Вече беше слязла на долния етаж, така че реши все пак да си свари чай, да го отнесе в стаята си и да го изпие, докато работи на компютъра. Щеше да й помогне да остане бодра.
Тихо влезе в кухнята и нададе тих вик, когато видя нечий силует на слабата светлина. Силуетът отвърна с подобен звук и щракна ключа до печката.
— Следващия път направо извади револвера и стреляй — каза Роз, с ръка на сърцето.
— Извинявай. Господи, как ме изплаши! Знаех, че тази вечер Дейвид ще ходи в града, и не очаквах да заваря някого тук.
— Само аз съм. Варя кафе.
— На тъмно?
— Печката свети. Лесно се ориентирам. Да опустошиш хладилника ли си дошла?
— Какво? Не, не! — Стела далеч не се чувстваше така уверена тук, в дома на друга жена. — Просто щях да си направя чай и да го изпия горе, докато работя.
— Върви. Освен ако не решиш, че искаш чаша кафе.
— Ако пия кафе след вечеря, не мога да спя цяла нощ.
Странно бе да стоят в тихата къща само двете. „Това не е моят дом — помисли си Стела, — не е моята кухня и дори не е моята тишина“. Тя не бе гостенка тук, а част от персонала.
Колкото и благосклонна да бе Роз, всичко около тях принадлежеше на нея.
— Тръгна ли си господин Кътридж?
— Можеш да го наричаш Лоугън, Стела. Иначе биха те взели за надута сухарка.
— Извинявай. Не исках да прозвучи така. — Може би съвсем малко. — Просто започнахме зле, това е и… о, благодаря — каза тя, когато Роз й подаде чашата. — Зная, че не биваше да се оплаквам от него.
Напълни чайника и съжали, че не е имала време да обмисли това, което искаше да каже. Да го отрепетира.
— Защото… — подкани я Роз.
— Е, едва ли е от полза за бизнеса управителят и проектантът ти да започнат съвместната си работа с кавга още по-малко единият от тях да мърмори пред теб.
— Разумно. Зряло.
Роз се облегна с гръб на плота и зачака нейното кафе да кипне. „Млада е“, помисли си тя. Не биваше да забравя, че въпреки някои сходни преживявания, тази жена е с над десет години по-млада от нея. И все още уязвима.
— Опитвам се да бъда и двете — каза Стела и сложи чайника на котлона.
— Както и аз преди време. После си рекох: „Няма смисъл, по дяволите. Започвам собствен бизнес“.
Стела отметна косите си назад. Коя бе тази жена, толкова красива дори на силно вечерно осветление? Говореше откровено, с глас на дебютантка от аристокрацията на Юга, а ходеше из дома си с дебели вълнени чорапи вместо чехли.
— Не успявам да разбера що за човек си.
— Това правиш винаги, нали? Опитваш се да разбереш всичко и да владееш положението. — Роз се обърна и посегна към шкафа за чаша. — Ценно качество за управител. Може би малко дразнещо в личен план.
— Не си първата, която ми го казва — въздъхна Стела. — А що се отнася до личния план, дължа ти отделно извинение. Не трябваше да говоря така за Лоугън пред теб. Първо, защото не е етично да злословя по адрес на друг служител. Второ, не предполагах, че имате връзка.
— Така ли? — Роз изпита нужда да хапне бисквита. Посегна към кутията, която Дейвид винаги държеше пълна, и извади една. — И го разбра когато…
— Когато слязох долу… преди вечеря. Не исках да подслушвам, но случайно видях…
— Заповядай.
— Не ям сладко след…
— Вземи си бисквита — настоя Роз и й подаде една. — Да, с Лоугън сме свързани. Той работи за мен, въпреки че не вижда нещата така. — На устните й се появи шеговита усмивка. — По-скоро ми сътрудничи, от негова гледна точка. Нямам нищо против, стига да върши работата си, да имаме приходи и клиентите да бъдат доволни. Освен това сме приятели. Много го харесвам. Но не спим заедно. Нямаме романтична връзка.
— О! — Стела издаде дълга въздишка. — Е, вече съм готова да потъна в земята от срам.
— Не го приемам като обида, поласкана съм. Той е страхотен мъж. Не бих казала, че някога съм гледала на него по този начин.
— Защо?
Роз наля кафето си, а Стела свали врящия чай от котлона.
— По-стара съм от него с десет години.
— И какъв е проблемът?
Роз погледна назад и за миг на лицето й се изписа изненада, примесена с лека насмешка.
— Права си, не би трябвало да представлява проблем. Но съм имала два брака. Първият бе много, много сполучлив, а вторият — ужасно несполучлив. Точно сега не търся мъж. Само главоболия. Дори когато е свестен, трябва да му посвещаваш много време, усилия и енергия. Предпочитам да запазя цялото това време, усилия и енергия за себе си.
— Не се ли чувстваш самотна понякога?
— Разбира се, че се чувствам. По-рано мислех, че никога няма да мога да си позволя този лукс. Грижите за синовете ми, всичкото тичане, лудориите им, отговорностите…
Огледа кухнята, сякаш бе изненадана от тишината в нея, без виковете и безпорядъка, създавани от малки момчета.
— Когато пораснаха… не, че някога децата престават да изискват грижи, но идва момент, в който поемат по свой път… реших да споделя живота си, дома си и целия си свят с някого. Оказа се грешка. — Изражението й остана спокойно и приветливо, но тонът й беше леденостуден. — Поправих я.
— Не мога да си представя отново да съм омъжена. Дори ако бракът е сполучлив, е трудно да намериш равновесие, нали? Особено когато имаш кариера и деца.
— Никога не съм имала всички тези неща накуп, за да балансирам между тях. Докато Джон беше жив, се грижех за дома си, децата и него. Животът ми се въртеше около тях. Още по-заета бях с момчетата, когато останахме само аз и те. Не съжалявам за този избор — продължи, след като отпи глътка кафе. — Чувствах се доволна. Бизнесът, кариерата — това започна късно за мен. Възхищавам се на жените, които се справят с всичко едновременно.
— Мисля, че аз бях добра в това отношение. — При спомена я прониза остра болка, сякаш през сърцето й премина малка игличка. — Беше изтощително, но смятам, че бях добра. Сега? Мисля, че съм загубила тази способност. Да бъда с някого всеки ден, всяка вечер. — Поклати глава. — Не виждам как бих могла. Винаги съм виждала себе си и Кевин, на всеки етап. Не мога да си представя друг на неговото място.
— Навярно просто все още не се е появил на хоризонта.
Стела леко повдигна рамене.
— Може би. Но не е толкова трудно да си представя теб и Лоугън заедно.
— Наистина ли?
Долови леко цинична насмешка, забрави колко неловко се бе чувствала преди малко и се засмя.
— Не в този смисъл. Опитах, но мислено издигнах бариера. Искам да кажа, че изглеждахте добре един до друг. Толкова близки и непринудени. Стори ми се чудесно. Хубаво е да имаш до себе си човек, с когато можеш да общуваш с лекота.
— Вие с Кевин сте общували с лекота помежду си.
— Да. Сякаш заедно се носехме по течението.
— Забелязах, че не носиш венчална халка. Защо?
— Свалих я преди около година — отвърна Стела. — Когато отново започнах да излизам с мъже. Не ми се струваше редно да я нося, когато съм на среща с друг. Престанах да се чувствам обвързана. Мисля, че стана постепенно.
Роз кимна в отговор на неизречения въпрос:
— Да, зная.
