългата алея. Както в миналото, така и сега, за да построиш къща далеч от пътя, бяха нужни пари. Онази, в която бе отраснала, се намираше толкова близо, че буквално можеше да подаде ръка през прозореца на минаващите шофьори.
Не бе имала нищо против. Къщата беше хубава. Харесваше я и изпита известно съжаление, когато я продаде. Но малкият й дом в Литъл Рок беше минало. Тя се бе запътила към бъдещето.
Спря на половината път. Примигна. „Това не е просто къща“, каза си Хейли, зяпнала от удивление. Приличаше на замък, и то не само заради размерите си. И по-рано бе виждала огромни къщи, но тази изглеждаше приказна, като онези от кориците на списанията. Беше съчетание между „Тара“ и „Мандърлей“. Внушителна и изящна, издаваща женски вкус.
В прозорците се отразяваха светлини, а други струяха от тях над моравата. Сякаш я приканваха. Нима нямаше да е чудесно да я посрещнат с „добре дошла“ тук?
